пансоматист!
— Ако обичаш, прибери острието — намеси се Вал Дал Барба, — преди да си отсякъл нечие ухо.
— Кой? Аз? Майсторът на шпагата? Как можеш да си представиш подобно нещо? Какво пък, щом настояваш. Ще разменя това парче стомана за още една каничка вино.
Разговорът продължи. Дордолио прекоси с клатушкаща се походка палубата и застана до Рейт. Наведе се и прошепна:
— Изненадан съм да срещна скитник толкова умел в беседите и изискан в заключенията.
Рейт се усмихна на Траз.
— Скитниците невинаги са тъпаци.
— Ти ме озадачаваш — призна Дордолио. — От коя степ по-точно произхождаш? Кое е твоето племе?
— Моята степ е много далече, племето ми е разпръснато навсякъде.
Дордолио подръпна замислено мустак.
— Дирдирчовекът смята, че страдаш от амнезия. Според принцеса Син нефрит ти се представяш за човек от друг свят. Чергарчето, което те познава най-добре, не казва нищо по въпроса. Признавам, че всичко това възбужда любопитството ми.
— Качество, което говори за деен ум — изтъкна безстрастно Рейт.
— Така е, така. Нека ти задам един, признавам откровено, абсурден въпрос — Дордолио огледа Рейт предпазливо с крайчеца на окото. — Настина ли вярваш, че произхождаш от друг свят?
Рейт се засмя, докато търсеше подходящ отговор.
— Съществуват четири възможности — заяви той. — Ако наистина съм от друг свят, бих могъл да отговоря с „да“ и „не“. В първия случай ще предизвикам безпокойство. Във втория ще накърня собственото си достойнство. Третата възможност е да съм луд. Четвъртата вероятност е единствената, която ще сметнеш за напълно нормална. Но както сам каза, въпросът ти е абсурден.
Дордолио продължаваше да тегли крайчеца на мустака си.
— Да не би, по някаква странна прищявка на съдбата, да си член на „култа“?
— Вероятно не. За кой „култ“ става дума?
— На пламенните реформатори, които доведоха в предишния цикъл до разрушаването на два от най- великолепните ни градове.
— Доколкото знам, атаката е извършена от неизвестен злосторник.
— Няма значение, „култът“ предизвика нападението, следователно те са причината.
Рейт поклати глава.
— Не разбирам! Неизвестен враг разрушава вашите градове, но огорчението и омразата ви не са насочени към него, а срещу група млади хора, отдадени на опознаването на света. Струва ми се, че насочвате чувствата си не към когото трябва.
Дордолио го огледа хладно.
— Забележките ти понякога са на границата на заяждането.
Рейт се разсмя.
— Не им обръщай внимание. Не зная нищо за този ваш „култ“. Колкото до мястото, откъдето произхождам, предпочитам да твърдя, че не го помня.
— Странна липса на познания, когато по много други въпроси изглеждаш страстно привързан към своето мнение.
— Чудя се защо упорстваш да узнаеш истината — завъртя глава Рейт. — Добре де, какво ще кажеш, ако заявя, че идвам от далечен свят?
Дордолио прехапа устни и премигна на светлината на фенера.
— Не съм мислил за това. Какво пък, прав си, да оставим този разговор. Но ще ти призная, че идеята ми се струва страшничка: древният свят на хората!
— Страшничка? Защо?
Дордолио се засмя неловко.
— Човечеството притежава тъмна половина, то е като камък, притиснал мека почва. Горната му, обърната към слънцето страна е чиста, но преобърнеш ли го, отдолу ще видиш кал и пълзящи гадинки… Ние, яосите, го знаем твърде добре. Но за всичко си има лек и той се нарича аули. Стига приказки! — Дордолио разкърши рамене, завъртя глава и продължи с типичния си, снизходителен тон: — Разбрах, че си твърдо решен да посетиш Кат. Какво смяташ да правиш там?
— Още не зная. Все някъде трябва да живея, защо да не е в Кат?
— Не е никак лесно за един чужденец. Сдружаването с двореца е трудна работа.
— Странно е да кажеш такова нещо. Цветето на Кат твърдеше, че баща й ще ни посрещне с разтворени обятия в двореца Син нефрит.
— Етикецията изисква да прояви гостоприемство, но не можеш да разчиташ да живееш в двореца Син нефрит, също както не би могъл да живееш на дъното на океана само защото някоя риба те е поканила там.
— И какво ще ми попречи?
Дордолио сви рамене.
— Никой не обича да се прави на глупак. Поведението е дефиниция на живота. Но какво знае един скитник за типовете поведение?
Рейт не знаеше какво да отговори.
— Има хиляди подробности, които се съчетават в образа на един кавалер — продължи Дордолио. — В академията ни учат как да се обръщаме към висшестоящите и към онези, които стоят по-ниско от нас, какви сигнали да подаваме и възприемаме от околните, как да оформяме мислите си — за последното ще се призная в известна слабост. Инструктират ни как да държим оръжието, учат ни на принципите за дуелиране, тъпчат ни главите с генеалогия и хералдика, опознаваме финеса на облеклото и още стотици други неща. Може би смяташ всички тези познания за твърде произволни?
— Банални е по-точната дума — подметна Анахо, който стоеше наблизо.
Рейт очакваше хладен отговор или най-малкото смразяващ поглед, но Дордолио само повдигна с безразличие рамене.
— Какво пък, може би твоят живот е изпълнен с по-важни неща. Или този на фехтувача и търговеца. Никога не забравяй, че яосите са прочути с песимизма си! Аули е постоянна заплаха, ние вероятно сме далеч по-меланхолични, отколкото изглеждаме. Опознали изначалната безсъдържателност на съществуването, ние величаем трепкащата жизненост, над която единствено притежаваме власт, и извличаме пълно и максимално удоволствие от всеки възможен случай, като настояваме това да бъде съпътствано с присъщите формалности. Банални? Упадъчни? Кой е този, дето се справя по-добре?
— Добре де, разбрах те — махна с ръка Рейт. — Но защо смяташ, че песимизмът е отговор на всичко това? Защо не се опитате да разширите своите хоризонти? Струва ми се, че приемате разрушаването на вашите градове с необяснимо безразличие. Отмъщението не е най-благородната постъпка, нито пък сляпото подчинение.
— Ха! — възкликна възмутено Дордолио. — Как може един варварин да вникне в същността на бедствието и неговите последици? Реформаторите в преобладаващата си част потърсиха убежище в аули, ала действията им доведоха обществото ни до крайна възбуда. Цялата ни енергия е насочена към това. Ако беше от благороден род, щях да те пронижа в сърцето за подобно оскърбление.
Рейт се засмя.
— Тъй като нисшият ми произход ме опазва от възмездие, нека ти задам още един въпрос: какво е аули?
Дордолио размаха ръце.
— Варварин, страдащ от амнезия! Не мога да разговарям повече с теб! Питай дирдирчовека — той е по-търпелив от мен — и Дордолио се отдалечи с гневна стъпка.
— Безсмислена проява на чувства — отбеляза спокойно Рейт. — Питам се обаче с какво го ядосах?
— Засрами го — обясни Анахо. — Яосите са чувствителни към срама както очната ябълка към песъчинка. Загадъчни врагове разрушават техните градове, подозират дирдирите, но не смеят да ги обвинят открито и трябва да се задоволят с безсилния си гняв и срама. Тъй като това е типично за тях, то неизменно ги
