които се подаваха от кафявите книжни торби, тя разбра, че носят шампанско.
— Здравейте, момчета — каза Гретхен. — Защо не ме предупредихте, че ще дойдете?
— Не знаехме, че ще дойдем — отговори Рудолф. — Това е съвсем импровизирано тържество. — Той я целуна по бузата и тя разбра, че не е пил.
— Здрасти, Били — обърна се той към момченцето.
— Здрасти — отговори Били небрежно.
Между вуйчото и племенника не съществуваше кой знае каква симпатия. Били наричаше вуйчо си Руди. От време на време Гретхен се опитваше да накара сина си да се държи по-учтиво и да казва „вуйчо Рудолф“, но Уили подкрепяше Били с думите: „Това са отживелици. Недей да възпитаваш детето в лицемерие.“
— Качете се горе да отворим тези бутилки — каза Гретхен.
В хола цареше пълен безпорядък. След като беше отстъпила горната стая изцяло на Били, тя работеше тук и сега навсякъде се въргаляха изписани листа от двете статии, които беше обещала да предаде в началото на другия месец. По бюрото и по масите бяха разхвърляни книги, бележници и хартийки. Не беше пожалено даже канапето. Тъй като нямаше система в работата си, редките й опити да въведе някакъв порядък увеличаваха още повече хаоса. Докато работеше, непрекъснато пушеше и затова всички пепелници бяха пълни о угарки. Уили, който съвсем не беше човек на реда, от време на време се оплакваше: „Това не прилича на дом, а на редакция на някое загубено вестниче.“
Тя забеляза, че Рудолф огледа неодобрително стаята. Дали не я сравнява с изрядната деветнадесетгодишна Гретхен? За миг изпита необясним гняв срещу брат си с неговия безукорно огладен костюм без нито едно петънце. Той не бива да забравя, че тя се грижи за семейството и изкарва прехраната си.
— Били — каза Гретхен, докато окачваше палтото и шала си с подчертана старателност, сякаш за да се извини по този начин за вида на стаята, — качи се горе да си напишеш домашните.
— О-о-о! — възпротиви се Били по-скоро по навик, а не от желание да остане в компанията на възрастните.
— Хайде, Били.
Преструвайки се на нещастен, той тръгна зарадван по стълбите към стаята си. Гретхен извади три чаши.
— По какъв случай? — попита тя Рудолф, който отваряше бутилката шампанско.
— Победихме — каза Рудолф. — Днес стана подписването. Сега до края на живота си можем да пием шампанско сутрин, обед и вечер. — Той извади тапата и пяната обля ръката му, докато пълнеше чашите.
— Чудесно — каза машинално Гретхен. Не разбираше как Рудолф може да се отдава изцяло на работата си.
Чукнаха се.
— За „Сдруженото търговско предприятие Д. К.“ и за председателя на неговия управителен съвет — каза Джони. — За новоизлюпения магнат.
Двамата млади мъже се засмяха, но си личеше, че все още са силно възбудени. На Гретхен й приличаха на хора, останали случайно живи след катастрофа, които истерично се поздравяват, че са се спасили. Кой знае какви неща стават по нюйоркските кантори, помисли си тя.
Рудолф не можеше да седи на едно място. Той шареше из стаята с чаша в ръка, отваряше книги, гледаше безпорядъка по бюрото й, прелистваше вестници. Изглеждаше уморен и нервен, очите му блестяха, а страните му бяха хлътнали.
За разлика от него Джони, загладен и спокоен, имаше отпуснат, почти сънен вид, седнал с чашата в ръка. Свикнал да разполага с пари много повече от Рудолф, той беше подготвен за неочакваните поврати на съдбата.
Рудолф пусна радиото и в стаята гръмна първата част на Императорския, пети концерт на Бетховен. Рудолф се засмя.
— Свирят нашата песен — каза той на Джони. — Музика в чест на милионери.
— Стига, момчета — каза Гретхен, — карате ме да се чувствувам като просякиня.
— Ако Уили има поне малко ум в главата — каза Джони, — трябва да изпроси, да вземе назаем или да открадне пари и да ги вложи в „Сдруженото търговско предприятие Д. К.“. Говоря съвсем сериозно. Тази компания може да се разрасне неимоверно.
— Уили е твърде горд, за да проси, твърде известен, за да взема назаем, и твърде страхлив, за да краде — каза Гретхен.
— Внимавай, не говори така за моя приятел — иронизира Джони, преструвайки се на ужасен от думите на Гретхен.
— Едно време беше и мой приятел — отговори Гретхен.
— Искаш ли още малко шампанско? — каза Джони и доля чашата й.
Рудолф взе един лист хартия от бюрото на сестра си и зачете:
— „Епоха на нищожества“. Какво е това заглавие?
— Беше замислено за една статия за новите телевизионни програми през този сезон — обясни Гретхен, — но се отклоних от темата. Взех да пиша за миналогодишни пиеси, за тазгодишни пиеси, за няколко романа, за правителството на Айзенхауер, за архитектурата, за обществения морал, за образованието… Ужасена съм как учат децата в училището на Били и сигурно това ме амбицира.
Рудолф прочете първия параграф и каза:
— Много си рязка.
— Плащат ми, за да ругая — отговори Гретхен. — Това ми е задължението.
— Смяташ ли, че всичко е толкова черно, колкото го представяш?
— Да — отговори тя и протегна чашата си към Джони.
Телефонът иззвъня.
— Това сигурно е Уили, който иска да ми съобщи, че не може да се върне за вечеря — каза Гретхен, стана и отиде да се обади. — Ало — каза тя с предварително огорчен тон. После млъкна озадачена. — Един момент, моля. — Тя подаде слушалката на Рудолф и добави: — За тебе е.
— За мен? — учуди се Рудолф. — Никой не знае, че съм тук.
— Казаха, че търсят мистър Джордах.
— Да? — обади се Рудолф.
— Джордах? — каза един дрезгав и потаен глас.
— Да.
— Ал се обажда. Заложил съм петстотин долара тази вечер за теб. Хубав залог. Седем срещу пет.
— Един момент — каза Рудолф, но телефонът замлъкна. Той изгледа учудено слушалката в ръката си. — Много странно нещо. Обади се някой си Ал. Каза, че бил заложил тази вечер за мен петстотин долара, залогът е седем срещу пет, Гретхен, да не би тайно да залагаш на конни състезания?
— Не познавам никакъв Ал — каза тя, — не разполагам с петстотин долара и освен това той търсеше мистър Джордах, а не мис Джордах. — Тя се подписваше с моминското си име и телефонният номер се водеше на името Джордах.
— Точно това е най-невероятното — отговори Рудолф, — Казал ли съм на някого, че ще бъда тук? — попита той Джони.
— Доколкото ми е известно — не — отвърна Джони.
— Сигурно е сбъркал номера — предположи Гретхен.
— Едва ли — каза Рудолф. — Колко души в Ню Йорк се казват Джордах? Чувала ли си друг път това име?
Гретхен поклати глава.
— Къде е телефонният указател на Манхатън?
Гретхен му го посочи с ръка, Рудолф взе указателя и го отвори на буквата „Д“.
— „Т. Джордах — прочете той. — Деветдесет и трета улица.“ — Затвори бавно указателя и го остави на мястото. — Т. Джордах — каза той на Гретхен, — Смяташ ли, че е възможно?
— Дано да не e — отговори тя.
