Сега Рудолф го позна. Мис Соумс от щанда за грамофонни плочи. Пухкавата блондинка, която се поклаща под такта на музиката, която живее от музика.
— Добро утро, добро утро — поздрави Рудолф и се смути леко, като забеляза колко тънка талия има мис Соумс и как хубаво са оформени бедрата и ханшът й. — Не, не съм скиор. Просто гледам.
— Тук има какво да се види, нали? — засмя се мис Соумс.
— Мистър Джордах… — Ларсен беше свалил вече ските си — да ви запозная с моята годеница. Мис Пакард.
Мис Пакард също махна очилата си — оказа се, че е красива като мис Соумс и горе-долу на същата възраст.
— Приятно ми е — каза тя. Годеница. Значи, хората все още се женят.
— Аз ще се върна след около половин час, момичета — каза Ларсен. — С мистър Джордах имаме малко служебна работа. — Той заби ските и щеките си в снега, а момичетата махнаха с ръка и се отдалечиха към влека.
— И двете изглеждат страшно добри скиорки — каза Рудолф, крачейки до Ларсен към шосето.
— Съвсем посредствени — отговори Ларсен небрежно. — Но те си имат други достойнства — продължи той и белоснежната усмивка цъфна на загорялото му лице. Рудолф знаеше, че той изкарва шейсет и пет долара седмично. Как може човек, който получава такава заплата, да бъде толкова щастлив в неделя сутрин?
Плевнята се намираше на около двеста метра до самото шосе, изглеждаше голяма, солидна, запазена.
— Единственото, което ни трябва — каза Ларсен, — е една голяма желязна печка, и вътре ще стане достатъчно топло. Хващам се на бас, че оттук в събота и неделя ще се взимат под наем хиляда чифта ски и двеста до триста чифта обувки, а освен това има коледни, великденски и разни други празници. Двама студенти могат да вършат работата направо без пари. Това може да се окаже златна мина. Ако ние не го вземем, друг като нищо ще го вземе. Мястото е известно само от две години, но стана много популярно и някой положително ще се възползува.
Рудолф се усмихна; думите на Ларсен му напомниха как той по същия начин убеждаваше Колдъруд миналата седмица. В търговията веднъж си продавач, друг път си купувач. Тази неделя аз съм купувач, помисли си той. Ако успеем, Ларсен ще получи голямо увеличение на заплатата.
— Кой е собственикът? — попита Рудолф.
— Не знам, но мога лесно да разбера — каза Ларсен.
Горкият Ларсен, помисли си Рудолф, не е роден за търговец. Ако аз се бях сетил за това, щях да си осигуря правото да купя плевнята, без да кажа никому нито дума.
— Заемете се с тази работа, Ларсен — каза Рудолф. — Разберете кой е собственикът, иска ли да дава под наем, или иска да продава и за колко. И не споменавайте за магазина. Кажете, че се интересувате лично.
— Разбирам, разбирам — закима Ларсен сериозно. — Няма да ги оставя да задават много въпроси.
— Можем да опитаме — каза Рудолф. — Хайде да си тръгваме. Аз замръзвам. Тук наблизо има ли къде да се изпие по едно кафе?
— В същност вече е време за обяд. На два километра по шосето има едно заведение, което не е лошо. Защо не дойдете да обядваме с момичетата, мистър Джордах?
Рудолф беше готов веднага да откаже. Никога не го бяха виждали в компания на подчинените му извън магазина; от време на време се срещаше само с някой от закупчиците или с отговорника на някой щанд. Но той трепереше. Беше му ужасно студено. Трябваше да влезе някъде на топло. Игривата, съблазнителна мис Соумс. Какво лошо има в това?
— Благодаря, Ларсен. С удоволствие.
Тръгнаха към влека. Ларсен вървеше право напред, съвсем свободно с тежките си скиорски обувки с гумени подметки. Рудолф беше с тънки гьонени обувки, а пътят беше заледен и трябваше да стъпва много внимателно, почти на пръсти, за да не падне. Молеше се момичетата да не го видят.
Момичетата бяха свалили ските си и ги чакаха и преди Ларсен да успее да каже нещо, мис Соумс извика:
— Умираме от глад. Кой ще нахрани сирачетата?
