главния портал.
Най-вероятно и за двете, реши Рейт. Малкото приключение, както бе предсказал Емник, заплашваше да приключи с фиаско. Рейт се съмняваше, че сините часки ще го включат в някоя от прословутите си игри — по-скоро щяха да предпочетат да измъкнат от него информация. А след това? В най-добрия случай Рейт щеше да изгуби свободата си. В най-лошия… по-добре да не мисли за това. Колата подскачаше с доста добра скорост, но Рейт знаеше, че няма никакви шансове да премине през портата. Близо до Северния пазар той скочи на земята и веднага се притаи зад ниска постройка от пореста бяла материя — склад или хранилище. Тъй като от настоящата позиция не виждаше нищо наоколо, той се покатери по стената на покрива на хранилището. Оттук можеше да наблюдава главния път и портала и страховете му се потвърдиха: най-малко десетина полицаи в сиво-виолетови униформи проверяваха щателно напускащите града коли. Ако Рейт възнамеряваше да излезе от Дадиче, трябваше да го стори по друг начин. Реката? Би могъл да изчака тук до спускането на нощта и после да заплува надолу по течението. Но Дадиче се простираше на няколко мили от двете страни на реката. Освен това Рейт нямаше никаква представа за съществата, които я обитаваха. Ами ако бяха хищни, както много други животни на планетата, в такъв случай едва ли би искал да се намира в близост до тях, при това в тяхната среда.
Тихо бръмчене привлече вниманието му. Той вдигна глава и забеляза една въздушна шейна само на стотина метра над него, кръжаща бавно над околностите. На седалката имаше двама сини часки с причудливи шлемове като издължени устни антени. Рейт почти веднага се досети какво е това — сигурно антените бяха нещо като обонятелни усилватели, с чиято помощ го издирваха.
Шейната продължи, без да променя курса си. Рейт си позволи една слаба въздишка. А може би предположенията му бяха погрешни? И това не бяха обонятелни антени, а церемониални принадлежности? Или украшения?
— Едва ли някога ще узная истината — рече си Рейт. Той огледа небето, но не се виждаха други летателни апарати. Надигна се и отново се озърна предпазливо. Вляво от него, зад редица от дървета адарак беше Северният пазар — бели бетонни навеси и стъклени паравани, зад които се мяркаха фигури в черни, тъмносини и червени дрехи, лъщяха металносини люспи. Вятърът, който полъхваше от север, носеше смесица от ухания на подправки, възкисела миризма на разлагащи се зеленчуци, на печено, варено и ферментирало месо, на сладкиши от мая и гъби.
Вдясно бяха къщичките на часкоидите, разпръснати сред градините. Отвъд тях, опряна в самата стена, стърчеше висока постройка, заобиколена от черни дървета. Ако Рейт можеше да се изкатери на покрива на тази сграда, вероятно би могъл да се спусне от външната страна на оградата. Той вдигна очи към небето. Здрачът беше най-подходящото време за подобно начинание, а дотогава оставаха два-три часа.
Рейт се спусна от покрива и се подпря замислен на стената. С толкова чувствителното си обоняние дали сините часки биха могли да го открият по миризмата, както ловджийските кучета? Не беше невъзможно, което означаваше, че ще е най-добре да не рискува.
Той намери две къси парчета дърво, завърза ги за подметките си и прекоси градината с дълги крачки.
Беше изминал едва трийсетина метра, когато чу шум зад гърба си и веднага се притаи. Надзъртайки внимателно иззад храста, Рейт установи, че предположенията му са били не само верни, но и своевременни. Край хранилището стояха трима часкоиди, полицаи с виолетово-сиви униформи и двама сини часки, един, от които носеше дълга пръчка, прикачена към някакъв уред, а също и към маска на носа му. Синият часк размахваше пръчката над земята и изглежда без никакво затруднение душеше следите на Рейт. В подножието на сградата съществото спря объркано, но скоро след това се досети, че Рейт се е качвал на покрива. И тримата се отдръпнаха предпазливо назад, очевидно сигурни, че Рейт продължава да се спотайва горе.
От наблюдателното си място на трийсетина метра Рейт по-нататък тихо се засмя, чудейки се какво ще си помислят преследвачите му, когато не го открият на покрива. След това, стъпвайки върху дървените подложки, той продължи да се прокрадва през градината.
С огромна предпазливост Рейт доближи високата сграда и спря зад едно дърво, за да разузнае положението. Сградата тънеше в мрак и изглеждаше необитаема. Както Рейт предполагаше, покривът й достигаше до самата стена.
