заплашително на едно място, сякаш упражняваше стъпките на някакъв танц, и кимаше с глава, докато треньорът шепнеше последните си съвети в ухото му.
Присвивайки очи от цигарения дим, Гретхен наблюдаваше със застинала, страдалческа гримаса на лицето си мощното, страховито голо тяло на брат си. Това обезкосмено мъжко тяло не й харесваше — беше свикнала с червеникавия мъх, който покриваше гърдите на Уили, а изпъкналите мускули на професионален боксьор я караха инстинктивно да потръпва от отвращение. Ужаси се, като си помисли, че една майка ги е раждала. Зад момчешката усмивка на Томас тя позна скритата злоба, желанието да нарани, удоволствието от причинената болка — всичко онова, което я беше отчуждило от него, когато живееха заедно. Мисълта, че собственият й брат участвува в тази ужасна церемония под ярките лъчи на прожекторите, й беше непоносима. Разбира се, каза си тя, през цялото време съм знаела, че той ще свърши на ринга. Ще се бие с юмруци, за да живее.
Двамата бяха равностойни противници, еднакво бързи, негърът нападаше по-малко, но се защищаваше по-успешно с дългите си ръце. Томас постоянно настъпваше, нанасяше и получаваше удари, бомбардираше негъра с юмруци, принуждавайки го да отстъпва, и щом успееше да го притисне в ъгъла между въжетата, го смазваше от бой.
Всеки път, когато Томас нанасяше серията си от удари, един глас от дъното на залата извикваше: „Убий негъра!“ Гретхен трепваше, засрамена, че е дошла тук, засрамена заради всички мъже и жени в залата. Ах, Арнълд Симс, спомни си тя куция негър с червен болничен халат, който й казваше: „Имате хубави крака, мис Джордах“, който мечтаеше за Корнуол; ах, Арнълд Симс, прости ми за днешната вечер.
Мачът свърши не на десетия, а на осмия рунд. От носа на Томас и от разбитата му вежда течеше кръв, но той не отстъпваше, а непрекъснато нападаше с някаква ожесточеност, с някаква нечовешка енергия, която смазваше противника му. В осмия рунд негърът едва движеше ръцете си и Томас го свали на земята, удряйки го с дясната ръка в челото. Когато съдията преброи до осем, негърът се надигна, олюлявайки се, но тъй като не беше в състояние да се отбранява, Томас с разкървавено лице и усмивка на уста се нахвърли безмилостно върху него и за няколко секунди само, както се стори на Гретхен, му нанесе най-малко петдесет удара. Негърът се строполи по лице под оглушителния рев на залата. Той се опита да се изправи и даже се подпря на едно коляно. Томас, окървавен и неуморим, чакаше приведен в ъгъла да продължи борбата. Той сякаш искаше съперникът му да се изправи, за да поднови боя, и Гретхен можеше да се закълне, че по обезобразеното му лице премина разочарование, когато видя, че негърът се отпусна безпомощно на земята и броените секунди изтекоха.
Повдигаше й се, но само преглъщаше и притискаше носната кърпичка до лицето си, изненадана, че още ухае на парфюм сред отвратителната миризма в залата. Седеше свита на мястото си, забила поглед надолу, неспособна да гледа повече; страхуваше се, че ще припадне и по този начин ще обяви пред целия свят съдбоносната си връзка със звера-победител на ринга.
Рудолф седеше през цялото време безмълвен с неодобрително свити устни, недоволен от грубата, кръвожадна борба, лишена от всякакъв стил и красота.
Боксьорите напуснаха ринга; помогнаха на негъра, увит с кърпа и заметнат с халата си, да се провре през въжетата; Томас, ухилен, махаше победоносно с ръка, а хората го потупваха по гърба. Той тръгна към съблекалнята и естествено не можа да види брат си и сестра си.
Тълпата започна да се разпръсва, но Гретхен и Рудолф седяха един до друг безмълвно, страхувайки се да проговорят след всичко, което бяха видели. Най-после, без да гледа брат си, Гретхен глухо каза:
— Хайде да си тръгваме.
— Трябва да го видим — отвърна Рудолф.
— Какво искаш да кажеш? — погледна го изненадано Гретхен.
— Дойдохме. Гледахме го. Сега трябва да му се обадим — настоя Рудолф.
— Ние нямаме нищо общо с него — отговори Гретхен, съзнавайки, че това, което казва, не е истина.
— Хайде. — Рудолф се изправи, хвана я за лакътя и я принуди да стане. Този Рудолф, този хладнокръвен, благороден рицар, който приема всички предизвикателства.
