зачака.
Измина час, после още един. Рейт започна да губи търпение и реши да разузнае наоколо. В една странична стаичка откри сандък с изкуствени темета, всяко снабдено с надпис и неясни знаци. Той избра едно и го пробва. Изглежда, му пасваше добре — Рейт го свали и махна надписа. От купчината стари дрехи си хареса наметало и се загърна с него до брадичката. Надяваше се, че от известно разстояние и без да привлича вниманието, ще го сметнат за часкоид.
Светлината от прозорците избледня, Рейт надзърна и установи, че слънцето се е скрило зад облаци. Адараците поклащаха бавно клони. Рейт се изкатери на прозореца и огледа небето — поне за момента не се виждаха никакви въздушни шейни. Той излезе в градината, избра подходящо дърво и се покатери. Кората беше хлъзгава и мека, което доста затрудни задачата му. Най-сетне, целият омазан с ароматна мъзга и плувнал в пот под дебелото наметало, той се добра до покрива на погребалния дом.
Тук приклекна и първо погледна към Дадиче. Въздушните шейни бяха изчезнали, небето беше кафеникаво сиво в наближаващия здрач.
Рейт доближи края на покрива и огледа стената. Горният й край бе само на два метра от него, плосък, ако се изключеха високите трийсетина сантиметра зъбци на равни разстояния. Предупредителна система? Рейт не можеше да си представи друго предназначение. От другата страна стената бе висока близо десет метра — осем, ако се улови за ръба и увисне надолу. Рейт се опита да прецени шансовете си да се приземи, без да си счупи или изкълчи нещо — около трийсет процента, в зависимост от почвата в подножието на стената. С въже спускането щеше да е фасулска работа. В склада не беше видял въжета, но имаше достатъчно дрехи, от които да си направи. Но първо — какво ще се случи, когато пристъпи върху горната част на стената?
За да провери това, Рейт си свали наметалото. Придвижвайки се по покрива, докато доближи стената със зъбците, той размаха наметалото над тях.
Резултатът беше незабавен и стряскащ. От два съседни зъбеца бликнаха ярки огнени езици, които пронизаха наметалото и го подпалиха. Рейт го хвърли на покрива и скочи върху него, за да потуши пламъците, като се озърташе изплашено. Не се съмняваше, че някъде се е задействала аларма. Дали да рискува и да скочи от стената, а после да побегне през пущинака? Шансовете му бяха доста лоши и дори безнадеждни, ако го приклещеха на открито. Той се върна при дървото и се спусна обратно долу. В небето вече кръжаха няколко въздушни шейни. Рейт дочу далечно и пронизително свирене, което определено му действаше на нервите… Той хукна обратно към дърветата. Вниманието му привлякоха отблясъци на вода — зад дърветата имаше малко езеро, обрасло с бледи водни растения. Рейт захвърли обгореното наметало и фалшивото теме и скочи във водата, потопи се до шия и зачака.
Изминаха няколко безкрайно дълги, минути. В двора пристигна отряд мотоциклетисти. Две небесни шейни спуснаха обонятелни детектори над дърветата, едната вдясно от него, другата вляво. Те се отдалечиха бавно на изток — изглежда, сините часки смятаха, че е скочил от оградата и че сега е някъде навън, в полето. Ако наистина беше така, шансовете му да се измъкне незабелязано по-късно значително нарастваха… Постепенно Рейт усети, че нещо се движи на дъното на езерото. Някакво мускулесто, целеустремено тяло. Змиорка? Водна змия? Пипала? Рейт буквално изхвърча от езерото. Едва изминал десетина крачки, той чу нещо да се подава с шляпане от езерото и да издава звук, който наподобяваше разочаровано сумтене.
Рейт вдигна захвърленото наметало и фалшивото теме и се отдалечи от погребалния дом, оставяйки след себе си мокра диря.
Скоро стигна тясна алея, която се виеше между къщичките на часкоидите. Нощем те изглеждаха стаени, затворени, тайнствени. Имаха малки прозорчета, на два метра над земята. Някои изпускаха бледожълта светлина, като от газен фенер, което учуди Рейт. Със сигурност една толкова технологично напреднала раса като сините часки би могла да осигури на своите помощници електрическо и дори нуклеонично осветление… Поредният тчайски парадокс.