Рейт погледна назад към града. Поне дузина въздушни шейни се рееха в небето. Те летяха ниско над района, който току-що бе прекосил, влачейки под себе си черни цилиндри с антени — вероятно обонятелни детектори. Достатъчно бе някоя от шейните да се доближи или дори да се озове от подветрената страна, и Рейт щеше да бъде засечен. Трябваше час по-скоро да намери прикритие и тъмната сграда до стената изглеждаше единствената подходяща възможност.
Рейт продължи да се озърта още пет минути. Не забеляза никакво движение в сградата. Напрягаше слух, но не дочуваше никакви шумове. Въпреки това все още не намираше кураж да я доближи. От друга страна, не биваше и да остава на мястото си. Той развърза импровизираните си подметки и направи няколко предпазливи крачки. Сетне, дочул шум зад гърба си, отново се върна в скривалището.
Звуците бяха ритмични удари на гонг. По пътя се приближаваше процесия от часкоиди, облечени в сиво-бели роби. Най-отпред четирима от тях носеха открит ковчег, в който бе положен загърнат в бяло платно труп. Следваха ги часкоиди, мъже и жени, които пееха и надаваха пронизителни крясъци. Навярно сградата беше мавзолей или погребален дом, на това се дължеше и мрачният, й изглед, както и фактът, че е необитаема.
Ударите на гонга постепенно се забавиха. Групата спря пред портала. Гонгът утихна. В пълна тишина четиримата отнесоха ковчега на терасата и го положиха тържествено. Опечалените се отдръпнаха назад и зачакаха. Гонгът отекна само веднъж.
В стената се появи процеп, който постепенно се разширяваше, превръщайки се във врата, зад която сякаш имаше бездна. Ярък лъч златиста светлина обля трупа. Отдясно и отляво излязоха двама сини часки, издокарани в ритуални одежди с множество коланчета, петлици, златисти листенца и пискюли. Те приближиха трупа, повдигнаха покривалото, под което се виждаше лице, полускрито под нахлупения фалшив скалп, сетне пристъпиха встрани. Спусна се завеса и скри трупа.
Измина близо минута. Златистият лъч се превърна в ослепителен блясък, отнякъде долетя жалостива мелодия, която като че бе изтръгната от струните на разстроена арфа. Завесата се вдигна. Трупът лежеше на същото място, но черепът му бе разтворен и в зейналия отвор седеше миниатюрна фигура на син часк, втренчила поглед в опечалените.
Гонгът отброи единайсет тържествени удара. Сините часки се провикнаха:
— Въздигането е налице! Човекът премина в по-горното си състояние! Всички вие бяхте свидетели на чудото на природата! Вдъхнете ликуващото му ухание! Човекът на име Загел Едгиз даде душата си, на този малък зародиш! Възможно ли е да има по-голямо блаженство? Само с усърдие, с упорито прилагане на изпитаните принципи на живот това величие ще споходи всеки един от вас! В своя първи живот аз бях Сагаза Осо — обяви часкът.
— А аз — жена на име Дисун Фуруиг — добави вторият. — Така ще стане и с вас. Вървете си и отнесете радостта в сърцата си! А ние ще намажем зародиша на Загел Едгиз с целебни масла и ще върнем празната черупка в земята. След две седмици можете да посетите своя обичан Загел Едгиз!
Опечалените, които вече не изглеждаха тъй печални, се върнаха обратно по пътя под веселите звуци на гонга и скоро се изгубиха зад хълма. Ковчегът с трупа и фигурката на часка се плъзна през отвора в сградата. Часките я последваха и вратата се затвори.
Рейт се засмя тихо, но млъкна веднага щом зърна една шейна да кръжи ниско в небето. Той се прокрадна през храстите и доближи погребалния дом. От часките нямаше и следа, Рейт заобиколи откъм задната страна на сградата, където тя опираше в стената.
В приземния етаж имаше арковиден вход. Рейт се заслуша и долови равномерно бумтене на машина. Той потрепери при мисълта за зловещата функция, която вероятно изпълняваше. Когато надзърна в мрака, видя само склад, хранилище за ненужни вещи. На рафтовете и лавиците имаше гърнета, делви, купища стари дрехи, изоставени и покрити с прахоляк машинарии с неясно предназначение. В стаята цареше хаос и изглежда, тук рядко се влизаше. Рейт огледа за последен път небето и се шмугна вътре.
Помещението се свързваше с друго през ниска арка. Имаше друга стая след първата, после още една и още една, всичките озарени от бледата светлина на лампите на тавана. Рейт се притаи зад една ракла и
