Рудолф преглътна. Опита се много внимателно да прикрие облекчението си.
— Щях да бъда щастлив, ако можех да ви защитя — каза той. Нямаше да бъде щастлив, но, така или иначе, се беше подготвил да се изкаже в защита на Дентън и в момента не виждаше никакъв смисъл да обяснява точно какви чувства изпитва. — Какво ще правите сега? — попита той.
— Хвърлиха ми спасителен пояс — отговори унило Дентън. — Един мой приятел е преподавател в Международната школа в Женева. Поканиха ме да работя там. Ще получавам по-малко пари, но все пак ще работя нещо. В Женева, изглежда, не са такива маниаци като тук. Разправят, че градът е хубав.
— Но това е средно училище — възрази Рудолф, — а вие цял живот сте преподавали в колеж.
— Да, но това е Женева — каза Дентън. — Аз искам да се махна от тази проклета държава.
Рудолф никога не беше чувал някой да нарича Америка проклета държава и отчаянието на Дентън го порази. Като ученик той беше прославял родната си страна заедно с четиридесетте момчета и момичета от класа си с песента „Бог те е благословил“ и сега, макар и вече възрастен, разбра, че още вярва в думите на песента.
— Не е толкова лошо, колкото мислите — каза той.
— По-лошо е дори — каза Дентън.
— Всичко ще се забрави и ще ви поканят да се върнете пак тук.
— Никога — отговори Дентън. — Няма да се върна дори и на колене да ме молят.
„Човекът без родина“, припомни си Рудолф урока от първоначалното училище за нещастния изгнаник, прехвърлян от кораб на кораб, за да не види никога бреговете на родната земя и националното знаме и вечно да скърби. Сега Женева ще бъде този кораб без знаме. Дентън вече беше изгнаник, седнал в най- отдалеченото сепаре в бар „Рипли“, и Рудолф изпита към него едновременно жал и презрение.
— Как мога да ви помогна? — попита той. — Имате ли нужда от пари?
— Засега не — поклати Дентън глава. — Ще продадем къщата. Цената на недвижимите имоти напоследък се е вдигнала много. Страната процъфтява — засмя се той дрезгаво. — Трябва вече да тръгвам. Всеки ден давам на жена си уроци по френски.
Той прие Рудолф да плати сметката. На улицата вдигна яката на палтото си и заприлича още повече на стар алкохолик. На раздяла се ръкува вяло с Рудолф.
— Ще ви се обадя от Женева — каза той. — Ще ви пиша неутрални писма. Бог знае как проверяват пощата сега.
И си тръгна с провлачена стъпка. Прегърбената му фигура се смеси е гражданите на неговата проклета родина. Рудолф го проследи с поглед, после се обърна и тръгна към магазина. Пое дълбоко въздух и се почувствува млад и щастлив, много щастлив.
Той беше сред онези, които чакаха на опашка, за да гледат филмова комедия; край тях минаваха нещастниците. Петдесет милиона мъртви, по кината работеха.
Жал му беше за Дентън, но в същото време се радваше за себе си. Отсега нататък всичко щеше да е наред, всичко щеше да бъде както трябва. Това стана ясно този следобед, предзнаменованията бяха добри.
На другата сутрин в единадесет и петнадесет той седеше във влака с Колдъруд, спокоен и оптимистично настроен. Когато отидоха да обядват във вагон-ресторанта, не го беше яд, че няма да може да си поръча нищо за пиене.
ГЛАВА ПЕТА
— Защо идваш да ме чакаш? — недоволствуваше Били по пътя към къщи. — Да не би да съм бебе!
— Скоро вече ще се прибираш сам — отговори Гретхен и машинално го хвана за ръка, преди да пресекат улицата.
— Кога?
— Много скоро.
— Кога?
— Когато навършиш десет години.
— О, по дяволите.
— Нали знаеш, че така не бива да се говори.
— А татко говори.
— Ти не си татко.
— И ти говориш понякога така.
— Няма да се сравняваш с мен. Аз също не трябва да говоря така.
— Тогава защо говориш?
— Защото се ядосвам.
— И аз съм ядосан сега. На другите деца майките им не ги чакат пред вратата като бебета. Отиват си в къщи сами.
Гретхен знаеше, че това е вярно, че прекалено много се притеснява за Били, че не опазва съветите на д-р Спок и че рано или късно тя или Били, или двамата заедно ще платят за това, но не можеше да си представи как ще пусне Били да пресича сам улиците на Гринич Вилидж, където движението е толкова опасно. Няколко пъти беше говорила с Уили да се преместят в по-краен квартал заради детето, но Уили не възприемаше тази идея. „Аз не съм човек, който може да живее на тихо и спокойно място“ — казваше той.
Тя не разбираше какво лошо има в това да живееш в Скарсдейл например. Познаваше доста хора, които живееха в Скарсдейл или на други такива места, и всички те бяха най-обикновени хора, каквито се срещат навсякъде — пияници, женкари, политици, патриоти, учени, самоубийци… всякакви.
— Кога? — упорствуваше Били, опитвайки се да се отскубне от ръката й.
— Когато навършиш десет години — повтори тя.
— Цяла година има дотогава — изплака той.
— Няма да усетиш колко бързо ще мине времето — каза тя. — Закопчей си сега палтото, защото ще настинеш. — Беше играл баскетбол в училищния двор и по лицето му още се стичаше пот. В късния октомврийски следобед въздухът беше студен, а от Хъдсън духаше вятър.
— Цяла година — каза Били, — Това е нечовешко.
Тя се засмя, наведе се и го целуна по главата, но той се отдръпна и каза:
— Не ме целувай пред хората.
Срещу тях притича голямо куче, но Гретхен се въздържа и не каза на Били, че не бива да пипа кучето.
— Хей, приятел — подвикна Били, който много обичаше животни. Той погали кучето по главата и издърпа ушите му. Това дете смята, че никое живо същество не може да му причини нищо лошо, помисли си Гретхен. Освен майка му.
Кучето размаха опашка и отмина.
Когато стигнаха на тяхната улица, Гретхен се почувствува в безопасност. Тя остави Били да се влачи зад нея и да прескача дупките по тротоара. До входа на кооперацията видя Рудолф и Джони Хийт, подпрели се на стената. И двамата държаха по една книжна торба е по една бутилка. Като тръгна да прибере Били от училище, тя си сложи само един шал на главата и старото палто, даже не си направи труд да свали панталоните, с които стоеше в къщи. Когато видя Рудолф и Джони, облечени като делови, млади бизнесмени, с шапки, тя си даде сметка, че изглежда много размъкната.
Беше свикнала да вижда Рудолф често в Ню Йорк. През последните шест месеца той идваше в града два-три пъти седмично, винаги облечен в костюм като млад бизнесмен. Между Колдъруд и кантората на Джони Хийт се уреждаше някаква сделка, но колкото и да й обясняваше Рудолф в какво точно се състои работата, тя все не можеше да схване докрай подробностите. Знаеше, че става дума за създаването на корпорация, наречена „Сдружено търговско предприятие Д. К.“ — буквите „Д. К.“ бяха инициалите на Дънкън Колдъруд. В резултат на това се очакваше Рудолф да стане богат, да се освободи от задълженията си в магазина и поне половината от годината да живее извън Уитби. Той я беше помолил да му потърси в Ню Йорк мебелирано жилище.
И двамата изглеждаха някак възбудени, сякаш бяха пили. По златната обвивка на гърлата на бутилките,
