Биха се две минути без прекъсване. Грийнинг нападаше методично и грубо, използувайки височината и теглото си, а Томас му отвръщаше мигновено с цялата си злоба, която старателно беше подтискал през последните месеци. Дръж се сега, капитане, казваше си той и се впускаше смело, прилагайки всичко, което знаеше — удряше, причинявайки остри болки, навеждаше се, за да избегне ударите, и си повтаряше: „Хайде да те видя, хубавецо, хайде сега, полицейско куче, на ти за десетте долара.“
И на двамата им течеше кръв от носа и от устата, когато Томас най-сетне нанеса удара, с който знаеше, че ще отбележи началото на края. Усмихвайки се глупаво, Грийнинг отстъпи, размахвайки немощно все още вдигнатите си ръце. Томас се завъртя около него с пружинираща стъпка, готов да нанесе последния решителен удар, но Доминик застана помежду им.
— Засега стига толкова, господа — каза Доминик. — Направихте хубава тренировка.
Грийнинг се съвзе бързо. Очите му се избистриха и той изгледа студено Томас.
— Свалете ми ръкавиците, Доминик. — Това бяха единствените му думи. Даже не се опита да изтрие кръвта от лицето си. Доминик развърза ръкавиците му и Грийнинг с изправена походка излезе от салона.
— Отиде ми службата — каза Томас.
— Сигурно така ще стане — отговори Доминик, развързвайки ръкавиците. — Но си струваше. Заради мен — засмя се той.
Минаха три дни, но нищо не се случи. Освен Доминик, Грийнинг и Томас никой друг не знаеше какво бе станало в салона; нито Томас, нито Доминик говореха за това пред членовете на клуба. Може би Грийнинг се чувствуваше неловко, че едно двадесетгодишно момче, много по-дребно от него, го е победило и затова не искаше да повдига въпрос пред управителния съвет.
Всяка вечер след затварянето на клуба Доминик казваше: „Още няма нищо“ и чукаше на дърво.
На четвъртия ден Чарли, който чистеше съблекалнята, дойде при Том и му каза:
— Доминик те вика да отидеш веднага при него.
Без да се бави, Томас отиде в стаята му. Доминик седеше на бюрото си и броеше пари — девет банкноти по десет долара. Той погледна тъжно Томас.
— Ето ти заплатата за две седмици напред, малкия — каза той. — От днес си уволнен. Следобед имаше събрание на управителния съвет.
Томас сложи парите в джоба си. Надявах се, че ще се задържа тук поне една година, помисли си той.
— Трябваше да ме оставиш да му нанеса последния удар, Дом — каза той.
— Да, трябваше — съгласи се Доминик.
— Ти също ли ще си имаш неприятности?
— Сигурно. Но ти не се безпокой — каза Доминик. — Запомни едно — никога не се доверявай на богатите.
Стиснаха си ръцете. Томас излезе от стаята, събра си нещата от шкафчето и напусна сградата, без да се сбогува с никого.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Събуди се точно в седем без четвърт. Никога не навиваше часовника да звъни. Нямаше нужда. Полежа още минута-две. В съседната стая майка му хъркаше. Прозорецът беше отворен и в стаята беше студено. През леко развяващите се завеси проникваше бледа зимна светлина и дългите редици от книги върху лавицата срещу леглото започнаха смътно да се очертават.
Днешният ден нямаше да бъде обикновен. Снощи след затварянето на магазина той отиде в кабинета на Колдъруд и остави на бюрото му издутия плик.
— Бих искал да прочетете това, когато намерите време — каза той на възрастния човек.
Колдъруд погледна подозрително плика.
— Какво има тук? — попита той, побутвайки презрително плика с дебелия си пръст.
— Сложно е да ви обясня сега — каза Рудолф. — По-добре да говорим, след като го прочетете.
— Поредната ти безумна идея, а? — каза Колдъруд. Издутият плик като че ли го ядоса. — Пак ли си решил да ме убеждаваш в нещо?
— А-ха — каза Рудолф и се усмихна.
— Знаеш ли какво, млади човече — започна Колдъруд, — откакто те назначих тук, холестеринът ми значително се е повишил! Значително.
