— За какво става дума? — попита Джони.
— Имаме брат, който се казва Томас — обясни Рудолф.
— Бебето на семейството — каза Гретхен. — Изключително бебе.
— От десет години нито сме го виждали, нито сме го чували — добави Рудолф.
— Семейство Джордах е необикновено задружно — каза Гретхен. След изморителния ден шампанското бързо й подействува и тя се изтегна на канапето. Спомни си, че не беше обядвала.
— Какво работи брат ви? — попита Джони.
— Нямам никаква представа — каза Рудолф.
— Ако се занимава със същото, с което се занимаваше като малък — добави Гретхен, — сега сигурно се крие от полицията.
— Аз ще разбера. — Рудолф отвори отново указателя и набра номера на Т. Джордах на Деветдесет и трета улица. Обади се жена. Ако се съдеше по гласа — млада.
— Добър вечер, госпожо — каза Рудолф със сдържан, официален тон. — Може ли да говоря с мистър Томас Джордах, моля?
— Не, не може — отвърна жената. Тя говореше високо и пискливо. — Кой го търси? — попита тя подозрително.
— Един негов приятел — отговори Рудолф. — В къщи ли е мистър Джордах?
— Спи — каза сърдито жената. — Довечера има мач. Няма време с никого да говори — и затвори телефона.
Рудолф държеше слушалката по-далече от ухото си и тъй като жената говореше високо, Гретхен и Джони чуха целия разговор.
— Ще се бие довечера, както се биеше едно време — каза Гретхен. — Може и да е нашият Томи.
Рудолф взе от стола до бюрото „Ню Йорк Таймс“ и го отвори на спортната страница.
— Ето — каза той. — „Главната среща. Томи Джордах и Върджил Уолтърс, средна категория, десет рунда. Мачът ще се играе в «Слънчевите градини».“
— Звучи много идилично — каза Гретхен.
— Аз ще отида — заяви Рудолф.
— Защо? — попита Гретхен.
— Защото ми е брат в края на краищата.
— Десет години съм живяла без него — каза Гретхен, — ще се опитам да преживея още двадесет.
— Джони, ти ще дойдеш ли? — обърна се Рудолф към Хийт.
— Съжалявам, но съм канен на вечеря — отговори Джони. — Ще ми кажеш после кой е победил.
Телефонът пак иззвъня. Рудолф вдигна нетърпеливо слушалката, но беше Уили.
— Здрасти, Руди — каза Уили. По шума, който се чуваше, ставаше ясно, че се обажда от някакъв бар. — Не, няма защо да говоря с нея — обясни Уили. — Просто й предай, че много съжалявам, но съм зает служебно тази вечер и ще се прибера късно. Кажи й да не ме чака.
— Не ми предавай какво ти каза — усмихна се Гретхен, излегната на канапето.
— Няма да се върне за вечеря.
— И аз не трябва да го чакам.
— Нещо такова.
— Джони — каза Гретхен, — не мислиш ли, че е време вече да отворим втората бутилка?
Докато привършваха втората бутилка, Гретхен се обади по телефона и уреди едно момиче да стои вечерта при Били, а след това разучиха къде се намират „Слънчевите градини“. Тя отиде да се изкъпе, направи си косата и облече една тъмна вълнена рокля, макар че не беше сигурна дали е подходящ тоалет за боксов мач. Напоследък беше отслабнала и роклята й се въртеше в кръста, но когато се върна при мъжете, улови техните одобрителни погледи и това я поласка. Никога не бива да се изоставям, каза си тя. Никога.
Момичето, което щеше да стои при Били, пристигна. Гретхен му каза какво да прави и излезе от къщи с Рудолф и Джони. Отидоха в един близък бар. Джони пийна с тях на крак, преди да се разделят.
— Благодаря за питието — каза той и се приготви да тръгва.
— Аз имам само пет долара — засмя се Рудолф. — Джони, ще ме финансираш ли тази вечер?
Джони извади портфейла си и даде на Рудолф пет банкноти по десет долара.
