Рудолф се стараеше да има винаги достатъчно пари в банката, които да покрият дълга му, в случай че Бойлан реши да осребри чековете наведнъж. Рудолф не мислеше често за Бойлан, но когато се сетеше за него, изпитваше някакво смесено чувство на презрение и благодарност. Смяташе, че когато човек разполага с толкова много пари и с неограничена свобода като Бойлан, той няма право да бъде нещастен. Бойлан беше малодушен по характер, а Рудолф, който подтискаше всеки признак на слабост у себе си, не можеше да понася слабохарактерните хора. Уили Абът и Теди Бойлан са си лика-прилика, мислеше Рудолф.
Той разтвори вестниците на бюрото си — местния „Рекорд“ и нюйоркския „Таймс“, който пристигаше сутрин с първия влак. На първата страница на „Таймс“ се съобщаваше за тежки сражения по 38-я паралел и за нови обвинения в държавна измяна и подривна дейност, отправени във Вашингтон от сенатора Маккарти. На първата страница на „Рекорд“ се съобщаваше за отхвърленото чрез гласуване предложение за облагане на училищното ръководство с нови данъци и за големия брой скиори, използували през този сезон новата писта край града. Всеки град с проблемите си.
Рудолф разгърна страниците на „Рекорд“. Голямата двуцветна реклама за нов модел вълнени рокли и жилетки беше отпечатана нескопосно, с размазани контури; Рудолф си записа в бележника да се обади още тази сутрин в редакцията на вестника.
След това разтвори „Таймс“ и петнадесет минути разучава какво е положението на фондовата борса. Когато спести хиляда долара, Рудолф отиде при Джони Хийт и го помоли да вложи парите му. Джони, който боравеше със суми от порядъка на милиони долари, се съгласи да се заеме най-сериозно е молбата на Рудолф и следеше с голямо вълнение съдбата на влога му, сякаш Рудолф беше един от най-важните клиенти на фирмата му. Авоарите на Рудолф бяха все още скромни, но непрекъснато нарастваха. Четейки новините от борсата, Рудолф с удоволствие установи, че тази сутрин е с триста долара по-богат, поне на книга, в сравнение с вчерашния ден. Благослови мислено приятеля си Джони Хийт, извади писалка и се захвана да решава кръстословицата. Това беше един от най-приятните моменти на деня. Ако успееше да се справи с кръстословицата до отварянето на магазина в девет часа, започваше работа с приятното чувство за спечелена победа.
Четиринадесет водоравно. Ю-р-а-я, написа той старателно.
Почти свършваше с кръстословицата, когато телефонът иззвъня. Той погледна часовника си. Телефонистките бяха дошли рано на работа, забеляза той одобрително. Вдигна слушалката с лявата си ръка и докато попълваше една от вертикалните колонки с думата п-о-в-с-е-м-е-с-т-е-и, каза:
— Ало-о-о?
— Джордах? Вие ли сте?
— Да, Кой е?
— Дентън, професор Дентън.
— О, как сте, сър? — каза Рудолф, като продължаваше да се чуди коя дума, чиято трета буква е „а“, може да означава трезвен.
— Много ми е неприятно, че ви безпокоя — каза Дентън. Гласът му звучеше особено, сякаш шепнеше и се страхуваше да не би някой да го подслушва. — Но може ли да ви видя днес по някое време?
— Разбира се — отговори Рудолф и написа думата уравновесен на последния ред на кръстословицата. Той виждаше често Дентън, когато ходеше в библиотеката на колежа, за да вземе книги по разни въпроси на търговията и икономиката. — Аз съм през целия ден в магазина.
Дентън издаде някакъв странен, сподавен звук.
— Предпочитам да се видим някъде извън магазина. Свободен ли сте на обяд?
— Само за четиридесет и пет минути…
— Чудесно. Ще се срещнем близо до магазина. — Дентън говореше задъхано и бързо, а в колежа винаги говореше бавно и мелодично. — Какво ще кажете да се видим в „Рипли“? На ъгъла, до магазина, нали го знаете?
— Да — каза Рудолф, изненадан от избора на Дентън. Заведението беше по-скоро кръчма, отколкото ресторант и в него ходеха работници, за да пият, а не да обядват. Мястото съвсем не беше подходящо за един възрастен професор по история и икономика. — В дванадесет и петнадесет удобно ли ви е?
— Ще ви чакам, Джордах. Благодаря, благодаря. Много сте любезен. Значи, до дванадесет и петнадесет — каза Дентън много бързо. — Не можете да си представите колко съм благодарен… — продължи Дентън и изведнъж прекъсна разговора по средата на изречението си.
