Шерифът ги покани с ръка. Всички влязоха в столовата. Алан с апетит унищожаваше разните гостби. Томек, Сали и майка й ядяха малко, само боцман Новицки правеше компания на стопанина. И двамата постоянно придръпваха дългите чинии и охотно си наливаха от каната студена бира.
— Те като че ли никога няма да се наядат — шепнеше Сали, която чакаше с голямо нетърпение обясненията на чичо си.
— Не се безпокой, стомасите им няма да издържат още много. Чичо ти намалява вече темпа… — отвърна Томек също шепнешком.
Сали му намигна многозначително, когато най-после шерифът избърса устата си със салфетка и отмести чинията. От кутията, която стоеше на масата, той извади ароматна пура. Отряза старателно с ножчето си дебелия й край и запуши.
— Виждам, че нашите хубави дами изгубиха апетита си при вида на индианеца с железните гривни — обади се боцманът, като се усмихваше снизходително. — Голяма добродетел е да имаш милостиво сърце. Много неща вижда човек при скитанията си по разните кътища на света, но трябва да призная, че и мене винаги ме вълнува нещастието на ближния.
Шерифът изгледа сериозно добродушния моряк и бавно изпусна кълбо синкав дим.
— Някой от вас слушал ли е за танеца на духа? — попита той спокойно.
Боцманът отговори отрицателно с поклащане на глава. Госпожа Алан и Сали също не бяха чували никога за такъв танец. Затова пък Томек каза високо:
— Танецът на духа е бил революционен танец на племето сиукси.
— Браво, момчето ми! Виждам, че още не съм успял да преценя правилно твоите познания за света и хората — похвали го шерифът Алан. — Ти откъде знаеш това?
— Преди всяка експедиция се старая да се запозная малко със страната, където имам намерение да ходя — отвърна момчето.
— Трябва да знаете, че нашият Томек е наследил от баща си влечение към знанията. Те са ходещи енциклопедии — с гордост каза морякът, доволен, че може да се похвали със знанията на възпитаника си.
— Не предполагах, че интересът на Томек към книгите е толкова голям като го виждам как по цели дни скита на кон по степта — призна шерифът. — А знаеш ли, момчето ми, още нещо за сиуксите и танеца на духа?
— За съжаление това е всичко, което зная.
— Чичко, а ти знаеш ли? — запита го дяволито Сали.
Шерифът й се усмихна, а след това започна да разказва:
— Това е много стара и странна история. През 1888 година между индианците от северозапад се разнесъл слух, че някъде във Вайоинг се явил велик индиански лекар, голям магьосник, който призовавал всички червенокожи на бунт срещу белите колонисти. Този магьосник бил индианецът Вовока от племето пиуте. Той призовавал братята си да преустановят междуплеменните борби и да се сплотят. Според неговото учение индианците трябвало да се откажат от унищожителните войни и обичаите, приети от белите. Ако направят това, ще се яви индианският месия, който ще изгони бялата раса зад океана, ще възкреси загиналите биволи и ще възстанови стария начин на живот на индианците. Това възраждане, разпространявано от стария Вовока, тук било известно като танец на духа, защото така се наричал танецът, който съпровождал обредите на новото учение. През време на танеца червенокожите обличали бели памучни ризи, украсени със свещени символи, които щели да ги пазят от зло. При танеца индианците изпадали в някакъв хипнотически транс и вярвали, че докато танцуват, душите им витаят из страната на великия дух, където обитават умрелите им велики прадеди.
Възванията на Вовока не останали без ехо. Индианците изравяли бойните си томахавки, въоръжавали се и боядисвали лицата си с бойни цветове. Танецът на духа разпалвал възбудените умове. Индианците грабвали оръжие, не се подчинявали на правителствените агенти, които управлявали резерватите. Започнали страшни размирици. Те се засилили, когато начело на цялото революционно движение застанал Татанка Йотанка — Седящия бик, вожд и влиятелен вълшебник на племето тетон-дакота, което било родствено на племето сиукси. Той бил много опасен човек. Той именно организирал войната през 1875/76 г. След поражението избягал в Канада, откъдето след дадената от правителството амнистия се върнал през 1880 г, и се заселил в резервата на сиуксите. Непримирим враг на белите, той станал изразител на възванието на Вовока. И отново започнал борбата. Първоначално имал значителни успехи, но скоро останал без оръжие и муниции…
— Чичко, какво станало с тоя храбър вожд? — прекъсна го Сали.