— Мисис Колдъруд все ме моли да ви накарам да си вземете отпуска.
— А, така ли? — изсумтя Колдъруд. — Тя не знае, че аз не бива да те оставям сам в магазина и за десет минути. Следващия път, като ти каже, че трябва да си взема отпуска, обясни й, че това е невъзможно. — Но когато си тръгна вечерта за в къщи, той взе плика със себе си. Рудолф беше сигурен, че веднъж отвори ли го, ще изчете всичко до края.
Той продължаваше да лежи неподвижно под завивките; реши да не става рано тази сутрин, а да остане и да обмисли какво ще каже на Колдъруд, когато влезе в кабинета му. След това промени решението си, каза си: по дяволите, няма да се вълнувам, ще се правя, че днешният ден е като всички останали дни.
Отхвърли завивките, скочи от леглото и затвори прозореца. Опита се да не трепери от студ, докато събличаше пижамата си и нахлузваше дебелия анцуг. Обу вълнени чорапи и обувки за тенис с дебели гумени подметки. Облече едно карирано вълнено палто и излезе от къщи, като затвори леко вратата, за да не събуди майка си.
Долу на входа го чакаше Куентин Макгъвърн. Куентин също беше облечен с анцуг. Отгоре имаше дебел пуловер. Вълнена плетена шапка покриваше ушите му. Четиринадесетгодишният Куентин беше най-големият син на негърското семейство, което живееше в отсрещната къща. Всяка сутрин двамата бягаха заедно.
— Здрасти, Куент — каза Рудолф.
— Здрасти, Руди — каза Куентин. — Ама какъв студ. Майка ми смята, че сме луди да излизаме в такава сутрин.
— Тя ще запее друга песен, като й занесеш златен медал от Олимпийските игри.
— Ами, ще запее — каза Куентин. — Още я чувам какво приказва.
Закрачиха бързо към ъгъла. Рудолф отключи вратата на гаража, който беше взел под наем, и влезе да извади мотора. Някъде дълбоко в съзнанието му се промъкна неясен спомен. Друга врата, друго тъмно пространство, друг вид мотор. Лодката в склада, миризмата на реката, мускулестите ръце на баща му.
Но сега той се намираше в Уитби, с едно момче в анцуг, на друго място, където няма река. Изкара мотора. Надяна чифт стари вълнени ръкавици, подплатени с вълна, включи мотора и седна. Куентин се намести зад него, хвана го през кръста и двамата се понесоха по улицата с насълзени от студения вятър очи.
След няколко минути стигнаха до университетското игрище. Колежът „Уитби“ беше вече университет. Игрището не беше оградено, но от едната му страна имаше наредени дървени пейки. Рудолф остави мотора до пейките, свали палтото си и го преметна на седалката.
— По-добре си съблечи пуловера — каза той. — Ще го облечеш на връщане, за да не изстинеш.
Куентин се загледа в игрището. Над тревата се стелеше прозрачна, ледена мъгла. Той потрепера.
— Може би майка ми е права — каза той, но свали пуловера и започна да бяга бавно по пистата, посипана със сгурия.
Докато учеше в колежа, на Рудолф никога не му оставаше време да спортува. Сега му се струваше странно, че след като е толкова ангажиран, делови човек, намираше време шест дни от седмицата да бяга по половин час. Бягаше, за да поддържа форма, а освен това се наслаждаваше на ранната утринна тишина, на мириса на трева, на смяната на сезоните, на твърдата писта. Отначало бягаше сам, но една сутрин видя пред къщи Куентин, облечен в анцуг, който му каза:
— Мистър Джордах, гледам, че всеки ден тренирате. Може ли и аз да идвам с вас?
Рудолф беше решил да му откаже. Искаше му се да е сам поне рано сутрин, защото по цял ден в магазина се разправяше е хора. Но Куентин продължи:
— Аз съм в отбора на гимназията. Бягам на четиристотин метра. Ако всяка сутрин тренирам сериозно, сигурно ще си подобря резултата. Не е нужно да разговаряте с мен за нищо, мистър Джордах, просто ми