— Ще ти стигнат ли? — попита той.
— Благодаря — отговори Рудолф, пъхна небрежно банкнотите в джоба си и пак се засмя.
— Защо ти е толкова смешно? — попита Гретхен.
— Не съм вярвал, че ще доживея деня, когато няма да знам колко пари имам в джоба си — каза Рудолф.
— Бързо възприемаш приятните безгрижни навици на богатите — каза сериозно Джони. — Поздравявам те. Ще се видим утре в кантората, Руди. Надявам се, че брат ти ще спечели.
— Аз пък се надявам, че ще му счупят главата — каза Гретхен.
Когато разпоредителят ги заведе на местата им на третия ред, състезанията вече бяха започнали. Гретхен забеляза, че в залата има съвсем малко жени и никоя от тях не е облечена с черна вълнена рокля. Тя идваше за първи път на боксов мач и винаги изключваше телевизора, когато предаваха боксови срещи. Струваше й се нечовешко хората да си нанасят взаимно безсмислени удари. А лицата на мъжете около нея говореха, че присъствуващите зрители са любители на такива жестоки забавления. Гретхен беше сигурна, че никога досега не бе виждала толкова много грозни хора, събрани на едно място.
Двамата мъже на ринга като че ли не си нанасяха особено тежки удари и тя ги наблюдаваше безучастно и отвратено как се вкопчват един в друг, как се борят и избягват ударите. Публиката, обвита в тютюнев дим, беше апатична и само от време на време, когато чуеше тъпия звук от някой внезапен удар, издаваше остро, животинско ръмжене.
Тя знаеше, че Рудолф понякога ходи на боксови мачове и го беше чувала да говори разпалено с Уили за някои боксьори, като Рей Робинсън например. Погледна скришом брат си. Представлението на ринга като че ли му доставяше удоволствие. Сега, когато наблюдаваше истински бой, усещаше миризмата на пот и виждаше как бледата кожа почервенява от ударите, изтънченият характер на Рудолф, неговото високомерие на човек с образование и учтивото му държане изведнъж й се сториха подозрителни. И той беше като останалите диваци на ринга и в залата.
В следващия двубой единият боксьор беше ударен над окото и от раната бликна кръв, която изцапа и пострадалия, и противника му. Като видя кръв, тълпата изрева, а на Гретхен й стана лошо и не знаеше ще издържи ли да гледа как собственият й брат прескача въжетата, за да излезе на ринга и да се подложи на такова унищожение.
Когато обявиха главната боксова среща, Гретхен, пребледняла и премаляла, видя през сълзи и цигарен дим един едър мъж в червен халат, който пъргаво прескочи въжетата; позна, че това е Томас.
Свалиха халата на Томас и сложиха ръкавиците върху стегнатите му с бинт китки и Рудолф веднага забеляза със завист, че Томас няма почти никакви косми по тялото си. Рудолф беше станал много космат, гъсти черни косми покриваха гърдите и даже раменете му. Същото се отнасяше и за краката му и това никак не му харесваше. През лятото, когато ходеше да плува, се притесняваше, защото смяташе, че хората му се присмиват. Затова рядко се печеше на слънце и щом излезеше от водата, си обличаше риза.
Интересно, че Томас, като се изключи силно развитото, яко, мускулесто тяло, изглеждаше съвсем същият. Лицето му беше все така чисто, със същия детински, невинен израз. Докато обявяваха условията на мача, Томас непрекъснато се усмихваше, но Рудолф видя, че облизва нервно с език крайчеца на устните си. А после, когато реферът даваше последни наставления на двамата боксьори, застанали в центъра на ринга, Рудолф забеляза как играе един мускул под лъскавите червени копринени гащета на брат му. Чак като го представиха („Другият състезател е Томи Джордах, седемдесет и един килограма и половина“) и размаха облечената си е ръкавица ръка, Томас погледна за миг публиката. Дори и да беше видял Рудолф и Гретхен, той не се издаде.
Противникът му беше строен негър, значително по-висок от Томи, с много по-дълги ръце, който тъпчеше
