— Така излиза. И винаги се намира някой, който всичко чува, нали, Руди?
— Да, сър — усмихна се Рудолф.
— И после трупаш капитал от това, така ли е, Руди? — каза Колдъруд и най-сетне се усмихна.
— Знаете, че не действувам по този начин — каза Рудолф е равен глас.
— Да, знам — съгласи се Колдъруд. — Съжалявам, че го казах. Сега можеш да си тръгнеш. Ще ти съобщя решението си.
Рудолф го остави надвесен над книжата върху бюрото. Тръгна бавно между щандовете с обичайната си младежка походка и дружелюбна усмивка.
Проектът, който Рудолф беше представил на Колдъруд, беше сложен, но той беше обмислил всичко до най-малката подробност. Градът се разрастваше по посока на езерото. Освен това съседният град Сийдъртън, отстоящ на около петнадесет километра, се свързваше с Уитби чрез ново шосе и също така се разширяваше към езерото. Из цяла Америка никнеха извънградски търговски центрове и хората вече свикваха да пазаруват почти всичко в тях. Тридесетте акра на Колдъруд бяха идеално място за търговски център, който да обслужва двете градчета и заможните собственици на къщите, пръснати по брега на езерото. Ако Колдъруд не предприемеше нещо, някой друг бизнесмен или някоя корпорация щеше да се възползува от възможността след една-две години и освен че щеше да натрупа големи печалби, щеше да съсипе магазина на Колдъруд в Уитби. Вместо да чака някой конкурент да го разори, Колдъруд имаше преимуществото да конкурира, макар и частично, сам себе си.
В проекта си Рудолф предвиждаше място за хубав ресторант и за театър, които да привличат клиенти и вечер. След летния сезон театърът можеше да се използува за кинозала през останалите месеци от годината. Освен това той предвиждаше място за не много скъпи жилищни сгради на брега на езерото и предлагаше върху блатистите и неизползувани участъци земя, също така собственост на Колдъруд, да се развият някои от расли на леката промишленост.
Спазвайки съвета на Джони Хийт, Рудолф беше посочил най-добросъвестно всички привилегии, с които подобни инициативи се ползуваха пред закона.
Рудолф беше сигурен, че предложението му Колдъруд да превърне новото си предприятие в акционерно дружество ще накара стария човек да приеме проекта му. Ценните предимства и високата рентабилност на магазина и на търговския център ще осигурят нарастването на основния капитал. Когато Колдъруд умре, неговите наследници — съпругата му и трите му дъщери — няма да бъдат изправени пред необходимостта да продават предприятията по принуда, за да изплатят наследствените данъци, а ще могат да продават части от акциите, като в същото време запазят контролния пакет акции на корпорацията.
Докато работеше над проекта и изучаваше принципите за създаване на корпорации, данъчната система и законите за недвижимите имоти, Рудолф откри с цинично задоволство, че в Америка капиталът е под защитата на закона. Той не изпитваше никакви морални скрупули, че се опитва да приложи законите в своя полза. Всяка игра си има своите правила. Научаваш правилата и се придържаш към тях! Ако правилата са други, ще действуваш по друг начин.
Професор Дентън го чакаше на бара — той явно се чувствуваше неудобно и не на място сред редовните посетители, чийто външен вид говореше, че никога не са стъпвали в колеж.
— Благодаря, че дойдохте, Джордах, благодаря, че дойдохте — забързано и тихо каза Дентън. — Аз пия уиски. На вас какво да ви поръчам?
— Аз не пия през деня — каза Рудолф и веднага съжали за думите си, защото те прозвучаха като упрек към Дентън, който пиеше точно по обяд.
— Съвсем правилно — съгласи се Дентън, — съвсем правилно. През деня умът на човек трябва да е бистър. Аз обикновено пия след работа, но… — Той хвана Рудолф под ръка. — По-добре да седнем, нали? — каза той и посочи с ръка последното сепаре в дъното срещу бара. — Знам, че бързате. — Той остави някакви дребни пари на бара, като внимателно ги преброи, и без да пуска ръката на Рудолф, тръгна към масата. Двамата седнаха един срещу друг. На масата имаше два мазни листа с менюто на заведението, които те зачетоха.
— Супа и кюфтета — каза Дентън на келнерката. — И чаша кафе. А вие какво ще си поръчате, Джордах?
