той се отдаде още повече на работата си и почти успя да забрави Джули.
Изобщо се пазеше от всякакви момичета. Когато вървеше из магазина, усещаше закачливите погледи на някои продавачки, които биха били щастливи да пофлиртуват с него: чернокосата мис Съливан например, от бутика; високата и грациозна мис Брандиуайн от щанда за юношеско облекло; дребничката, руса мис Соумс с едрия бюст от щанда за грамофонни плочи, която се поклащаше под такта на музиката и му се усмихваше срамежливо, когато минеше край нея; и още шест-седем други като тях. Той, разбира се, се изкушаваше, но не се поддаваше на изкушението и се държеше с всички еднакво любезно и безразлично. В магазина на Колдъруд никога не се организираха забави и затова не се явяваше случай, когато под влиянието на алкохола и празничното настроение можеше да се установи някаква близост.
Нощта с Мери Джейн в Ню Йорк и отчаяният опит да се обади по телефона от пустото фоайе на хотел „Сейнт Мориц“ го бяха научили да подтиска страстите си.
В едно обаче беше убеден — следващия път, когато предложи на някое момиче да се омъжи за него, ще бъде напълно сигурен, че то няма да му откаже.
Като мина втори път край щанда за плочи, той си припомни, че трябва да помоли някоя от по- възрастните жени в магазина да намекне тактично на мис Соумс, че ще е по-добре да носи сутиен под пуловера си.
Когато телефонът иззвъня, Рудолф разглеждаше проектите за подредбата на стоките за месец март с Бергсън — млад човек, който се занимаваше с оформянето на витрините.
— Руди — каза Колдъруд, — можеш ли да дойдеш за малко в кабинета ми? — Гласът му беше сдържан и не издаваше настроението му.
— Идвам веднага, мистър Колдъруд — отговори Рудолф и затвори телефона. — Ще трябва да отложим за малко нашата работа — каза той на Бергсън.
Бергсън се оказа истинска находка. Той беше направил декорите за летния театър в Уитби. Рудолф ги беше харесал и му бе предложил да се заеме с оформянето на витрините на магазина през зимните месеци. Преди да се появи Бергсън, витрините се оформяха както дойде, всеки щанд се бореше за повече място и излагаше стоките си, без изобщо да се съобразява как са подредени съседните витрини. Бергсън прекрати тази практика. Той беше дребен, меланхоличен младеж, който не можеше да получи достъп до сценографските среди в Ню Йорк. Прие с благодарност предложението да работи през зимата в магазина и вложи целия си талант в оформянето на витрините. Свикнал да прави театрални декори за летните постановки с много оскъдни Средства, той използуваше най-различни евтини материали и вършеше всичко сам.
Темата на проектите върху бюрото на Рудолф беше настъпващата пролет; Рудолф беше казал на Бергсън, че според него този път витрините на Колдъруд ще бъдат оформени по-сполучливо от всякога. Бергсън беше винаги намусен, но въпреки това Рудолф предпочиташе да работи с него вместо с отговорниците на щандовете или със завеждащите отделите „Ценообразуване“ и „Счетоводство“. Идеалът му за бъдещето беше никога да не се занимава с търговски баланси или с месечни инвентаризации.
Тъй като кабинетът беше отворен, Колдъруд веднага видя Рудолф и каза:
— Влизай, Руди, и затвори вратата. — На бюрото лежаха книжата от плика, връчен предната вечер.
Рудолф седна срещу бюрото и зачака.
— Руди — каза кротко Колдъруд, — смаян съм от теб.
Рудолф не отговори нищо.
— Кой друг знае за всичко това? — Колдъруд посочи с ръка книжата на бюрото си.
— Никой.
— Кой ги е преписвал на машина? Мис Джайлс?
— Аз. В къщи.
— Ти всичко съобразяваш, нали? — В думите му нямаше нито укор, нито възторг.
Рудолф продължаваше да мълчи.
— Кой ти каза, че притежавам тридесет акра земя близо до езерото? — попита Колдъруд рязко.
