— Ще ви чакам — отговори Сали. — Динго, хайде с мене!
Момиченцето се изгуби в храстите. Известно време боцманът строго разглеждаше Томек. Отиде при него и без да каже нито дума, извади револвера му от кобура. Сръчно го отвори и констатира, че вътре се намират празни гилзи от изстреляни патрони. Изпразни мълчаливо оръжието, прибра изстреляните гилзи в джоба си, изчисти дулото с четчица, извади от колана на момчето пет куршума, зареди с тях револвера и го пъхна обратно в кобура.
— Колко пъти трябва да те уча, хлапако, че изпразненото оръжие веднага трябва да бъде заредено? — попита го строго.
Томек се смути. Според неписания закон на ловците такова недоглеждане беше смятано за най-голямо негово нарушение. Защото какво би станало с ловеца по време на някоя опасна експедиция, ако не помни, че трябва да държи заредено оръжието си.
Затова той отговори съкрушено.
— Забравих, но това стана поради изключителни обстоятелства. Знаете ли…
— Имаме време за обяснения — прекъсна го боцманът. — Да не би някой да те преследва? Да не би да си застрелял някого?
През време на многобройните им приключения Томек беше открил някои слабости на боцмана — огромният моряк обичаше да го хвалят. И сега, за да смекчи гнева му, той бързо отговори:
— Благодарение на твоите изпитани хватки за борба можах да се оправя, без да употребя оръжие. Едва по-сетне стрелях във въздуха, за да привлека вниманието на един непознат.
— Е, щом е така, всичко е наред — разведри се боцманът. — После ще ми разкажеш подробно всичко. А сега трябва някак да се вмъкнеш в къщи. Приличаш на човек, който е играл на криеница с тигър.
— Приключението наистина беше тежко — призна си момчето. — Донеси ми, моля, чиста риза.
— Почакай ме тук, ей сега ще се върна — измърмори боцманът.
След половин час благодарение на приятеля си Томек, незабелязан от никого, се намери в стаята, която заемаше заедно с боцмана. Морякът гореше от любопитство, но не попита за станалото преди Томек, умит, с одрасквания, облепени с пластири, и вече в чисти дрехи, да седне при богатата закуска. И едва тогава боцманът се обади:
— Хайде, братче, време е да разкажеш какво ти се е случило.
Томек най-подробно осведоми боцмана за хода на сутрешната случка. Когато свърши, морякът се замисли малко и каза:
— Няма съмнение, че твоят индианец е чакал конника, за когото спомена. Тая среща трябва да е била много важна, щом е искал да те убие само защото си се явил там неканен. А понеже не иска шерифът да разбере за случката, ясно е като бял ден, че работата не е чиста.
— И аз съм на същото мнение, боцмане — обади се Томек.
— Хм, чудно къде ли е отишъл шерифът Алан още в зори.
— Напоследък често отсъствува от къщи — додаде Томек, като взе каната с кафето.
— Да, но днес го търсиха десетина индиански полицаи.
— Не знаех нищо за това. Боцмане, смяташ ли, че тоя факт има връзка с идването на тайнствения конник от Мексико?
— Може би има, а може и да няма. Във всеки случай след завръщането на шерифа ще узнаем интересни неща.
IV
Тайната на младия навай
Денят беше вече към края си, а шерифът Алан още не беше се върнал в къщи. Заинтересувани от дългото му отсъствие, Томек и боцманът го чакаха на верандата в удобни фотьойли. Те внимателно се ослушваха в отгласите, които долитаха от широката степ. Всеки момент те се надяваха да чуят тропот от конски копита. Но наоколо се разнасяше само свиренето на щурците и крякането на жабите от близкото блато.
След малко на верандата дойде Сали с майка си. Това принуди нашите приятели да прекъснат догадките си във връзка със заминаването на шерифа. Сега всички заедно започнаха да се възхищават от залеза. Цялото небе приличаше на кълбо от злато, пурпур, сребро и лазур. Чаената степ, опасана на югозапад с усамотени насечени планински вериги, се къпеше в алени багри.