Рудолф се намръщи, чудейки се за какво ли може да е разтревожен толкова Дентън, и затвори телефона. Погледна часовника си. Девет часът. Вратата се отвори. В кабинета влезе секретарката и каза:
— Добро утро, мистър Джордах.
— Добро утро, мис Джайлс — поздрави Рудолф и хвърли ядосано вестника в кошчето. Заради Дентън не успя да свърши кръстословицата преди девет часа.
Рудолф започна първата си за деня обиколка из магазина — вървеше бавно, усмихваше се на продавачите, не спираше никъде, уж гледаше разсеяно, а очите му не пропускаха нищо. След това в кабинета си щеше да напрани учтиви забележки на отговорниците на съответните щандове: вратовръзките, които се продават с намаление, не са подредени достатъчно грижливо на щанда; мис Кейл от парфюмерията е гримирала твърде ярко очите си; кафенето не е проветрено както трябва.
Следеше с особено внимание онези отдели, които се появиха чак след като Колдъруд склони да ги включи в магазина — малкия бутик, където се продаваха евтини и модни бижута, италиански жилетки, френски шалчета и кожени шапки, от които се трупаха неочаквано големи печалби; кафенето (изумително беше, че жените не спират да ядат по цял ден), което не само осигуряваше солидна печалба, но стана любимо място за срещи на домакините от града, а те след това рядко излизаха от магазина, без да купят нещо; щандът за ски, който заемаше част от пространството, предназначено за спортни стоки, се ръководеше от един младеж с атлетическа фигура на име Ларсен — той пленяваше момичетата от града всяка неделя, когато се спускаше по заснежените склонове, и получаваше недопустимо малка заплата, като се има пред вид колко много купувачи привлича в магазина само с едно спускане по хълма веднъж седмично. Младежът беше предложил на Рудолф да го научи да кара ски, но Рудолф отклони предложението с усмивка. Обясни му, че не може да си позволи точно сега да си счупи крака.
Щандът за грамофонни плочи беше също негова идея и той осигуряваше на магазина много млади клиенти, които харчеха щедро парите на родителите си. Колдъруд мразеше шума и се възмущаваше от поведението на повечето млади хора (собствените му дъщери — двете бяха вече големи, а третата, невзрачна ученичка — се отличаваха с кротост и викторианско благоприличие), затова се противопоставяше решително на откриването на щанд за грамофонни плочи. „Аз няма да ставам собственик на долно кабаре — казваше той, — няма да покварявам американската младеж с тези варварски звуци, които днес се смятат за музика. Остави ме на мира, Джордах, остави на мира стария, старомоден търговец.“
Но Рудолф му представи статистически данни за сумите, които американската младеж изразходва всяка година за покупки на грамофонни плочи, и обеща да постави в залата кабини, изолиращи шума, и Колдъруд както обикновено отстъпи. Той често се сърдеше на Рудолф, но Рудолф винаги се държеше с него учтиво и търпеливо и успяваше в повечето случаи да постигне своето. Колдъруд се хвалеше пред приятелите си със своя нов помощник-управител и със собствената си прозорливост, че е избрал точно него сред толкова други хора. Удвои заплатата му, без Рудолф да настоява за това, а на Коледа му връчи премия от три хиляди долара. „Той модернизира не само магазина, проклетникът му с проклетник — разправяше Колдъруд, но не в присъствието на Рудолф, — а и мен самия. В края на краищата нали затова съм си взел млад помощник.“
Веднъж месечно Рудолф ходеше на вечеря в дома на Колдъруд — на мрачната пуританска трапеза дъщерите говореха само когато ги питаха нещо, а най-силното питие, което се сервираше, беше ябълков сок. Прудънс, най-голямата и най-хубавата от дъщерите, беше помолила няколко пъти Рудолф да отиде с нея на танци извън града. Далеч от бащината си къща, Прудънс забравяше за викторианското благоприличие, Но Рудолф не си позволяваше никакви волности с нея. Нямаше намерение да предприема нещо толкова банално и опасно, като женитба с дъщерята на шефа си.
Засега не смяташе да се жени. Имаше време за брак. Преди три месеца беше получил покана за сватбата на Джули с някой си Фицджералд. Той не отиде на сватбеното тържество в Ню Йорк, но когато пишеше поздравителната телеграма, очите му се напълниха със сълзи. Презирайки се за тази своя слабост,