Този участък земя се водеше като собственост на някаква нюйоркска корпорация. Джони Хийт трябваше да използува цялата си изобретателност, за да установи, че истинският собственик на корпорацията е Дънкан Колдъруд.
— За съжаление не мога да ви отговоря на този въпрос — каза Рудолф.
— Не можеш да отговориш, не можеш да отговориш! — извика нетърпеливо Колдъруд. — Значи, няма да кажеш. Мълчаливото поколение, както пишат сега в описание „Таим“. Руди, откакто те познавам, не съм те хванал в лъжа, затова и сега смятам, че няма да ме излъжеш.
— Нямам намерение да ви лъжа, сър — каза Рудолф.
Колдъруд отмести книжата от бюрото си и попита:
— Това да не би да е някакъв ход, с който искаш да ми вземеш мястото?
— Не, сър — отговори Рудолф. — Това е предложение как да използувате по-изгодно положението си и парите си. Как с разрастването на града да разширите търговските си интереси. Как да се възползувате от данъчните закони и в същото време да оставите след смъртта си цялото си имущество на жена си и на децата си.
— Колко страници има тук? — понита Колдъруд. — Петдесет, шейсет?
— Петдесет и три.
— Добре, че не са повече — изсумтя Колдъруд. — Сам ли измисли всичко това?
— Да. — Рудолф не смяташе, че трябва да казва на Колдъруд как месеци наред е използувал познанията на Джони Хийт и как благодарение на него е успял да разработи по-сложните раздели в общия план.
— Добре, добре — измърмори Колдъруд, — ще прегледам всичко.
— Ако ми позволите да ви дам един съвет, сър — каза Рудолф, — би трябвало да отидете в Ню Йорк и да поговорите е вашите адвокати и банкери.
— Какво знаеш за моите адвокати в Ню Йорк? — попита Колдъруд подозрително.
— Мистър Колдъруд, аз отдавна работя при вас — каза Рудолф.
— Добре. Да предположим, че прочета внимателно това, което си написал, и приема тази идиотска идея, както ти я предлагаш — организирам акционерно дружество, пускам в обращение акции, взимам заеми от банките, построявам този проклет търговски център на брега на езерото и като последен глупак откривам към него и театър — да предположим, че направя всичко това, ти каква полза ще имаш?
— Ще се надявам да стана председател на управителния съвет на компанията, чийто директор ще бъдете вие, да получа подходяща за тази длъжност заплата и право да закупя акции през следващите пет години — каза Рудолф. Да е жив и здрав Джони Хийт. Не си губи времето с дреболии. „Играй на едро“, съветваше го той, — Ще си осигуря помощник, който ще поеме работата тук когато аз съм зает другаде. — Беше писал вече на Брад Найт в Оклахома за тази възможност.
— Всичко си премислил, така ли, Руди? — В гласа на Колдъруд вече звучеше открита враждебност.
— Работих над този проект повече от една година — каза спокойно Рудолф. — Опитах се да предвидя всички проблеми, които биха възникнали.
— А ако кажа „не“, ако просто сложа всичко това в една папка и го забравя, тогава ти какво ще направиш? — попита Колдъруд.
— Тогава за съжаление ще трябва да напусна магазина в края на годината, мистър Колдъруд — отговори Рудолф. — Ще трябва да си потърся по-перспективна работа.
— Преди да дойдеш, се оправях и без теб, сигурно и сега ще мога — каза Колдъруд.
— Разбира се, че ще можете — отговори Рудолф.
Колдъруд се наведе навъсено над бюрото си, измъкна един лист от купчината книжа, погледна го гневно и го остави с явно отвращение.
— Театър — каза той ядосано. — Има вече един театър в града.
— Догодина ще го събарят — каза Рудолф.
— Всичко си проучил — забеляза учудено Колдъруд. — Това ще бъде обявено чак през юли.
— Да, но винаги се намира някой, който да разгласи предварително — отговори Рудолф.
