позволете да бягам с вас.
Той говореше срамежливо и тихо, не искаше кой знае какво и Рудолф разбра, че момчето е трябвало да събере цялата си смелост, за да отправи такава молба към един възрастен бял човек, с когото веднъж или два пъти само се е поздравило на улицата. Освен това бащата на Куентин работеше в магазина като шофьор на камион. Със служителите трябва да се поддържат добри отношения, помисли си Рудолф. Работниците трябва да са доволни. Нали така приказват демократите.
— Добре — каза той. — Ела.
Момчето се засмя притеснено и тръгна бързо с Рудолф към гаража.
Те обиколиха бавно два пъти пистата, за да се загреят, след това спринтираха около стотина метра и обиколиха бавно пистата още веднъж, после увеличиха спринтовото разстояние на двеста метра, пак обиколиха бавно два пъти пистата и набрали пълна скорост, преодоляха четиристотинте метра. Куентин беше високо момче с дълги, слаби крака; бягаше бързо и равномерно. Рудолф се чувствуваше добре с него, тъй като той го увличаше да бяга по-бързо, отколкото бягаше сам. Накрая направиха още две бавни обиколки и изпотени, се облякоха и се върнаха с мотора в пробуждащия се град.
— Утре сутринта ще се видим пак, Куинт — каза Рудолф и остави мотора до бордюра.
— Благодаря — каза Куентин. — До утре сутрин.
Рудолф махна с ръка и се прибра; момчето му беше симпатично. Двамата заедно бяха преодолели естественото човешко нежелание да излязат в такава зимна утрин и се бяха преборили със студа, скоростта и времето. През лятната ваканция ще му намери някаква работа в магазина. Семейството му сигурно има нужда от пари.
Когато влезе в къщи, майка му се беше събудила.
— Как е навън? — попита тя.
— Студено — отговори той. — Нищо няма да загубиш, ако си седиш днес у дома. — И двамата продължаваха да поддържат илюзията, че в същност майка му излиза всеки ден като всички други жени.
Той влезе в банята, взе си горещ душ, после се обля с ледено студена вода и излезе разгорещен. Докато се бършеше, чу, че майка му прави портокалов сок и кафе в кухнята — тя се движеше така, сякаш някой влачеше тежък чувал по пода. Спомни си как спринтираше по замръзналата писта и си каза, че ако някога изпадне в нейното състояние, ще накара някой да го убие.
Премери се на теглилката в банята. Седемдесет и три килограма. Остана доволен. Ненавиждаше дебелите хора. В магазина се опитваше да се отърве от дебелите продавачи, без да казва на Колдъруд истинската причина.
Преди да се облече, сложи под мишниците си малко дезодорант. Чакаше го дълъг ден, а в магазина през зимата беше винаги много горещо. Обу сиви панталони от каша, сложи си светлосиня риза с тъмночервена връзка и кафяво сако от туид без подплънки на раменете. Първата година като помощник-управител носеше строги, тъмни костюми, но с издигането си в служебната йерархия той смени костюмите със спортно облекло. Беше млад за отговорния пост, който заемаше, и трябваше да внимава да не изглежда важен в очите на хората. Поради същата причина си беше купил и мотора. Когато идваше на работа с ревящия мотор, гологлав и зиме и лете, никой не можеше да каже за него, че като помощник-управител си придава голяма важност. Човек трябва да се стреми да му завиждат колкото се може по-малко. Той имаше възможност да си купи кола, но предпочиташе да кара мотор. Така винаги изглеждаше свеж, сякаш прекарваше голяма част от времето си на открито. С хубавия си тен, особено през зимата, той изпитваше леко превъзходство над заобикалящите го хора с блед и болнав вид. Сега разбираше защо Бойлан използуваше кварцова лампа. Той никога няма да стигне дотам. Кварцовата лампа е измамно и евтино разкрасяващо средство за един мъж, прави те смешен пред хората, които разбират от кварцови лампи и различават изкуственото от естественото.
Рудолф отиде в кухнята и целуна майка си за добро утро. Тя му се усмихна весело. Ако забравеше да я целуне, на закуска щеше да последва дълъг монолог — колко лошо е спала през нощта, как лекарствата, които лекарите й предписват, са все едно хвърлени на вятъра пари. Тя не знаеше нито колко пари печели синът й, нито че той може спокойно да си позволи да се преместят в по-хубаво жилище. Рудолф нямаше намерение да кани гости в къщи и искаше да използува парите си за съвсем други цели.
