— Не особено. Дръж наметалото вдигнато до брадичката и носа. Когато се зададем откъм пазара, пъхни се под десния преден крак на животното отдясно.
Рейт се върна обратно в нишата, а каруцата бавно се отдалечи в посока към пазара. Час по-късно се върна, движейки се бавно. Емник я доближи към близката страна на пътя. Веднага щом се изравни с него, Рейт напусна скривалището си. Каруцата спря, Траз скочи и се престори, че затяга въжетата на каците отзад.
Рейт изтича, шмугна се между добичетата и откри, че по средата е провесен изцапан кожен хамак. Той се нагласи вътре и каруцата потегли. Рейт не виждаше нищо, освен провисналия търбух на животното и предните му крака.
Каруцата доближи портала. Той чу гласове и видя остроносите червени сандали на пазачите. След известно време каруцата се раздвижи отново и продължи с трополене към близките хълмове. Сега Рейт виждаше павирания междуградски път и стърчащите между плоските камъни тревички.
Най-сетне каруцата спря. Траз надникна под търбуха на животното.
— Излизай — никой не ни вижда.
Завладян от почти налудничаво облекчение, Рейт се измъкна от вонящото си скривалище. Смъкна фалшивото теме, запокити го към канавката, прибави към него подгизналото наметало, жилетката и ризата, после се качи обратно в каруцата, седна отзад и се облегна на една каца.
Траз се върна на капрата при Емник и каруцата потегли. Траз го разглеждаше загрижено през рамо.
— Да не си болен? Или ранен?
— Не. Само уморен. Но съм жив — благодарение на теб. И на Емник — поне така изглежда.
Траз метна свъсен поглед на кормчията.
— Този тип не оказа кой знае каква помощ. Наложи се да го посплаша малко, дори да го ступам.
— Ясно — Рейт втренчи критичен поглед в сгърбените рамене на Емник. — Да си призная, аз също не пазя добри спомени от краткото ни съвместно пътуване.
Раменете потрепериха. Емник се завъртя на седалката и на лицето му разцъфна жълтеникава усмивка.
— Сигурно не сте забравили, почитаеми господине, че ви съветвах да не вършите някои неща, преди още да разбера за високия ви пост.
— За високия ми пост? — повтори Рейт. — Какъв висок пост?
— Съветът на Пера те избра за градоначалник — обясни Траз. — Доста висок пост, ако питаш мен.
11.
Рейт нямаше никакво желание да управлява Пера. Подобно занимание би изчерпало енергията му, унищожило запасите от търпение, ограничило мирогледа му до действия, с които не би постигнал нищо от онова, което всъщност го вълнуваше. По необходимост той възнамеряваше да ръководи града според представите си за земната социална философия. По най-обща преценка населението на Пера бе истинска сбирщина. Бегълци, престъпници, бандити, особняци, мелези, хора с неясен произход — какво знаеха всички тези нещастници за понятия като равенство, справедливост, правосъдие, човешко достойнство, идеали на прогреса?
Ако не друго, поне щеше да е истинско предизвикателство.
Ами космическият кораб, надеждите му за връщане на Земята? Приключенията му в Дадиче бяха потвърдили само местонахождението на разузнавателния кораб. Сините часки без никакво съмнение щяха да са учудени и заинтригувани, ако предяви претенции да му върнат неговата собственост. Да ги примами? Но как? Рейт не би могъл да им обещава военна помощ срещу дирдири или уонки — вечните съперници на сините часки. Да ги принуди? Нямаше с какво, не разполагаше с никакви сили.
И още един въпрос — сините часки вече знаеха за неговото съществуване. Навярно се питаха що за човек е, откъде е дошъл. На Тчай имаше много закътани местенца, райони, в които се срещаха всякакви чудаци. Нищо чудно сините часки сега да преглеждаха внимателно картите си.
Докато Рейт обмисляше всичко това, каруцата изкатери склона на хълма, премина Белбалската клисура и се спусна към степта. Слънцето затопли приятно Рейт, вятърът от степта прогони миризмата. Той задряма и скоро потъна в дълбок сън.