Мокрите дрехи не само тежаха, но и смърдяха отвратително. Това донякъде беше предимство, помисли си Рейт, защото щяха да прикрият неговата миризма. Той нахлузи фалшивото теме и се загърна в мокрото наметало. След това продължи с бавна и вдървена крачка към градската порта.
Небето беше черно, от Аз и Браз нямаше и следа, а улиците на Дадиче бяха оскъдно осветени. Появиха се двама часкоиди. Рейт наведе глава, прегърби рамене и закрачи с решителен вид. Двамата го подминаха без дори да го погледнат.
Окуражен от кратката среща, Рейт достигна централния булевард на около двеста метра от портата. Оттук се виждаха трима пазачи с виолетово-сиви униформи, но те имаха отегчен и изморен вид и Рейт отново се изпълни с надежда, че сините часки са се отказали да го преследват. Вероятно смятаха, че е вън от града.
За съжаление обаче грешаха, добави той.
Обмисли и отхвърли идеята да се затича право към портала, да го прекоси и да потъне в мрака, преди пазачите да успеят да реагират. Въздушните шейни щяха да го застигнат за броени секунди, както и отрядът от мотоциклетисти. А и с тези вонящи дрехи едва ли би могъл да се скрие — освен ако не се съблече и не побегне гол в тъмнината.
Рейт поклати обезсърчено глава… Вниманието му бе привлечено от една кръчма в мазето на висока сграда. От приземните прозорци блещукаха червени и жълти светлинки, чуваха се дрезгави разговори и от време на време изблици на висок смях. От вратата излязоха трима часкоиди, които закрачиха, полюшвайки се, по улицата. Рейт им обърна гръб и надзърна през прозорчето в кръчмата. Поне десетина часкоиди, с разкривени под фалшивите темета лица, седяха приведени над каменни делви с някаква упойваща течност и разменяха духовити любезности с малка група жени. Жените бяха облечени с черно-зелени рокли, а от фалшивите им темета се спускаха сърмени лентички. Носовете на едните и другите бяха оцветени в яркочервено. Унила сцена, помисли си Рейт, но въпреки това говореща за недвусмисления човешки произход на часкоидите. Тук присъстваха всички универсални съставки на веселието: упойващи напитки, красиви жени и приятели. Само че часкоидната версия изглеждаше някак вяла и мрачна… Още двама часкоиди минаха покрай Рейт, без да му обърнат внимание. Поне засега дегизировката явно вършеше работа, но дали би издържала на по-детайлно проучване, Рейт все още не знаеше със сигурност. Той продължи към портала, докато стигна на петдесетина крачки от него. Не смееше да се приближи повече. Пъхна се в една ниша между две сгради и продължи наблюдението на портала.
Беше късна нощ. Въздухът бързо изстиваше, Рейт започна да долавя странните миризми, които излъчваха градините в Дадиче.
Той задряма. Когато отвори очи, Аз се бе появила в небето и сияеше зад короните на бдящите адараци. Рейт промени положението си, изстена, потърка схванатия си врат и се намръщи от миризмата на мокрите си дрехи.
При портала двама от пазачите се бяха запилели някъде. Третият стърчеше неподвижно, унесен в дрямка. Помощниците му се бяха свили в малката караулка, откъдето надзъртаха към пустия път. Рейт се облегна на стената на нишата.
На изток небето порозовя от настъпващата зора, градът постепенно се пробуждаше. Новата смяна пристигна на портала. Рейт наблюдаваше как пристигащата и заминаващата групи обменят информация.
Час по-късно откъм Пера се зададоха първите коли и каруци. Най-отпред се поклащаше каруца, теглена от чифт впрегатни добичета и натоварена с каци туршия и сушено месо, ако можеше да се съди по миризмите, които се разнасяха наоколо. На капрата седяха двама — Емник, с по-мрачно и кисело изражение отвсякога, и Траз.
— Четирийсет и три — извика Емник.
— Сто и едно — добави Траз. Пазачите се приближиха, преброиха каците, огледаха каруцата и наредиха на Емник да продължи.
Докато каруцата минаваше покрай него, Рейт се подаде от нишата и тръгна успоредно с нея.
— Траз.
Младежът извърна глава и издаде тих звук на задоволство.
— Знаех си, че си жив.
— Ако се пропуснат някои подробности. Приличам ли ти на часкоид?
