— Ами онова симпатично момиче, с което ходиш? — Стая деветстотин двадесет и три. — То как се казва?
— Джули. — Не му се искаше да произнася името й в тази стая.
— Тя не те ли преследва?
— Ние щяхме да се женим.
— Щяхте? А вече няма ли?
— Не знам — каза той.
— Тя не подозира какво изпуска. Това сигурно ви е семейна черта — каза Мери Джейн.
— Какво искаш да кажеш?
— Уили разправя, че сестра ти била страхотна в леглото.
— Уили трябва да се научи да приказва по-малко. — Рудолф беше поразен, че Уили може да каже нещо за съпругата си пред някоя жена, пред която и да е жена, пред когото и да е. Вече няма да има доверие на Уили, вече не може да го харесва така, както досега.
— Ние живеем в големия град, където много се приказва — засмя се Мери Джейн. — Уили е мой стар приятел. Аз имах връзка с него, преди той да се запознае със сестра ти. И сега, от време на време, когато се чувствува подтиснат или има нужда да смени обстановката, идва при мен.
— Сестра ми знае ли? — Рудолф се опита да прикрие неочаквания гняв в гласа си. Какъв слабохарактерен и лекомислен човек е този Уили.
— Мисля, че не знае — отговори безгрижно Мери Джейн. — Уили винаги говори уклончиво. А и никога не е подписвал клетвени декларации за вярност. Ти спал ли си с Гретхен?
— Та тя ми е сестра, за бога! — извика той и усети, че гласът му прозвуча пискливо.
— Много важно — каза Мери Джейн, — че ти е сестра. Ако слушаш Уили, струва си да опиташ.
— Ти се подиграваш с мен. — Ето как по-възрастните, опитни жени се забавляват, като дразнят наивните момчета от провинцията, помисли си той.
— Съвсем не — продължи спокойно Мери Джейн. — Брат ми направи с мен това, когато бях на петнадесет години. В една лодка на плажа. Хайде, миличък, бъди добро момче и ми дай нещо да пийна. Уискито е на масата в кухнята. Налей и малко вода. Лед няма защо да слагаш.
Той стана от леглото. Искаше му се да се облече, да си сложи някакъв халат, да си обуе панталоните, да се увие с пешкир или с каквото и да е, за да не се излага на показ пред нейните опитни, преценяващи, забавляващи се очи. Не знаеше, че ако посегне към някоя дреха, тя ще се засмее. Дявол да го вземе, мислеше той отчаяно, как допуснах да изпадна в такова положение?
Изведнъж му стана студено и усети, че цялата му кожа настръхва. Докато прекосяваше всекидневната, си наложи да овладее треперенето на тялото си. Сред златистите, призрачни отблясъци на огледалата той взе една бутилка уиски от бюфета и продължи безшумно по дебелите килими към кухнята. Намери ключа на лампата и го завъртя. Видя огромен хладилник, който тихо бръмчеше, фурна, миксер, сокоизтисквачка, на белите стени висяха медни тигани, имаше двоен умивалник от неръждаема стомана, пералня и бутилка уиски в средата на червената пластмасова маса, осветена от ослепително бялата неонова светлина — мечтата на всяка американска домакиня. Рудолф свали две чаши от шкафа (вътре имаше порцеланови съдове, чаши на цветя, кани за кафе, големи дървени мелнички за пипер, всякакви домакински принадлежности за жената, която не беше никаква домакиня и лежеше сега на леглото в другата стая). Пусна чешмата, изчака водата да се изстуди, изплакна устата си и изплю водата в стоманения умивалник, а той сякаш зазвънтя в нощта; после изпи две пълни чаши с вода. В едната чаша наля уиски и я доля с вода. Чу едва доловим шум, някакво леко драскане, и видя как едри, лъскави хлебарки изчезваха бързо в пукнатините зад умивалника. Каква мръсотия, помисли си той.
Остави лампата в кухнята да свети и занесе питието на стопанката на къщата, която лежеше в добре използуваното легло. Винаги готова да предложи услугите си.
— Какво добро момче — каза Мери Джейн и посегна към чашата с дългите си заострени нокти, лакирани в тъмночервено. Тя се облегна на възглавниците, червената й коса се разпиля по бледосините чаршафи и обточените с дантела възглавници и жадно отпи.