Когато се събуди, каруцата вече трополеше по стария паваж на Пера. Стигнаха централния площад в подножието на цитаделата. Докато преминаваха покрай бесилото, Рейт видя, че там се поклащат осем трупа — бяха на бирници. Траз му обясни как е станало всичко:
— Когато се спуснаха от цитаделата, размахваха ръце и се смееха, сякаш всичко досега е било някакъв фарс. Да знаеш колко възмутени изглеждаха, когато милицията ги залови. Не спираха да се оплакват, докато не се стегнаха примките около престъпните им вратлета!
— Значи сега дворецът е празен — подхвърли Рейт, загледан към каменната сграда.
— Доколкото знам. Предполагам, че ще искаш да живееш там?
В гласа на Траз се усещаше едва доловимо неодобрение. Рейт се ухили. Въздействието на Онмале не изчезваше с течение на времето и се проявяваше в подобни моменти.
— Не — заяви той. — Там живееше Нага Гохо. Ако се настаним и ние, хората ще сметнат, че сме същите като него.
— Дворецът е много хубав — промърмори разколебаният Траз. — Пълен е с всякакви интересни неща… — той погледна Рейт и повдигна вежди. — Явно си решил, че ще управляваш Пера.
— Ами да — отвърна Рейт. — Така съм решил.
В странноприемница „Мъртвата степ“ Рейт се натърка с благовонни масла, мек пясък и пресята пепел. Изми се с чиста вода и повтори процеса, твърдо решен при първа възможност да запознае тези хора със сапуна — жителите на Пера в частност, а по-нататък и цялото население на Тчай. Как бе възможно една толкова лесна за получаване субстанция като сапуна да е непозната на тази планета? Реши да попита Дерл, Илин-Илан, или както й беше името, дали в Кат имат сапун.
Изкъпан, избръснат и облечен в чисти ленени дрехи и нови меки сандали, Рейт слезе да изяде купа с овесена каша и варено месо в залата. Промяната на атмосферата тук бе осезаема. Персоналът на странноприемницата се отнасяше към него с подчертано уважение, останалите присъстващи в помещението разговаряха с тихи гласове и го наблюдаваха крадешком.
Рейт забеляза и група мъже, скупчени на двора, които си шепнеха и хвърляха боязливи погледи към странноприемницата. Когато се нахрани, те влязоха и се строиха пред неговата маса.
Рейт ги огледа, за да установи, че познава някои от тях — бяха присъствали на екзекуцията на Нага Гохо. Мършавият тип с жълтеникава кожа и искрящи черни очи вероятно идваше от блатата. Този до него изглеждаше като мелез между часкоид и сив. Имаше и типичен сив, среден на ръст, плешив, с пепелява кожа, месест нос и изцъклени лъскави очи. Четвъртият беше старец с черти на чергар, красив по някакъв суров, обветрен начин, а петият бе нисък, с масивен гръден кош, ръце, провесени до коленете, и неясен произход. Говорител на тази странна сбирщина бе старецът от степта. Той заговори с дрезгав глас:
— Ние сме Комитетът на петимата, създаден по твоя препоръка. След продължително обсъждане и оценявайки факта, че благодарение на теб беше свален и премахнат Нага Гохо и неговите бирници, ние решихме да те назначим за градоначалник на Пера.
— Който ще се съобразява с нашите съвети и ограничения — побърза да добави мелезът.
Рейт все още не бе взел решение. Той се облегна назад и огледа комитета с мисълта, че никога преди не бе виждал толкова разнородна група.
— Не е толкова лесно — заговори накрая. — Възможно е да откажете да ми сътрудничите. А аз не бих приел поста, ако не ми обещаете пълното си сътрудничество.
— Сътрудничество за какво? — попита сивият.
— За промени. Дълбоки, съществени промени.
Членовете на комитета размениха предпазливи погледи.
— Ние сме консервативни хора — смънка смутено мелезът. — Животът е труден, не можем да си позволим рисковани експерименти.
— Експерименти! — разсмя се пресипнало старецът от степта. — Ето от какво имаме нужда! Всяка