Шерифът сви сърдито вежди, но отговори спокойно:
— Загинал лошо, както и заслужавал. Като водач на въстанието бил застрелян заедно с един от синовете си от Червената томахавка и Бичата глава, които служели в индианската полиция. Смъртта на бунтовническия вожд сложила край на безразсъдните борби на индианците.
— А кога е загинал Седящия бик? — попита Томек.
— През декември 1890 година — обясни шерифът и се залови с изгасналата си пура.
— И аз така си мислех, но попитах, защото не мога да разбера какво общо има между танеца на духа и индианския пленник, който лежи окован пред къщи — каза Томек.
— Ти като че ли прочете мислите ми — възкликна госпожа Алан. — Какво общо има тоя нещастник с всичко това?
— Ето че дойдохме до същността на въпроса — отвърна шерифът. — От известно време започнах да получавам сведения, че някакъв тайнствен червенокож мъти спокойните глави на околните индианци. Поради неговата размирническа акция в някои резервати започнали да извършват нещо като забранените обреди на танеца на духа. След загадъчното изчезване на двама правителствени агенти бях принуден да се заема сам с изясняването на тая работа. Зловещите слухове се оказаха верни. Скоро констатирах, че някакъв емисар преминава от време на време през мексиканската граница в нашите резервати и подбужда индианците към въстание срещу белите. Няколко пъти му устройвах капан, но известяван от шпионите си, все се изплъзваше от ръцете ми. Накрая намерих човек, който ни помогна да хванем размирника. Богатият стопанин на ранчо, индианецът Многото гриви, вчера ми съобщи, че очаква неговото посещение. Затова аз се скрих с индианска полиция у дома му и опасният престъпник се хвана в капана.
— Аха, значи, това е тоя хитрец! — извика боцманът, като удари с ръка бедрото си. — Поздравявам ви, шерифе, поздравявам ви! А как се казва тоя негодник?
Възмутен, Томек погледна приятеля си, но боцманът се правеше, че не го вижда. Шерифът бързо обясни:
— Той е от племето апахи, наричат го Черната светкавица. У индианците черният цвят символизира смъртта. Изглежда, че върху съвестта на Черната светкавица тежи не едно престъпление.
— Това е голям успех, шерифе — хвалеше го боцманът. — Но защо не го обесихте веднага?
— Трябва да получим от него показания. Както изглежда, Черната светкавица е водач на голяма група червенокожи, които се крият в планините близо до нашата граница. А и ние изобщо нямаме намерение да му отнемаме живота. Ако се държи разумно и издаде скривалището на бунтовниците, ще го третираме като военнопленник.
— Това значи ли, чичко, че като направи признания, ще го освободите? — попита Сали.
— Не, мила моя. Ще бъде изпратен във форт Марион, Флорида, където няколкостотин упорити индианци живеят като военнопленници.
— Значи, нищо лошо няма да му се случи — зарадва се Сали.
— Струва ми се, че не е много разумно бунтовниците да се третират така снизходително — обади се боцман Новицки, престорено възмутен. — Това е лош пример за другите размирници…
— Не се безпокойте — успокои го шерифът. — Ние сме толкова силни, че не е необходимо да прибягваме към прекалено остри… мерки.
Но боцманът не отстъпваше:
— Когато на едно място са събрани толкова много смелчаги, не е трудно да бъде организирано бягство и ето ти бунтът готов!
— Справяли сме се и с по-опасни от Черната светкавица — отвърна шериф Алан. — Трябва да знаете, че апахите, навикнали от векове на грабежи, дълго се съпротивяваха срещу затварянето им в