— Ти няма ли да пиеш?
— Достатъчно пих. — Той взе гащетата си и започна да ги обува.
— Какво правиш? — попита тя.
— Отивам си. — Той нахлузи ризата си и изпита облекчение, че най-сетне е облечен. — В девет часа трябва да бъда на работа. — Сложи на ръката си новия часовник. Той показваше четири без петнадесет.
— Моля те — извика тя с тъничък, детински глас. — Моля те, недей да си отиваш.
— Съжалявам — каза той. А в същност никак не съжаляваше. При мисълта, че ще излезе на улицата, облечен и сам, на душата му ставаше леко.
— Не мога да понасям да съм сама през нощта — каза умолително тя.
— Обади се на Уили — каза той и седна да си обуе чорапите и обувките.
— Няма да мога да заспя, няма да мога — каза тя. Той завърза връзките на обувките си, без да бърза.
— Всички си отиват — каза тя, — всички мръсници си отиват. Ще направя каквото поискаш. Остани до шест часа, докато съмне, до пет часа, моля ти се, миличък. Ще направя всичко за теб… — Тя вече плачеше.
Цяла нощ сълзи, женски сълзи, помисли си той презрително, изправи се, закопча ризата си и върза връзката си. Когато застана пред огледалото, риданията продължиха да отекват зад гърба му. Рудолф видя, че косата му е разрошена и сплъстена от пот. Отиде в банята. Там имаше десетки шишенца с парфюм, шампоани, хапчета за храносмилане, хапчета за сън. Среса косата си внимателно, заличавайки следите от нощта.
Когато се върна в спалнята, тя вече не плачеше. Седеше подпряна на възглавниците и го гледаше студено с присвити очи. Беше изпила уискито, но все още държеше чашата.
— За последен път те моля — каза тя дрезгаво. Той си облече сакото.
— Лека нощ — каза Рудолф. Тя захвърли чашата срещу него. Той не се наведе, за да избегне удара. Чашата го удари по челото, после се разби в огледалото над камината от бял мрамор.
— Мръсник — каза тя.
Той излезе от стаята, мина по коридора, отвори външната врата, излезе на площадката, затвори безшумно вратата и повика асансьора.
Мъжът, който обслужваше асансьора, беше стар, използуваха го само късно през нощта, когато нямаше движение. Той гледаше замислено Рудолф, докато се спускаха в кънтящата шахта. Дали брои пътниците си, мислеше Рудолф, дали си прави точен отчет в зори? Когато асансьорът спря, мъжът отвори вратата.
— От главата ти тече кръв, млади човече — каза той.
— Благодаря, че ми казахте — отговори Рудолф.
Мъжът не отвърна нищо, а Рудолф прекоси фоайето и излезе на тъмната улица. Останал сам, далеч от погледа на онези влажни, забелязващи всичко очи, Рудолф извади носната си кърпа и я притисна о челото си. Тя се изцапа с кръв. Всички срещи нараняват. Той тръгна към светлините на Пето авеню и стъпките му отекваха по тротоара. На ъгъла се спря. На уличната табела пищеше „Шейсет и трета улица“. Поколеба се. „Сейнт Мориц“ се намираше на Петдесет и девета улица, край парка. Стая деветстотин двадесет и три. Една кратка разходка в свежото утро. Като избърса отново челото си с кърпата, той се запъти към хотела.
Нямаше представа какво ще направи, като стигне там. Ще моли за прошка, ще се закълне — „Ще направя всичко, което поискаш“, ще признае вината си, ще се разобличи, ще се пречисти от греховете си, ще моли за любов, ще разбуди стари спомени, ще подтисне страстта, ще възвърне нежността, ще заспи, ще забрави…
Фоайето беше празно. Администраторът, седнал на бюрото, го погледна бегло, без любопитство, свикнал да посреща самотни мъже, скитали до късно през нощта из спящия град.
— Стая деветстотин двадесет и трета — каза той по вътрешния телефон.
Чу как телефонистът го свърза със стаята. След десет иззвънявания затвори телефона. Погледна часовника във фоайето. Четири часът и тридесет и пет минути. И последните барове в града бяха затворени за тридесет и пет минути. Излезе бавно от фоайето. Посрещна и изпрати този ден сам. Толкова по-
