раменете. — Няма ли да влезеш вътре? В къщи няма никой. Майка ми и баща ми са на гости, а брат ми е на кино. Можем да преминем към следващия стадий на нашето запознанство.
Той се поколеба, погледна къщата и си представи как изглежда отвътре. Мама и татко са на гости, но вероятно ще се върнат рано. На братчето сигурно ще му омръзне да седи в киното и ще се прибере с гръм и трясък един час преди да е свършил филмът. Мис Соумс стоеше пред него с една ръка на кръста, а с другата размахваше очилата и шапката си.
— Е? — попита тя.
— Може би друг път — отговори Рудолф.
— Страхливко — каза тя и се засмя. После изтича по пътеката към къщи. На вратата се обърна и му се изплези. След това изчезна в тъмния дом.
Той подкара замислено мотора и се насочи бавно към центъра на града по смрачаващите се улици. Не му се връщаше в къщи, затова паркира мотора и влезе в едно кино. От филма не видя почти нищо и когато излезе, не можеше да каже за какво се разправя.
Продължаваше да мисли за мис Соумс. Глупаво, просто момиче, дай му само да се занася и да се подиграва. Ставаше му неприятно от мисълта, че на другия ден ще я види в магазина. Ако имаше възможност, би я уволнил. Но тя ще отиде да се оплаче в профсъюза и той ще трябва да обяснява защо я е уволнил.
Отказа се от идеята да уволни мис Соумс. Но ето че е бил съвсем прав, като е решил, че не трябва да има вземане-даване с никого от магазина.
Вечеря сам в един ресторант и изпи цяла бутилка вино; на връщане за малко не се блъсна в една улична лампа.
Спа лошо, сутринта се събуди в седем без петнадесет и запъшка, защото знаеше, че трябва да стане веднага и да излезе да бяга с Куентин Макгъвърн. Но стана и излезе да бяга.
Когато сутринта тръгна да обикаля магазина, той гледаше да не се доближава до щанда за грамофонни плочи. Махна с ръка на Ларсен и Ларсен, облечен с червения си пуловер, каза: „Добро утро, мистър Джордах“, сякаш изобщо не бяха прекарали заедно неделния ден.
Следобед Колдъруд го извика в кабинета си.
— И така, Руди — започна той, — запознах се с твоите идеи и се посъветвах с някои хора в Ню Йорк. Утре отиваме там, имаме среща в два часа в кантората на моя адвокат на Уол Стрийт. Искат да ти зададат няколко въпроса. Ще вземем влака в единадесет и пет. Аз не обещавам нищо, но моите хора смятат, че от проекта ти може и да излезе нещо. — Той изгледа Руди внимателно и каза недоволно: — По вида ти не личи, че си особено доволен, Руди.
— О, много се радвам, сър. Много се радвам — успя да се усмихне той. Във вторник в два часа, мислеше той, обещах на Дентън да се явя пред комисията. — Това е чудесна новина, сър — усмихна се той отново, опитвайки се да изглежда весел и безгрижен. — Мисля, че просто не бях подготвен за нея — искам да кажа, толкова скоро.
— Ще обядваме във влака — каза Колдъруд, приключвайки разговора.
Обяд във влака със стария Колдъруд. Значи, няма да се пие, каза си Рудолф, излизайки от кабинета. Предпочиташе да страда за това, отколкото за професор Дентън.
Същия следобед телефонът в кабинета му иззвъня и мис Джайлс вдигна слушалката.
— Ще проверя дали е тук — каза тя. — Кой го търси, моля? — Тя закри слушалката с ръка и пошепна: — Професор Дентън.
Рудолф се поколеба, после протегна ръка. — Здравейте, професоре — каза той бодро. — Как е положението?
— Джордах — каза Дентън с дрезгав глас, — аз съм в „Рипли“. Можете ли да прескочите за няколко минути. Трябва да ви кажа нещо.
— Разбира се, професоре — отговори той. Колкото по-рано му кажа, толкова по-добре. — Веднага ще дойда. — Стана от бюрото си и поръча на мис Джайлс: — Ако някой ме търси, ще се върна след половин час.
