— Ти никога не си ми споменавал, че имаш брат и сестра — отбеляза обидено Тереза с пискливия си глас.
— Просто ги бях забравил през последните няколко години — отговори Томас и стана от кушетката. — А сега, ако дамите се оттеглят, аз ще се облека.
Гретхен излезе в коридора с жената на брат си. Сега тук нямаше никой и тя изпита облекчение, че се е измъкнала от вонещата и задушна съблекалня. С нервни движения на раменете и ръцете Тереза облече едно проскубано кожено палто от лисица.
— „Ако дамите се оттеглят…“ — каза тя. — Като че ли не съм го виждала друг път гол. — Тя се обърна към Гретхен с открита ненавист, оглеждайки черната вълнена рокля, обувките с ниски токове, семплото палто с висока яка и колан; Гретхен разбра, че тя възприема облеклото й като предизвикателство срещу собствения си начин на живот, срещу боядисаната си коса, тясната рокля, опъната предизвикателно по ханша и бедрата й, срещу брака си. — Не знаех, че Томи произлиза от такова изискано семейство — допълни тя.
— Не сме толкова изискани — отговори Гретхен. — Не се безпокойте.
— Друг път не сте си правили труд да дойдете на негов мач — каза Тереза заядливо.
— Чак днес научих, че е боксьор — отговори Гретхен. — Нали нямате нищо против, ако седна? Чувствувам се много уморена. — В другия край на коридора имаше един стол и тя тръгна към него, само и само да се отърве от тази жена и да приключи разговора с нея. Тереза сви раздразнено загърнатите си с лисича кожа рамене и започна да крачи нетърпеливо из коридора; високите й тънки токчета потракваха остро и припряно по циментения под.
Томас се обличаше бавно, обърна срамежливо гръб, за да си обуе гащетата, от време на време избърсваше лицето си с един пешкир, защото и след банята продължаваше да се поти. От време на време поглеждаше Рудолф, усмихваше се, поклащаше глава и казваше: „Дявол да го вземе.“
— Как се чувствуваш, Томи? — попита Рудолф.
— Добре. Но утре ще имам кръв в урината — отговори спокойно Томас. — Онзи кучи син ме удари здравата няколко пъти в бъбреците. Обаче иначе мачът мина добре, нали?
— Да — отговори Рудолф. Не му се искаше да каже, че според него това е било един обикновен груб, долнопробен побой.
— Знаех си, че ще се справя с него — продължи Томас. — Макар че не искаха да залагат за мен. Седем срещу пет. Чудесно. Печеля седемстотин долара от този залог. — Хвалеше се също като някое малко момченце. — Жалко обаче, че го каза пред Тереза. Сега ще разбере, че имам пари, и ще ме гони до дупка.
— От колко време сте женени? — попита Рудолф.
— Официално от две години. Тя забременя и аз реших да се оженя за нея, нямаше как. — Томас сви рамене. — Тереза не е лоша, малко е глупава, но иначе не е лоша. Детето обаче си го бива. Момче. — Той погледна подигравателно Рудолф. — Може би трябва да го изпратя при вуйчо му Руди да го научи как да стане джентълмен, а не беден, прост боксьор като баща си.
— Ще се радвам, ако го видя някой ден — каза леко обиден Рудолф.
— Винаги можеш да го видиш. Заповядай у дома. — Томас взе един черен пуловер с висока яка и докато го нахлузваше през главата си, думите му долитаха приглушено. — Ти женен ли си?
— Не.
— Ти си както винаги най-мъдрият от семейството. А Гретхен?
— Отдавна. Има син на девет години.
— То си беше ясно, че няма дълго да остане неомъжена — кимна Томас. — Такава привлекателна дама. Станала е още по-хубава, нали?
— Да.
— Все същата глупачка ли е, каквато беше едно време?
— Не говори така, Том — каза Рудолф. — Тя беше прекрасно момиче, a сега е много добра жена.
— Е, щом ти казваш, Руди, приемам, че е така — отговори весело Томас. Той се решеше старателно пред едно пукнато огледало на стената. — Аз откъде да знам, като винаги съм бил чужд в семейството.
