Рудолф взе палтото си и излезе от заведението. През замъглената витрина видя как Дентън се спря на бара и си поръча ново питие.
Рудолф закрачи бавно към магазина с разкопчано палто, макар че беше влажно и духаше вятър. Улицата му изглеждаше както обикновено, а минувачите не му приличаха на пребити кучета. Горкият Дентън. Горкият Дентън. Спомни си, че именно лекциите на Дентън му подсказаха за първи път как да стане преуспяващ капиталист. Рудолф се засмя. А на стария наивник Дентън не му беше до смях сега.
Чувствуваше се още гладен след отвратителния обяд и щом влезе в магазина, отиде на приземния етаж в кафенето, поръча си чаша подсладено мляко и го изпи сред шумните чуруликания на дамската клиентела. Нищо не заплашваше тези дами. След малко те щяха да си купят рокли за петдесет долара, транзистори и масички за телевизори, тигани, салонни гарнитури и кремове за лице, печалбите щяха да растат, а те ядяха щастливо сандвичите си и пиеха плодови сиропи.
Той огледа спокойните, ненаситни, гримирани лица на тези жени, които харчеха пари и получаваха стоки — майки, младоженки, девойки, стари моми, любовници, — заслуша се в гласовете им, усети смесения аромат от техните парфюми и се зарадва, че не е женен и че не обича никого, Няма цял живот да слугувам на тези почтени дами, каза си той, плати млякото и се качи в кабинета си.
На бюрото му лежеше едно писмо. Беше кратко. „Надявам се, че скоро ще дойдеш в Ню Йорк. Имам неприятности и трябва да говоря с теб. Целувам те. Гретхен“
— Боже мой! — възкликна той за втори път от един час насам и захвърли писмото в кошчето.
Когато излезе от магазина в шест и петнайсет, навън валеше дъжд. Колдъруд не беше казал нищо след сутрешния им разговор. Само дъжд ми липсваше днес, мислеше Рудолф отегчено, пробивайки си път с мотора сред бълващите дим коли. Почти беше стигнал до къщи, когато си спомни, че е обещал на майка си да напазарува за вечеря. Изруга и подкара мотора обратно към търговската част на града, където магазините работеха до седем часа. Майка му очакваше изненада тази вечер, а каква по-голяма изненада щеше да й поднесе, ако след две седмици се окажеше, че любимият й син е изхвърлен на улицата.
Купи набързо едно малко пиле, картофи, една консерва грах и ябълков пай за десерт, Докато се провираше между наредените на опашки домакини, си спомни за разговора с Колдъруд и се усмихна мрачно. Младият способен финансист, заобиколен от красиви почитателки, на път за голямата си къща, където го очаква изискана вечеря; той е добре познат на нашите читатели от снимките в „Лайф“ и „Хаус енд Гардън“. В последния момент Рудолф купи бутилка уиски. В такава вечер човек трябва да пийне.
Легна си рано, леко пиян, и точно преди да заспи, си помисли, че единственото приятно нещо, което бе свършил през целия ден, бе бягането с Куенти Макгъвърн рано сутринта.
Седмицата мина без особени събития. Колдъруд не споменаваше нищо за проекта на Рудолф; когато го срещнеше в магазина, той му говореше за ежедневната работа с обичайния си раздразнителен и сприхав тон. Нито поведението, нито думите му подсказваха какво окончателно решение е взел.
Рудолф се обади на Гретхен в Ню Йорк (от уличен автомат, защото Колдъруд не обичаше да се водят частни разговори от служебните телефони); Гретхен се разочарова, когато й каза, че сега не може да отиде в Ню Йорк, но ще се опита през другата седмица. Тя отказа да му съобщи какви неприятности има. Проблемът можел да почака. Щом може да чака, помисли си той, значи, не е толкова страшно.
Дентън повече не се обади. Може би се страхуваше, че при втори разговор Рудолф ще оттегли предложението си да говори в негова защита пред комисията във вторник следобед. Рудолф се тревожеше, че трябва да се явява пред комисията. Не е изключено обвинителите да разполагат с факти срещу Дентън, за които самият професор не знае нищо или които е укрил; в такъв случай Рудолф ще изглежда като съмишленик, лъжесвидетел или глупак. Но по-тревожното беше, че след като членовете на комисията са решили да унищожат Дентън, те ще бъдат настроени враждебно и непримиримо срещу всеки, който се опита да го, защити. През целия си живот Рудолф се беше стремил да е симпатичен на хората, особено на по-възрастните хора със солидно положение. И сега го безпокоеше мисълта, че ще трябва да се изправи пред цяла зала преподаватели и професори, които ще го гледат неодобрително.
