— Това ти е пропускът. Когато минаваме през портала, извикай високо номера си, ей така: „Осемдесет и шести!“ След това ще мълчиш и няма да слизаш от колата. Ако подушат, че си чужденец, никой не може да ти помогне; най-малко разчитай на мен.
Рейт, който вече изпитваше известно безпокойство, не беше никак окуражен от тези съвети.
Колата пое с шумно бръмчене на запад, към ниските сиви хълмове, натоварена с чували изсушени тръстикови бръмбари, чиито жълтеникави телца и ококорени очички се редуваха с щръкнали краченца, оформяйки зловеща, килимоподобна шарка.
Емник не беше бъбривец, не проявяваше никакъв интерес към мотивите и намеренията на Рейт и след няколко полугласни реплики в началото на пътуването потъна в мълчание.
Колата пое нагоре по склона, електрическите генератори на всяко от колелата нададоха оглушителен, напрегнат вой. Навлязоха в един проход, който Емник нарече Белбалската клисура, и когато го преминаха, пред тях се ширна Дадиче — град с причудлива и донякъде страховита красота. Безпокойството на Рейт започна да нараства. Въпреки дрехите имаше чувството, че не прилича особено на останалите кормчии, нито че мирише като тях. А как стоеше въпросът с Емник? Дали би могъл да разчита на него? Рейт се опита да го прецени, докато го разглеждаше крадешком: съсухрен човечец с тъмно бакърена кожа, щръкнал нос и издадено чело, постоянно стиснати устни. Но човек — като Анахо, като Траз, като него самия, въпреки че Рейт идваше чак от далечната Земя. И все пак, какво бе останало в кръвта и гените му от онова далечно наследство? Емник бе жител на Тчай, душата му принадлежеше на тази планета, с нейните кехлибарени изгреви и оловносиви небеса, с кротките й пастелни цветове. Рейт бе склонен да му вярва точно колкото на първия непознат, което не беше много. Той извърна глава към Дадиче и попита:
— Къде ще разтоварваш стоките?
Емник се забави, преди да отговори, сякаш търсеше подходяща причина да не дава сведения. Накрая заговори неохотно:
— Където ми дадат най-добрата цена. Може да е на Северния пазар или на Речния. А може и да ударя кьоравото на Бонте базар.
— Ясно — кимна Рейт. Посочи голямата бяла сграда, която бе привлякла вниманието му предния ден. — А тази сграда там какво представлява?
Емник повдигна незаинтересувано рамене.
— Не ми е работа да знам. Купувам, прекарвам и продавам, другото не ме интересува.
— Да де, разбира се… Само че ми се ще да минем покрай онази сграда.
Емник изсумтя.
— Тя е встрани от обичайния ми маршрут.
— Какво от това? Нали ти плащам?
Емник се замисли и потъна в мълчание. Накрая рече:
— Първо ще идем на Северния пазар, да проверя как вървят тръстиковите бръмбари, после на Бонте базар. А по пътя ще минем покрай сградата.
Затрополиха надолу по хълма, покрай един пустеещ участък, на който бяха изсипани отпадъци, и после покрай тъмнозелени градини с перести храсталаци и щръкнали нагоре пъстроцветни дървета, наподобяващи палми. Пред тях бавно се издигаше стената на Дадиче, висока, трийсетина стъпки и изградена от лъскав синтетичен материал. При градската порта се виеше опашка от коли и каруци, очакващи да преминат проверка при неколцина часкоиди, облечени във виолетови панталони, зелени ризи и с високи, конусовидни шапки от черен филц. На поясите си имаха кобури с пистолети, а в ръцете държаха дълги и тънки метални пръчки, с които промушваха чувалите със стока.
— Това пък за какво? — попита Рейт, докато часкоидите мушкаха с отегчен вид товара на колата пред тях.
— Внимават да не проникнат в града зелени часки. Преди четирийсет години стотина зелени часки влезли в града скрити сред товарите — последвало страховито клане, преди всичките нападатели да бъдат избити. О, зелените и сините часки се мразят и в червата! Ако обичат нещо, то е да си пускат кръвчица едни на други!
— Какво да им кажа, ако ме заразпитват?
Емник повдигна рамене.
— Това си е твоя работа. Ако ме попитат, ще им отвърна, че си ми платил да те откарам в Дадиче. Че не е ли самата истина? А ти им разправяй каквото щеш… Не забравяй да извикаш номера си, когато аз викна моя.
