— Аз — каза мис Соумс.
— А ти, скъпа?… — обърна се Ларсен към мис Пакард.
— Щом всички ще пият… — каза тя любезно.
По време на обяда изпиха общо три бутилки червено вино. Най-много пи Ларсен, но и останалите се почерпиха порядъчно.
— Каква история само ще има да разправям утре на момичетата в магазина — каза мис Соумс, зачервена от виното, потривайки бедрото си о бедрото на Рудолф. — Ще им разкажа как великият, недостижим мистър Ледовитко ме е изкушил да се отклоня от правия път в един неделен ден…
— О, стига, Бетси — каза притеснено Ларсен, поглеждайки Рудолф, за да разбере как е възприел прякора си. — Внимавай какво приказваш.
— С изисканото си поведение и коварното си калифорнийско вино този бъдещ наследник на магазина ме подмами да се напия и да се държа неблагопристойно на публично място. Ах, колко е потаен този наш мистър Джордах — намигна тя. — Като го види човек, ще си каже, че само с поглед може да потуши и пожар. Но ето че идва неделя, ето го и истинския мистър Джордах. Тапите гърмят, виното се лее, той пие с подчинените си, смее се на изтърканите вицове на Бен Ларсен, закача се под масата с бедните малки продавачки от партера. Господи, мистър Джордах, ама много остри колене имате.
Рудолф не можа да се сдържи да не се засмее и заедно с него се разсмяха и другите.
— Вашите обаче не са такива, мис Соумс — каза той. — Мога да се закълна в това.
Всички отново се засмяха.
— Мистър Джордах, безразсъдният мотоциклетист, непроницаем като Стената на смъртта, той вижда всичко, знае всичко, усеща всичко — продължаваше мис Соумс. — О, божичко, не мога да ви наричам повече „мистър Джордах“. Може ли, да ви казвам Млади господарю? Или ще предпочетете Руди?
— Руди — каза той. Ако нямаше други хора наоколо, щеше да я сграбчи, да целуне това поруменяло, дребно, очарователно лице, тези сочни, иронични, изкусителни устни.
— Значи, Руди — каза тя. — Кажи му и ти Руди, Соня.
— Руди — каза мис Пакард. На нея й беше все едно. Тя не работеше в магазина.
— Бени — продължи да командува мис Соумс.
Ларсен погледна умолително Рудолф и каза:
— Тя прекали.
— Не се излагай, Бени — каза Рудолф.
— Руди — подчини се Ларсен неохотно.
— Руди, мъжът-загадка — продължаваше мис Соумс, отпивайки от виното си. — След работно време потъва вдън земя. Извън магазина никой никога не го вижда, нито мъж, нито жена, нито дете. Особено пък жена. Само на партера има двадесет момичета, които нощем мокрят възглавниците си от сълзи заради него, а да не говорим за дамите от другите щандове, край които той минава със студена, безсърдечна усмивка.
— Къде, по дяволите, сте се научили да приказвате така? — попита Рудолф смутен, развеселен и поласкан едновременно.
— Тя е много културна — каза мис Пакард. — На ден изчита по една книга.
Мис Соумс не обърна внимание на думите й.
— Той е една загадъчна личност, забулена в мистерия, както се изрази веднъж мистър Чърчил. Видели са го да бяга в ранни зори, следван от едно негърче. От какво бяга? Какво иска да му съобщи негърчето? Видели са го в Ню Йорк в съмнителни квартали. Какви грехове върши в големия град? Защо не ги върши на местна почва?
— Бетси — пошепна й Ларсен, — хайде да идем да се пързаляме.
— Ако продължим този разговор другата неделя, може би ще получим отговори на всички въпроси — каза мис Соумс. — А сега можеш да ми целунеш ръката. — Тя протегна ръка, изви нагоре китката си и Рудолф, изчервявайки се, я целуна.
— Аз трябва да се връщам в града — каза той.
Сметката беше на масата и той остави няколко банкноти. С бакшиша тя възлизаше на петнадесет долара.