През цялата седмица той произнасяше речи пред тези въображаеми, неумолими лица, речи, в които защищаваше достойно Дентън и в същото време очароваше съдиите. Но накрая всички тези монолози започнаха да му се струват безсмислени. Той трябва да се яви пред комисията колкото се може по-спокоен, да прецени какво е настроението в залата и да реши на място как ще бъде най-полезен и за Дентън, и за себе си. Ако Колдъруд знаеше само какво смята да прави…
Към края на седмицата той вече спеше лошо, сънуваше еротични, но неприятни сънища. Джули танцува гола край някакво езеро, Гретхен лежи изтегната в една лодка, Мери Джейн с разголени гърди и разкривено лице започва да го обвинява. Някакъв кораб потегля от кея, момиче с развята от вятъра пола му се усмихва, а той тича отчаяно към кея да стигне кораба, невидими ръце го дърпат назад, корабът се отдалечава, остава само открито море…
В неделя сутринта, когато църковните камбани забиха, той реши, че не може да остане цял ден в къщи, макар че беше намислил да прегледа отново предложенията до Колдъруд и да нанесе някои поправки и допълнения, за които се беше сетил през седмицата. Но в неделя майка му обикновено изпадаше в много лошо настроение. Като чуеше църковните камбани, тя започваше да скърби за своята религия и да разправя, че ако Рудолф я придружи, ще отиде на църква, ще се изповяда, ще се причести.
— Пламъците на ада ме чакат — каза тя на закуска, — а църквата и спасението са само на три пресечки оттук.
— Някоя друга неделя, мамо — каза Рудолф. — Днес съм зает.
— Някоя друга неделя може вече да съм мъртва и да съм отишла в ада — настояваше тя.
— В такъв случай ще трябва да се примириш — каза той и стана от масата. Остави я разплакана.
Денят беше студен и ясен, а слънцето приличаше на цветно кръгче, залепено върху бледото зимно небе. Той се екипира добре — с дебело, подплатено с кожа яке, с плетена вълнена шапка и с големи очила за слънце, — после извади мотора от гаража. Поколеба се малко накъде да тръгне. Не искаше да вижда никого днес, никоя посока не го зовеше примамливо. Това е свободното време — бреме за съвременния човек.
Качи се на мотора, подпали го, но още не можеше да реши накъде да поеме. По улицата профуча една кола със ски на багажника. Защо не, каза си той, и на пистата е като навсякъде другаде, и тръгна след колата. Спомни си, че Ларсен, младежът от щанда за ски, му разправяше, че близо до влека имало някаква стара плевня, която можела да се превърне в планинска база за даване на ски под наем. Според Ларсен от това можело да се спечелят много пари. Следвайки колата със ските, Рудолф се почувствува по-добре. Вече имаше цел.
Когато стигна склона, беше почти замръзнал от студ. Снегът, който искреше на слънцето, го заслепяваше и той присвиваше очи срещу ярките фигури, спускащи се към него по хълма. Всички изглеждаха млади, енергични и доволни, а момичетата с тесни панталони, опънати по стройните им бедра и по закръглените ханшове, те караха да си мислиш, че сладострастието не е нищо друго освен една здравословна емоция в неделната утрин.
Известно време Рудолф се наслаждаваше на гледката, но след това му стана тъжно. Чувствуваше се самотен и изолиран. Точно се канеше да си тръгне и да се върне с мотора в града, когато Ларсен, носейки се леко по хълма, се устреми към него и спря рязко, вдигайки облак снежен прах.
— Здравейте, мистър Джордах — каза Ларсен. Той имаше големи, блестящи, бели зъби и се усмихваше весело. Две момичета, които караха след него, също спряха.
— Здравейте, Ларсен — каза Рудолф. — Дойдох да видя плевнята, за която ми говорехте.
— Ще се уверите, че е сигурна работа — отговори Ларсен. Той се наведе — имаше гъвкаво тяло и само с едно елегантно движение се освободи от ските си. Беше гологлав и като се навеждаше, хубавата му дълга руса коса падаше над очите му. С този червен пуловер и с двете момичета зад себе си, Ларсен положително не е сънувал предишната нощ никакъв кораб, който се отделя от кея, помисли си Рудолф.
— Здравейте, мистър Джордах — каза едното момиче. — Не знаех, че сте скиор.
Той се вгледа в момичето и то се засмя. Носеше големи зелени скиорски очила, които закриваха почти изцяло дребното му лице. То вдигна очилата върху синьо-червената вълнена шапка и каза:
— Аз съм се маскирала.