— Добре, добре, момичета — каза Ларсен покровителствено. — Ще ви нахраним. Стига сте хленчили.
— О, мистър Джордах — каза мис Соумс, — с нас ли ще обядвате? Каква чест. — Тя запремига срамежливо и на луничавото й лице се изписа открита ирония.
— Закусвах рано, затова вече огладнях и ожаднях — отговори Рудолф и се ядоса, че е толкова непохватен в разговори с момичета. Обърна се към Ларсен и добави: — Аз ще карам след вас с мотора.
— Ваша ли е тази красива машинка, мистър Джордах? — посочи с ръка мис Соумс към мотора.
— Да — отговори Рудолф.
— Умирам да се повозя — извика мис Соумс. Тя говореше въодушевено и самоуверено, сякаш смяташе, че всички изгарят от нетърпение да чуят нейните желания. — Ще бъдете ли така милостив да ми разрешите да седна зад вас?
— Много е студено — отговори Рудолф рязко.
— Облякла съм два чифта вълнено бельо — каза мис Соумс. — Ще ми бъде топличко, уверявам ви. Вени — обърна се тя към Ларсен, сякаш въпросът беше решен, — сложи ми ските на твоя багажник, нали си ми приятел. Аз тръгвам с мистър Джордах.
Рудолф нямаше какво повече да възрази и тръгна към мотора, а Ларсен се зае да нагласява трите чифта ски върху багажника на един чисто нов форд. Как може да си купи такава кола, като получава шейсет и пет долара седмично? — помисли си Рудолф. Дори за момент се усъмни в Ларсен — дали работи честно на щанда за ски.
Рудолф се качи на мотора, а мис Соумс се метна леко зад него и го прихвана здраво с ръце през кръста. Рудолф намести очилата си и излезе от паркинга, следвайки форда на Ларсен. Ларсен караше бързо и Рудолф трябваше да увеличи скоростта, за да не изостане. Беше станало още по-студено и вятърът брулеше лицето му, но мис Соумс, която го държеше здраво, извика в ухото му:
— Какво блаженство, нали?
Ресторантът беше голям, чист и пълен със скиори. Намериха маса до един прозорец и съблякоха якетата си. Мис Соумс носеше бледосин кашмирен пуловер, който загатваше деликатно малките й стегнати гърди. Рудолф беше облечен с пуловер, вълнена риза и копринено шалче, внимателно вързано около врата му. Сигурно приличам на някое конте, каза си той, спомняйки си за Бойлан, и свали шалчето, преструвайки се, че му е много топло.
Момичетата си поръчаха кока-кола, а Ларсен — бира; Рудолф чувствуваше нужда да изпие нещо по- силно и си поръча коктейл от уиски, бира и лимон със захар. Когато напитките пристигнаха, мис Соумс вдигна тост.
— За неделния ден — каза тя, — без който ние всички бихме умрели. — Тя седеше до Рудолф и той усещаше как притиска коляното си в неговото. Той леко отмести крака си, уж неволно, но момичето го погледна насмешливо със светлосините си очи, с което показа, че е разбрало, и отпи от чашата си.
Всички си поръчаха стек. Мис Соумс поиска някой да й даде десет цента, за грамофона-автомат; Ларсен беше по-бърз от Рудолф и й подаде монетата. Тя я взе и за да се измъкне от мястото си, се подпря на рамото на Рудолф; мина през заведението, поклащайки грациозно съблазнителния си ханш, макар че носеше тежки обувки.
Музиката гръмна и мис Соумс се върна на масата с леки, танцови стъпки. Този път, провирайки се зад Рудолф, за да седне на масата, тя даде ясно да се разбере каква е целта й, а когато се настани на мястото си, коляното й се залепи за неговото. Ако сега той се опиташе да се отмести, всички щяха да забележат, затова не се помръдна.
Пиеше му се вино със стека, но не се решаваше да поръча една бутилка, защото се страхуваше да не би другите да си помислят, че иска да се покаже пред тях или че се държи като началник. Погледна листа с менюто. На гърба бяха отбелязани два вида вина: калифорнийско червено и калифорнийско бяло.
— Някой желае ли вино? — попита той, предоставяйки решението на другите.