Той седна на масата в кухнята, изпи портокаловия сок и кафето и изяде филийка препечен хляб. Майка му пиеше само кафе. Косата й висеше на дълги прави кичури, а под очите й имаше огромни тъмни кръгове. Въпреки това обаче съвсем не изглеждаше по-зле, отколкото преди три години. Сигурно щеше да доживее деветдесетте. Той нямаше нищо против дълголетието й. Благодарение на нея беше освободен от военна служба. Единствен син на болна майка. Последният и най-скъп майчински подарък беше го спасила от ледените окопи в Корея.
— Снощи сънувах брат ти Томас — каза тя. — Беше същият като на осем години. Като малък хорист в църковен хор по Великден. Дойде в стаята ми и каза: „Прости ми, прости ми…“ — Тя отпи замислено от кафето си. — Никога досега не съм го сънувала. Поддържаш ли връзки с него?
— Не — каза Рудолф.
— Да не би да криеш нещо от мен?
— Не. Защо да крия?
— Бих искала да го видя още веднъж, преди да умра — каза тя. — В края на краищата той ми е син.
— Няма да умреш.
— Може и да не умра скоро — каза тя. — Имам чувството, че като дойде пролетта, ще се почувствувам по-добре. Ще можем пак да ходим на разходка.
— Това вече е хубава новина — каза Рудолф, допи кафето си и стана. Целуна я за довиждане и добави: — Аз ще приготвя вечерята. На връщане ще напазарувам.
— Не ми казвай какво ще купиш — помоли кокетно тя. — Нека да бъде изненада.
— Добре — отговори той. — Ще ти направя изненада.
Когато Рудолф стигна в магазина със сутрешните вестници в ръка, които беше купил по пътя, нощният пазач беше още на поста си пред служебния вход.
— Добро утро, Сам — каза Рудолф.
— Здравей, Руди — поздрави го нощният пазач. Рудолф държеше всички стари служители, които го познаваха от самото начало, да се обръщат към него с малкото му име.
— Ранобудник си ти — каза нощният пазач. — Когато бях на твоите години, никой не можеше да ме вдигне от леглото в такова време.
Затова си останал нощен пазач на такава възраст, Сам, помисли си Рудолф, но само се усмихна и мина през полутъмния, спящ магазин, за да се качи в кабинета си.
Кабинетът му беше спретнат и скромен, имаше две бюра — на второто седеше секретарката му, мис Джайлс, енергична стара госпожица. Върху широките лавици по стените стояха симетрично подредени купища списания — американското и френското издание на „Вог“, „Севънтийн“, „Гламър“, „Харпърс Базар“, „Ескуайър“, „Хаус енд Гардън“, откъдето той черпеше идеи за оформлението на щандовете и витрините. Градът бързо се променяше; хората, които идваха тук от Ню Йорк, имаха пари и ги харчеха с широка ръка. Местните жители живееха по-добре от преди и започваха да възприемат по-изисканите вкусове на новите си съграждани. Колдъруд се съпротивляваше упорито с присъщата си назадничавост срещу опитите да се превърне солидният му магазин, обслужващ простолюдието и средната класа, в сергия за модни финтифлюшки и измишльотини, както той се изразяваше, но финансовата равносметка сочеше красноречиво какви са резултатите от поредното нововъведение и с всеки изминал месец Рудолф все по- лесно осъществяваше идеите си. След почти едногодишна опозиция Колдъруд се съгласи да прегради част от ненужно големия склад и да го превърне в щанд за спиртни напитки с богат избор от хубави френски вина, които Рудолф с удоволствие подбираше сам, припомняйки си на какво го беше научил Бойлан по този въпрос.
Той не беше виждал Бойлан от деня, когато получи дипломата си. На два пъти през лятото се опита да го покани на вечеря, но и двата пъти Бойлан рязко му отказа. Всеки месец Рудолф изпращаше на Бойлан чек от сто долара, за да изплати заема си от четири хиляди долара. Бойлан никога не осребряваше чековете, но
