— Живеят като налудничави майтапчии, от гледна точка на всички, които са пострадали от тях. Чувал съм, че особено много обичат да си правят шегички с нахалните зелени часки и пернатите фунги — едновременно, разбира се. Не по-малко се забавляват, ако им паднат в ръчичките дирдири и пнуми — карат ги да вършат какви ли не маймунджилъци. И всичко това в името на забавата, разбира се, сините часки мразят скуката.
— Чудя се защо ли не се вкопчат в някоя страховита война, докато се изтребят напълно? — подхвърли Рейт. — Говори се, че дирдирите били далеч по-могъщи от сините часки.
— Така е наистина и градовете им са великолепни, както разправят. Но часките притежават торпеда и мини, готови да разрушат градовете на дирдирите в случай на нападение. Това е нещо като мъртва хватка — всеки е достатъчно силен да унищожи другия, но никой не смее да го стори, с оглед на непредвидимите последици… Ала за мен най-важното е да не ми обръщат внимание, и докато е тъй, и аз ще постъпвам така с тях. Ей го там Северния пазар. Гледай, пълно е със сини часки. Много обичат да се пазарят, но дваж повече — да мамят. От теб ще искам да мълчиш. Никакви жестове, няма дори да кимаш, нито да въртиш глава! Инак току-виж заявили, че съм се съгласил да продам нещо на разорителна цена.
Емник насочи колата към открито пространство под сянката на гигантски чадър. Скоро след това Рейт стана свидетел на най-оживения пазарлък, който някога бе виждал. Приближи се един син часк, огледа изсушените бръмбари и направи с дрезгав глас предложение, което Емник отхвърли с възмутени крясъци. Около минута-две двамата си разменяха невероятни оскърбления, обхващащи всички аспекти на живота им и най-вече благополучието на техните роднини, след което неочаквано синият часк махна презрително с ръка и се отправи към следващата платформа с тръстикови бръмбари.
Емник извърна глава и намигна злобно на Рейт.
— Понякога отстоявам висока цена само за да ги дразня. Тъкмо така мога да разбера какви са в момента общоприетите цени. А сега, да си опитаме късмета на Бонте базар.
Рейт понечи да напомни на Емник за овалната сграда, но се отказа. Хитрият Емник не забравяше нищо. Той обърна колата и подкара по пътя край реката, който също преминаваше през район с цветущи къщички и градини. От едната страна се виждаха поредица от малки куполовидни постройки сред дръвчета със съвсем малко листа и кални дворове, в които играеха деца — къщите на часкоидите. Емник отбеляза с ехидна усмивка:
— Ето къде се зараждали сините часки, както ми обясни веднъж един часкоид, с всички интимни подробности.
— Какво искаш да кажеш?
— Часкоидите вярват, че във всеки от тях расте зародиш, който се развива в процеса на техния живот и се освобождава, когато те умират, за да се превърне в син часк. Виждаш ли на какви неща ги учат часките?
— Какво ли няма по широкия свят — отвърна Рейт. — А часкоидите не са ли виждали трупове на хора? Или деца на сини часки?
— Без съмнение. Но имат обяснение за всяко противоречие или несъответствие. Те самите искат да вярват в това, а и как иначе да оправдаят службата си при часките?
Емник, оказа се, беше далеч по-прозорлив, отколкото изглеждаше на пръв поглед.
— И за дирдирите ли смятат, че произхождат от дирдирхората? И уонките — от уонкоидите?
— Ами за това… — Емник сви рамене. — Може и да го мислят. Виж, ей я там твоята сграда.
Кварталът на часкоидите остана назад, скрит зад пояс от високи зелени дървета с огромни кафеникави цветове. Колата заобикаляше централната част на града. От едната страна на широката улица имаше обществени и административни постройки, подпрени от тънки арки и с покриви в най-причудливи форми. От другата страна се издигаше голямата сграда, в която според Рейт се намираше неговият кораб. Беше дълга колкото футболно игрище и почти толкова широка, с ниски стени и висок полуелипсовиден покрив. Истински архитектурен шедьовър, по тукашните стандарти.
Предназначението на сградата оставаше скрито. Виждаха се няколко входа, но никакви големи отвори за едрогабаритен транспорт. Рейт прецени, че вероятно това е задната част на постройката.
На Бонте базар Емник продаде чувалите си след истинска ария от яростни пазарлъци, докато Рейт се стараеше да остане незабележим за сините часки.
Емник не беше особено доволен от продажбата. Когато се върна при колата след разтоварването, той измърмори:
— Трябваше да поискам още двайсет секвина, стоката ми е първо качество. Но как да го втълпя в главата на онзи часк? Той те зяпаше и непрестанно се опитваше да те подуши, а като забеляза, че се криеш от него, стана още по-подозрителен. Да знаеш, че си ми длъжник за загубата.
— Не мисля, че те е измамил — възрази Рейт. — Хайде, да се връщаме.
— А какво ще кажеш за моите изгубени двайсет секвина?
— Забрави ги, те съществуват само във въображението ти. Виж, сините часки ни гледат.
Емник побърза да се настани на седалката за управление и включи мотора. Подтикван от яда си, той подкара по пътя, по който бяха дошли. Рейт му заговори с твърд глас:
— Без повече номера, карай по източния път към входа на голямата сграда!
— Винаги се прибирам по западния — захленчи Емник. — Защо да променям маршрута си сега?
— За твое добро…
— Хей, заплашваш ли ме? В центъра на Дадиче? Когато е достатъчно само да дам знак на часките…
— И това ще е последният знак в живота ти.
— А моите двайсет секвина?
— Вече получи петнайсет от мен, плюс печалбата. Стига си се оплаквал! Карай откъдето ти казах, инак ще ти извия врата!
С хъмкане, сподавени възражения и гневни погледи Емник се подчини.
Бялата сграда се издигаше пред тях. Пътят вървеше успоредно на фасадата, на около петдесетина метра от нея, с ивица зелена трева по средата. От главния път извиваше по-малък, който достигаше предната част на сградата. Подминаха го, тъй като щеше да е крайно подозрително да свърнат по него, и продължиха нататък, заобиколени от други коли и каруци, както и от няколко малки превозни средства, управлявани от часки. Рейт оглеждаше напрегнато фасадата. Три големи портала прорязваха предната стена. Този отляво и централният бяха затворени, отворен бе само крайният вдясно. Когато го подминаваха, Рейт надзърна и погледът му се плъзна по сияещи машини, лъскав метал и корпуса на една платформа, подобна на онази, която бе вдигнала и откарала неговия кораб.
Рейт се обърна към Емник.
— Това да не е заводът, където се строят въздухолети и космически кораби?
— Ами, предполагам — промърмори Емник.
— Веднъж вече те питах — защо не ми отговори?
— Защото не беше готов да ми платиш за информацията. Нищо не казвам даром.
— Обиколи още веднъж сградата.
— Ще ти струва допълнителни пет секвина.
— Два. И без мърморене, да не ти избия зъбите.
Емник изруга под нос и обърна колата назад.
— Някога поглеждал ли си през централния и левия портал?
— Ами да, няколко пъти.
— Какво има там?
— Колко ще ми платиш за информацията?
— Не много. Трябва да се уверя, че е от значение.
— Един секвин?
Рейт кимна.
— Понякога порталите зеят широко разтворени. Зад централния сглобяват секции от космически кораби, които после откарват някъде другаде. В левия строят по-малки летателни съдове, вероятно когато им потрябват за нещо. Напоследък не е имало много работа — сините часки не обичат да летят в космоса.
— Виждал ли си да карат тук кораби за ремонт? Например преди няколко месеца?