— Не искам, не искам… — повтаряше тя, макар и да знаеше, че Рудолф е непреклонен и ще я заведе при окървавения, жесток, изпълнен с ненавист победител.
Пред съблекалнята стояха няколко мъже, но когато Рудолф отвори вратата, никой не се опита да го спре. Гретхен се поколеба.
— Аз по-добре да почакам тук — промълви тя. — Той може би се преоблича.
Рудолф не обърна никакво внимание на думите й, хвана я здраво за китката и я потегли със себе си. Томас седеше на една мръсна кушетка за масаж, препасан с кърпа през кръста, а някакъв лекар шиеше раната над окото му.
— Дребна работа — каза лекарят. — Още един шев, и готово.
Томас седеше със затворени очи, за да може лекарят да работи по-лесно. Над веждата му имаше жълто петно от йод, от което физиономията му изглеждаше разкривена като на клоун. Явно, че бе успял междувременно да се изкъпе, защото косата му беше мокра и прилепнала на челото и в този вид приличаше на едновремешните боксьори с голи юмруци. Около кушетката чакаха няколко мъже, които Рудолф позна — по време на мача те се въртяха около Томас и стояха в неговия ъгъл на ринга. Млада жена с тясна, прилепнала към тялото рокля въздишаше тихо всеки път, когато лекарят мушкаше иглата в кожата. Имаше смолисточерна коса, а стройните й крака бяха обути с черни найлонови чорапи. Изскубаните й, изтеглени с молив черни вежди й придаваха учуден кукленски вид. В стаята миришеше на пот, на масло за масажи, на пудра и на урина от тоалетната, която се виждаше през отворената врата. На мръсния под бяха хвърлени накуп една изцапана с кръв кърпа, просмуканите от пот тъмночервени гащета, бандажът, чорапите и обувките, с които Томас се беше боксирал. В стаята беше непоносимо горещо.
Какво търся аз на това място, помисли си Гретхен. Как попаднах тук?
— Готово — каза лекарят и като наклони леко глава, отстъпи назад, за да се възхити на работата си. После сложи на раната марля и лейкопласт. — След десет дни ще можеш пак да се боксираш.
— Благодаря, докторе — каза Томас, отвори очи и видя Рудолф и Гретхен. — Господи, вие какво правите тук? — извика той и се усмихна накриво.
— Имам да ти съобщя нещо — каза Рудолф. — Един човек на име Ал ми се обади по телефона и ми каза, че е заложил за теб петстотин долара — залогът е седем срещу пет.
— Браво на стария Ал — каза Томас, но погледна тревожно към чернокосата млада жена със съблазнителни форми, сякаш искаше да скрие от нея тази новина.
— Поздравявам те за победата — пристъпи Рудолф напред и протегна ръка.
Томас се поколеба за миг, после пак се усмихна и подаде подутата си, зачервена ръка.
— Радвам се, че спечели, Том — каза Гретхен. Не можеше да изговори думата „поздравявам“.
— Благодаря. — Той я изгледа весело и добави: — Нека да ви запозная. Брат ми Рудолф, сестра ми Гретхен, жена ми Тереза, менажерът ми, мистър Шулц, треньорът ми Пади и всички останали… — Той посочи с ръка мъжете, чиито имена не си направи труд да спомене.
— Приятно ми е да се запозная — каза Тереза. Същият подозрителен глас от следобедния телефонен разговор.
— Не знаех, че имаш роднини — каза мистър Шулц. И в неговия глас също прозвуча подозрение, сякаш да имаш роднини, е опасно и подсъдно.
— И аз не знаех — отговори Томас. — Както се казва, пътищата ни се разделиха. Но сигурно ставам страшно известен, Шулци, след като тази вечер дори брат ми и сестра ми са си купили билети.
— След днешния мач „Слънчевите градини“ са твои — каза мистър Шулц. — Отбеляза добра победа. — Той беше дребен мъж с шкембе, което издуваше зеления му пуловер. — Е, сега да ви оставим да си поговорите, да си кажете всички новини. Аз ще мина утре по някое време да видя как е окото, Томи. — Той облече сакото си и едвам го закопча.
Треньорът събра дрехите от пода и ги сложи в една торба.
— Отлично се представи, Томи — каза той и излезе заедно с лекаря, с менажера и с другите мъже.
— Е, значи, семейството отново се събра — каза Томас. — Сигурно трябва да го отпразнуваме, а, Тереза?