Госпожа Алан се възхищаваше от топлия колорит на аризонското небе. Хвалеше също свежия здрав въздух. По нейно мнение Ново Мексико и Аризона са чудесен край за поселници. Боцманът потвърждаваше охотно, но вместо да гледа красивия залез, все по-често поглеждаше към чашата, която стоеше пред него с любимия му ром.
Сали беше се навела над Томек. Тя му шепнеше нещо на ухото, когато изведнъж се разнесе глух тътен на коне. Без съмнение някаква голяма група конници препускаше към ранчото. Томек бързо погледна боцмана, който спокойно си пиеше рома и, изглежда, нищо не го смущаваше.
Тътенът все повече се усилваше. След малко сред облаци прах се показа група конници. Те спряха разпенените си коне пред самата веранда.
Шерифът Алан, висок и слаб мъж, леко скочи от врания си кон, хвърли небрежно поводите на коня на негъра, който беше изтичал да го посрещне, а после се обърна към останалите конници… Те бяха индианци, облечени в кожени панталони и елеци. На главите с късо остригани коси носеха филцови сиви шапки с широка периферия, които по нищо не се отличаваха от шапките на кавалеристите на Съединените щати.
Всички бяха въоръжени с пушки.
По заповед, дадена от шерифа на английски, всички скочиха от конете си. Само един от тях не се помръдна. Той седеше на коня си неподвижно като издялана от камък статуя и несъмнено, както повечето американски индианци, знаеше добре езика на белите.
Едва сега можеше да се види, че беше облечен по-различно от другите индианци. Дългите кожени крачоли с ресни по ръбовете достигаха отзад само до седалището му, което беше покрито с препаска, прокарана между краката. Широк, шарено тъкан пояс се спущаше чак до бедрата му. Изпод свободно отворения отпред елек с ръкави се подаваше голо бакъренокафяво тяло. За разлика от останалите конници имаше на главата си черно сомбреро. Дългата му коса падаше върху раменете му.
Томек едва не извика от учудване. Индианецът живо му напомняше тайнствения конник, когото беше видял отдалече тая сутрин. Вгледа се в него внимателно. И веднага разбра защо беше останал на коня си, когато другите слязоха от своите — ръцете му бяха оковани в китките с железни белезници, а краката му вързани с дебел ремък, прокаран под корема на коня.
Томек се доближи до боцмана.
— Струва ми се, че това е тайнственият конник, когото видях тая сутрин в степта — прошепна той.
— Дръж си езика, докато не разберем що за човек е той — измърмори боцманът.
А шерифът не губеше време. По негово нареждане индианците развързаха краката на пленника, свалиха го от коня, събориха го на земята и веднага оковаха краката му над самите глезени с железни белезници. След това трима от индианците закараха конете в конюшнята, а останалите се разположиха под открито небе пред верандата на къщата.
Двама индианци с пушки, готови за стрелба, седнаха до пленника.
Шерифът отиде на верандата. Едва бе успял да нареди на негърката Бети да приготви храна за индианците, и Сали изтича при него.
— Какво значи всичко това, мили чичо? Кой е той окован индианец? — извика тя.
— Ще поговорим за това след малко; гладен съм като вълк — отговори шерифът. — Вие вечеряхте ли?
— Чакахме те, Джони — отговори госпожа Алан, — сега обаче изгубих желание за ядене! Какво е направил тоя нещастник, че се отнасят така с него?
— Нещастник ли? — учуди се шерифът. — Това определение не е за него. Ти непременно ще си вземеш думите назад, като чуеш кой е той. Австралийските туземци не ви безпокоят така, както нас войнствените американски индианци. Затова така се възмущаваш. А сега да вечеряме, виждам, че Бети вече е приготвила масата.