— Същото — каза Рудолф.
Келнерката записа несръчно поръчката в бележника си, явно, че й липсваше елементарно образование. Тя беше около шейсетгодишна жена с посивяла коса и безформена фигура, с неприлично ярка и предизвикателна оранжева рокля, върху която имаше кокетна малка дантелена престилчица — и старостта й плащаше неумолим данък на американския идеал за вечната младост. Глезените й бяха отекли и тя тръгна към кухнята, влачейки краката си. Рудолф се сети за майка си и за нейната неосъществена мечта да има малко спретнато ресторантче със свещи по масите. Е, поне оранжевата рокля й беше спестена.
— Вие напредвате в работата, Джордах — каза Дентън, надвесен над масата, гледайки Рудолф с неспокойни очи, уголемени от дебелите стъкла на очилата с метални рамки. Направи нетърпелив жест с ръката си, за да предотврати евентуално опровержение на думите си от страна на Рудолф. — Знам аз, знам — продължи той. — Чувам за вас от много места. Включително и от мисис Дентън. Тя е ваша редовна клиентка. Сигурно се отбива в магазина най-малко три пъти седмично. Може би я виждате от време на време.
— Миналата седмица я видях — каза Рудолф.
— Тя ми разправя, че магазинът просто процъфтявал, Подмладявал се. Много се е модернизирал. С всякакви нови стоки. А хората обичат да купуват-. И сякаш всички имат пари напоследък. С изключение на професорите. — При мисълта, че е изпаднал в крайна немотия, Дентън сбърчи чело. — Няма значение — продължи той. — Не съм дошъл да се оплаквам. Но вие, Джордах, без съмнение направихте добре, като не приехте да дойдете в катедрата. Научните среди… — каза той горчиво. — Навсякъде се шири само завист, интриги, предателство, неблагодарност, човек трябва да внимава за всяка своя крачка. В бизнеса е по- добре. Купуваш и продаваш. Силният оцелява. Чиста работа. Поне е честно.
— Не е точно така — каза спокойно Рудолф. — Ако става въпрос за търговията.
— Не, разбира се, че не е точно така — съгласи се Дентън. — Всичко зависи от човека. Няма смисъл да се следват сляпо принципите, защото тогава се губи представа за действителността, за промените в нея. Във всеки случай аз се радвам на вашия успех и съм сигурен, че го постигате без каквито и да било компромиси.
Келнерката донесе супата. Дентън загреба с лъжицата си и каза:
— Да, ако можех сега да започна всичко отначало, щях да бягам от обвитите с бръшлян стени на колежа като от чума. Заради тези стени днес съм един ограничен, озлобен човек, неудачник и страхливец…
— Аз не бих казал нищо такова за вас — прекъсна го Рудолф, изненадан от думите на Дентън. Винаги му се бе струвало, че Дентън е доволен от себе си и че с наслаждение разиграва сценки от света на финансовата престъпност пред една младежка публика, която е принудена да го слуша.
— Аз живея в постоянен страх и тревога — каза Дентън, докато ядеше супата си. — В страх и тревога.
— Ако мога да ви помогна по някакъв начин, ще… — започна Рудолф.
— Вие имате добро сърце, Джордах, добро сърце — каза Дентън. — Веднага разбрах, че сте по-различен от останалите. Сериозен, а не лекомислен като връстниците си. Състрадателен, а не жесток. Стремите се към знания, а не като другите — само към кариера. Наблюдавал съм ви внимателно години наред, Джордах. Вие ще стигнете далеч. Запомнете какво ви казвам. Повече от двадесет години се занимавам с млади хора, хиляди младежи са минали през ръцете ми, опознал съм ги всичките, тяхното бъдеще ми е ясно. Помнете ми думите, Джордах.
Дентън изяде супата си и келнерката им поднесе кюфтетата и кафето.
— И за да преуспеете, няма да пожертвувате приятелите си — продължаваше Дентън, набождайки кюфтето с вилицата си. — Знам колко сте умен, познавам и характера ви, толкова години съм ви наблюдавал. Вие сте принципен, почтен, взискателен към душата и към тялото. Моите очи забелязват всичко, Джордах, и в аудиторията, и извън нея.
Рудолф ядеше мълчаливо и чакаше пороя от хвалебствия да спре; той разбра, че Дентън ще иска