Когато излязоха навън, валеше слаб сняг. Планината изглеждаше мрачна и опасна, върховете й едва се различаваха в леката снежна вихрушка.
— Благодаря за обяда, мистър Джордах — каза Ларсен. Повече от един път в седмицата той не можеше да се обръща към Рудолф с малкото му име. — Беше много приятно.
— Наистина беше много приятно, мистър Джордах — каза мис Пакард, която се упражняваше да се държи като бъдеща съпруга на Ларсен. — Наистина.
— Хайде, Бетси — каза Ларсен, — ела да се спуснем още веднъж и да влезем във форма след виното.
— Аз се връщам в града с моя добър, стар приятел Руди с неговия мотор-страшилище. Нали, Руди? — каза мис Соумс.
— Много ще ви бъде студено с мотора — отговори Рудолф. С якето и с огромните очила, кацнали смешно върху скиорската й шапка, тя имаше вид на малко и беззащитно дете. От очилата главата й изглеждаше много голяма, като тежка рамка на малкото, дяволито лице.
— Няма да се пързалям повече днес — каза важно мис Соумс. — Настроена съм за друг вид удоволствия. Хайде да се качваме — заяви тя и тръгна към мотора.
— Ако не искате, недейте да я взимате — намеси се Ларсен притеснено, чувствувайки се отговорен за държането на Бетси.
— О, нека дойде — каза Рудолф. — Ще карам бавно и ще внимавам да не падне.
— Тя е малко особено момиче — продължаваше да се притеснява Ларсен. — Не знае да пие. Но иначе не е лошо.
— Не е направила нищо лошо, Бени. — Рудолф потупа Ларсен по издутото му от дебелия пуловер рамо. — Не се тревожи. И виж какво можеш да разбереш за онази плевня. — Най-сетне в сигурния свят на бизнеса, помисли си той.
— Разбира се, мистър Джордах — каза Ларсен и заедно с мис Пакард махнаха с ръка на Рудолф, който изфуча с мотора от паркинга; мис Соумс го държеше здраво през кръста.
Снегът не беше силен, но все пак той трябваше да кара внимателно. Оказа се, че мис Соумс, макар и слабичка, има изненадващо силни ръце и въпреки че виното беше развързало езика й, тя пазеше отлично равновесие и се накланяше леко с Рудолф при всеки завой на шосето. От време на време си пееше песните, които слушаше по цял ден на щанда за грамофонни плочи, но тъй като вятърът свистеше в ушите му, Рудолф долавяше, сякаш отдалече, откъслечни мелодии. Като дете, което пее с прекъсвания в някоя далечна стая.
Пътуването му беше приятно. В същност беше доволен от целия ден. Радваше се, че натякванията на майка му за църквата го накараха да излезе от къщи.
Като наближиха Уитби и стигнаха до университета, той намали и попита мис Соумс къде живее. Оказа се, че е близо до студентските общежития и Рудолф се понесе по познатите улици. Беше още рано следобед, но небето тъмнееше от черни облаци и прозорците на къщите светеха. Когато намали скоростта на един стоп, усети, че ръката на мис Соумс се спуска от кръста по бедрото му. Тя започна леко да го гали и да се смее в ухото му.
— Не бива да се отвлича вниманието на шофьора — каза той. — Нали знаете, че това е официална разпоредба.
Но тя само се засмя и продължи да го гали.
Минаха покрай един възрастен мъж, който разхождаше куче; Рудолф забеляза, че човекът се слиса. Той наду рязко мотора и постигна желания резултат. Мис Соумс се вкопчи за него, без да мърда повече.
Стигнаха адреса, който тя му беше казала — стара едноетажна къща, облицована с дъски и със занемарена градина. Прозорците бяха тъмни.
— Вече сме у дома — каза тя и скочи от мотора. — Пътуването беше много приятно, Руди. Особено последните две минути. — Тя свали очилата и шапката си, отметна глава и косата й падна свободно по