— Не си бил чужд.
— Защо да се лъжем, братко? — каза троснато Томас, сложи гребенчето в джоба си и за последен път огледа критично нараненото си подпухнало лице с диагонално залепения бял лейкопласт над окото. — Добре се разкрасих тази вечер. Ако знаех, че ще дойдете, щях да се обръсна. — Обърна се, облече едно светло туидено сако върху черния пуловер и добави: — Ако се съди по вида ти, Руди, на теб, изглежда, всичко ти е наред. Приличаш на някой заместник-директор на банка.
— Не се оплаквам — каза Рудолф, недоволен, че го сравняват със заместник-директор.
— Знаеш ли, че преди няколко години отидох в Порт Филип — каза Томас. — Да си припомня добрите стари времена. Научих, че татко е умрял.
— Той се самоуби — каза Рудолф.
— Да, така ми каза и продавачката от магазина за плодове. — Томас опипа вътрешния джоб на сакото си, за да се увери, че портфейлът му е на мястото си. — Къщата я нямаше. В мазето не светеше, никой не чакаше завръщането на блудния син — добави той подигравателно. — Видях само един супермаркет. Още помня специалитета на деня. Агнешка плешка. Мама жива ли е?
— Да. Живее при мен.
— Върви ти на теб — ухили се Томас. — Още ли сте в Порт Филип?
— В Уитби.
— Ти май не обичаш много да се местиш, а?
— Има време и за това. — Рудолф не можеше да се отърве от чувството, че брат му говори така, за да го дразни, да го подценява, да го накара да се почувствува виновен. Той беше свикнал вече сам да дава тон на разговорите и с усилие се въздържа да не покаже раздразнението си. Като гледаше как брат му се облича, като наблюдаваше как бавно и отпуснато се движи прекрасното му, внушително тяло, той изпита дълбока жалост и обич и смътно желание някак да предпази това яко, смело и отмъстително момче от друга подобна вечер, от неприятната му жена, от ревящата тълпа, от веселите лекари, които шият раните му, от случайните хора, които го съпътствуват и живеят за негова сметка. Искаше да запази тези свои чувства към Томас въпреки неговите подигравки, въпреки старата ревност и вражда, които би трябвало отдавна да са забравени.
— Аз пък обиколих много места — каза Томас. — Чикаго, Кливланд, Бостън, Нови Орлеан, Филаделфия, Сан Франциско, Холивуд, Тиа Хуана33. Къде ли не съм бил. Човек с богат житейски опит от много пътешествия.
Вратата неочаквано се отвори и Тереза нахлу — навъсила покритото си с плътен слой грим лице.
— Вие двамата цяла нощ ли смятате да приказвате тук? — осведоми се тя.
— Сега, сега, скъпа — каза Томас. — Тъкмо тръгвахме. Искате ли с Гретхен да отидем да хапнем нещо? — попита той Рудолф.
— Ние отиваме в китайски ресторант — заяви Тереза. — Аз умирам за китайска кухня.
— Мисля, че тази вечер няма да може, Том — каза Рудолф. — Гретхен трябва да се върне в къщи и да освободи момичето, което е при детето. — Той забеляза как Томас погледна първо жена си, после него и предположи какво си мисли: брат ми се срамува да се показва пред хората с жена ми.
Но Томас сви рамене и каза добродушно:
— Е, ще се видим друг път. Нали вече знаем, че сме живи — и спря рязко на вратата, сякаш изведнъж се беше сетил за нещо. — Утре към пет часа следобед ще бъдеш ли все още в Ню Йорк? — попита той Рудолф.
— Томи — запита високо жена му, — ще отидем ли най-после да вечеряме?
— Млъкни — извика й Томас и се обърна към брат си. — Кажи, Руди!
— Да. — Той трябваше да бъде целия ден в града, за да се среща с архитекти и адвокати.
— Къде мога да те видя? — попита Томас.
— Ще бъда в хотела. Хотел „Уоруик“ на…
— Знам къде е — прекъсна го Томас. — Ще дойда там.