Рейт кимна мрачно и не отговори.
Пътят пред тях беше чист, Емник приближи колата до портала и спря в очертанията на един червен правоъгълник.
— Четирийсет и пет — провикна се той.
— Осемдесет и шест — добави Рейт. Часкоидите наобиколиха колата и навряха металните си пръти в чувалите с тръстикови бръмбари. Един от тях стоеше отпред и ги разглеждаше — набит и кривокрак мъж с черти, струпани в долната част на лицето, почти липсваща като при Емник брадичка, но с малък сплеснат нос и ниско чело, скрито под грозния фалшив скалп, завършващ с ръб отгоре. Кожата му беше оловносива, покрита със синкави кръгчета, може би козметични. Пръстите му бяха къси и дебели, стъпалата — широки като лопати. Досега Рейт не бе виждал толкова сериозни отклонения, от човешката форма, във всеки случай часкоидът се отличаваше съществено от Анахо и Траз. Мъжът плъзна безразличен поглед по лицата на двамата, отстъпи назад и махна с ръка. Емник премести ръчката на скоростния лост напред и моторът изрева. Колата се разтресе и потегли бавно по широката улица.
Емник изгледа свъсено Рейт.
— Имаш късмет, че не беше на смяна капитанът на сините часки. Той щеше да те подуши от цяла миля. Миришеш на пот, както когато човек се страхува. Ако искаш да минеш за кормчия, трябва да запазиш пълно самообладание.
— Твърде много искаш от мен — отвърна Рейт. — Но ще се постарая.
Вече бяха навлезли в Дадиче. Виждаха се сини часки в техните градини, където се грижеха за растенията си, мъкнеха тежки камъни или почиваха в сянката на своите къщи с овални покриви. Все по- често Рейт долавяше разнообразни миризми и ухания — на оборски тор, разложено, подправки, обгорял кехлибар, ароматни свещи, животински ферменти, и не знаеше как да ги оцени — дали да ги сметне за отблъскващи, или за благоуханни?
Пътят продължи да се вие между къщите още няколко мили. Доколкото Рейт бе в състояние да прецени, сините часки не държаха особено да се изолират от съседите, нерядко дворовете им почти се сливаха с пътната настилка. Понякога из дворовете се виждаха приведени часкоиди — мъже и жени, неизменно за тях бе най-тежката работа. Случваше се часкоиди и часки да са заедно и Рейт не пропусна да забележи, че в такива моменти те не си обръщаха внимание едни на други, сякаш не съществуваха.
Емник нито се озърташе, нито правеше каквито й да било коментари. Рейт изрази учудване от привидната незаинтересованост на сините часки към минаващите по пътя превозни средства. В отговор Емник се изсмя мрачно.
— Не се заблуждавай! Ако наистина ги смяташ за отвеяни, опитай да слезеш от колата и да се разходиш между къщите! Ще те спипат мигом и ще те отведат в някой от техните салони, за да участваш в перверзните им игри. Ах тези хитреци, тези хитреци! Изглеждат тъй наивни, а са толкова жестоки. Безмилостни и лукави. Знаеш ли какъв номер спретнаха на нещастния кормчия Фосфер Аджан? Слязъл от колата си, за да се облекчи. Глупост невероятна, разбира се. Какво друго можел да очаква, освен да ги ядоса? И тъй, след като му завързали краката, натикали го в бъчва, пълна с нечистотии, които му стигали до брадичката. На дъното имало клапа. Когато гадорията ставала твърде гореща, Фосфер Аджан трябвало да се потопи на дъното и да отвори клапата, след което тя започвала да изстива, а когато съвсем се вледенявала, отново се навеждал, за да обърне процеса. Издържал така три дена, нагоре и надолу, а на четвъртия го върнали обратно при колата, за да се прибере при своите и да им разкаже какво е преживял. От мен го запомни, те обичат да нагласят играта според случая и никога досега не съм познавал по- изобретателни шегаджии — Емник хвърли на Рейт преценяващ поглед. — Какво си намислил да правиш? Защото ако ми кажеш, бих могъл да предскажа, с известна точност, какъв номер ще ти спретнат.
— Нищо не съм намислил. Просто съм любопитен да разбера как живеят.