Когато влезе в бара, не можа да види веднага Дентън. Дентън седеше пак в последното сепаре, прегърбен, с шапка и палто, хванал с две ръце чашата си. Брадясал, с измачкани дрехи, със замъглени, зацапани стъкла на очилата. На Рудолф му мина през ума, че професорът прилича на стар алкохолик, който чака примирено полицията да го прибере от някоя пейка в парка в студен зимен ден. Самоувереният, гръмогласен, ироничен мъж, който забавляваше и студентите, и себе си, беше изчезнал безследно.
— Здравейте, професоре — каза Рудолф и се намести в сепарето срещу Дентън. Рудолф беше излязъл без палто от магазина. — Радвам се, че ви виждам — усмихна се той, сякаш с тези обикновени думи искаше да увери Дентън, че нищо не се е променило, че Дентън е същият човек, когото Рудолф открай време познава.
Дентън го погледна унило, без да се здрависа. Лицето му, обикновено румено, сега изглеждаше посивяло. Сякаш в жилите му не тече кръв, помисли си Рудолф.
— Поръчайте си нещо за пиене — каза Дентън пресипнало. Той очевидно вече си беше пийнал. И то доста. — Госпожице! — извика той високо на келнерката с оранжевата рокля, подпряла се като стар впрегатен кон на бара. — Какво искате? — попита той Рудолф.
— Скоч.
— Скоч със сода за моя приятел, мис — каза Дентън, — и още един бърбън за мен.
Сетне замлъкна и загледа втренчено чашата в ръцете си. По пътя за бара Рудолф беше решил как ще постъпи. Щеше да каже на Дентън, че му е невъзможно да се яви пред комисията във вторник, но че е готов да направи това във всеки друг ден, ако комисията отложи разглеждането на делото. Ако се окаже, че това е невъзможно, ще отиде довечера при директора на колежа и ще му каже какво е смятал да заяви пред комисията. Ако Дентън не приеме това предложение, ще напише довечера изказването си в негова защита, за да може Дентън да го прочете пред комисията. Рудолф очакваше с ужас момента, когато щеше да направи тези предложения на Дентън, но отиването му в Ню Йорк с Колдъруд в единадесет и пет във вторник сутринта в никакъв случай не можеше да се отложи. Добре, че Дентън засега мълчеше; след като келнерката поднесе питието му, той дълго време разклащаше чашата, издигайки кратка музикална бариера срещу всякакви разговори.
— Много ми е неудобно, че ви откъсвам така от работата ви, Джордах — измърмори Дентън, без да вдига очи. — Неприятностите правят човека егоист. Минавам край едно кино, гледам, че хората са се наредили на опашка, за да се смеят на някаква комедия, и си мисля: „Не знаят ли какво става с мен, как могат да ходят на кино?“ — Той се засмя мрачно. — Пълен абсурд — продължи Дентън. — В Европа от хиляда деветстотин тридесет и девета година до хиляда деветстотин четиридесет и пета бяха избити петдесет милиона души, а аз ходех на кино два пъти седмично. — Той отпи жадно от питието си, отпуснал рамене, хванал чашата си с две ръце; чашата издрънча, когато я остави обратно на масата.
— Кажете какво се е случило — каза Рудолф, мъчейки се да го успокои.
— Нищо — отговори Дентън. — Впрочем това не е вярно. Много неща се случиха. Всичко приключи.
— Какво искате да кажете? — попита Рудолф спокойно, едва успял да прикрие възбудата в гласа си. Значи, всичко е било напразно. Буря в чаша вода. В края на краищата хората не са чак такива глупаци. — Те са прекратили следствието, нали?
— Искам да кажа, че аз прекратих следствието — отговори Дентън глухо, поглеждайки Рудолф изпод смачканата си кафява филцова шапка. — Днес си подадох оставката.
— Не може да бъде — каза Рудолф.
— Да, да — отговори Дентън. — След дванадесет години. Предложиха ми да си подам оставката и обещаха тогава да прекратят следствието. Не мога да си представя как щях да издържа утрешния ден. След дванадесет години. Много съм стар вече, много съм стар. Може би ако бях по-млад… Когато човек е млад, по друг начин възприема абсурда. И вярва, че справедливостта може да възтържествува. Жена ми не е спряла да плаче цяла седмица. Все повтаря, че този позор щял да я убие. Това, разбира се, е силно казано, но ако жена ти плаче седем нощи, трудно можеш да издържиш. Затова се реших. Аз просто исках да ви благодаря и да ви съобщя, че не трябва да идвате утре в два часа следобед.
