няма как да знаеш със сигурност. Нали страдаш от амнезия?
— Не обичам да говоря за това — престори се на смутен Рейт. — Нито да обсъждам мненията на другите за мен.
— Още една странна привичка — поклати глава капитанът. — Знаеш ли, мъча се и не мога да определя коя е твоята родина. Не съм виждал такива като теб.
— Аз съм пътешественик — заяви Рейт. — Скитник, каквито сте всички на този кораб.
— За един пътешественик понякога проявяваш необяснимо невежество. Какво пък, да се съсредоточим върху Гозед.
Островът постепенно набираше височина на фона на небето. Рейт вдигна визоскопа и забеляза един район покрай брега, където дърветата бяха обрулени и очистени от клони така, че подобно на пръти, те подпираха по една, две или три кръгли къщурки. Земята под тях, бе посипана с равен слой сив пясък, почистен с гребло, ако се съдеше по равномерните успоредни дири. Анахо също огледа селцето през визоскопа.
— Точно каквото очаквах.
— Идвал ли си в Гозед? Капитанът намекна за нещо загадъчно, свързано с това място.
— Няма никаква загадка. Тукашните хорица са силно набожни, те се прекланят пред морските скорпиони, които се срещат из околните води. Доста едри екземпляри, между другото, на ръст колкото човешки бой, поне така са ми казвали.
— А защо къщите им са толкова нависоко?
— Нощем скорпионите излизат на пясъка да снасят яйцата си и го правят, като ги забиват с помощта на жило в жив гостоприемник — най-често жена, оставена на брега с тази цел. Яйцата се излюпват и Майката на боговете бива изядена от ларвата. В последния стадий, когато болката и религиозният екстаз предизвикват странно психично състояние у Майката, тя изтичва на брега и се хвърля в морето.
— Жестока религия.
Дирдирчовекът кимна в знак, че е съгласен.
— Но като че ли напълно задоволява местните жители. Биха могли да се откажат от вярванията си, когато пожелаят. Получовеците по принцип са податливи на подобни перверзни.
Рейт не можа да сдържи усмивката си и Анахо го погледна изненадано.
— Мога ли да попитам за причината на твоето весело настроение?
— Хрумна ми, че връзката между дирдирхората и дирдирите донякъде наподобява тази на гозедци с техните скорпиони.
— Не забелязвам никакво сходство — възрази малко троснато Анахо.
— Достатъчно е да опростим условието: и едните, и другите са жертви на нехуманоидни същества, които използват хора за своите практически нужди.
— Ба! — ядоса се Анахо. — За сетен път се убеждавам, че нещо не е наред в главата ти — той се дръпна рязко и се отдалечи, малко по-нататък се подпря на перилата и втренчи поглед в морската шир. Рейт предполагаше, че го измъчват мисли, някои от които се спотайват дълбоко в подсъзнанието му.
„Варгаз“ се насочи предпазливо към брега, завъртя се по протежение на покритата с черупки и раковини скала и спусна котва. Капитанът слезе на брега с малка лодка, пътниците го наблюдаваха, докато разговаряше с малобройна група мъже с неприветливи изражения, белокожи, съвсем голи, ако се изключеха сандалите и лентите, с които бяха прихванали дългите си металносиви коси.
Скоро очевидно беше постигнато някакво съгласие и капитанът се върна на „Варгаз“. След не повече от половин час към кога се доближиха две рибарски ладии. Капитанът и помощникът оборудваха въжен кран, с помощта, на който натовариха в трюма вързопи с лико и намотано въже, други чували и сандъци бяха свалени в ладиите. Два часа след пристигането си на Гозед „Варгаз“ разпъна платна, вдигна котва и се насочи към Драскадския океан.
След вечеря пътниците се разположиха на малката предна палуба пред носовата кула под люшкащата се светлина на запаления фенер и подхванаха разговор за жителите на Гозед и тяхната религия. Вал Дал Барба, жената на Пало Барба и майка на Хейзари и Едве, смяташе обредите им за дивашки.
— Защо трябва да има само Майки на божествата? Защо тези мъже с каменни лица не слязат на брега и не се превърнат в Отци на бога?
Капитанът се закиска.
— Явно са запазили тази чест за дамите.
— В Мурген подобно нещо е невъзможно — заяви добродушно търговецът. — Ние плащаме десятък на жреците, те поемат отговорността да умилостивят Бисме, с което проблемите ни са решени.
— Всяка система си има свои предимства и недостатъци — съгласи се Пало Барба. — Тази година се записахме в Пансоматичния гностицизъм и ще ви кажа, че това е религия с много достойнства.
— Лично аз предпочитам тутеланиците — намеси се Едве. — Достатъчно е да си кажеш молитвата и си приключил със задълженията за деня.
— Тутеланиците са ужасно досадни — възрази Хейзари. — Толкова много неща за запомняне! Спомни си само онзи отвратителен Събор на душите, на който жреците се държат толкова фамилиарно. Пансоматичните гностици са далеч по-добри.
Дордолио се изсмя снизходително.
— Това е, защото не желаете да ставате ревностни последователи. Аз лично клоня в другата посока. Доктрината на яо, разбира се, е в известна степен еклектична, ще е по-ясно, ако се каже, че в хода на всеки цикъл отделните страни на непознатото получават възможност да се проявят и по такъв начин, докато следваме новия цикъл, ставаме свидетели на поредното богоявление.
Анахо, все още малко нацупен от сравнението на Рейт, вдигна глава от другия край на масата.
— Интересно, какво ще каже по въпроса Адам Рейт, този ерудиран етнолог? Какви теософски прозрения ще сподели с нас?
— Никакви — отвърна Рейт. — Или съвсем скромни, ако ми позволите. Винаги съм мислил, че човекът е неотделим от своята религия. Непознатото съществува въпреки нас. Всеки човек проектира върху пустотата образа на собствената си представа за света. Той дарява творението си със своята воля и поведение. Когато един силно вярващ човек споделя религията си, той всъщност обяснява себе си. Когато противоречим на някой фанатик, той усеща, че мирогледът му е заплашен, и реагира с крайност и насилие.
— Интересно! — плесна с ръце охраненият търговец. — А атеистът?
— Той не проектира никакво изображение върху празния екран. Възприема космическите загадки като феномени сами по себе си и не изпитва желание да им нахлузва човешки или не дотам човешки маски. Във всичко останало взаимовръзката между човека и формата, която той придава на непознатото, за да може да придобие по-разбираем и удобен за възприемане вид, е съвсем точна.
Капитанът вдигна бокала с вино към светлината на фенера и я изля в гърлото си.
— Може би си прав, но малцина биха се съгласили напълно с теб. Познавам най-различни хора, разхождал съм се из дирдирски градове, в градините на сините часки и замъците на уонките. Имам представа какви са техните обитатели и хуманоидните им помощници. Пътувал съм до шестте континента на Тчай, сприятелявал съм се с хиляди мъже, прелъстявал съм хиляди жени, убивал съм хиляди врагове, познавам яоси, бинти, валалукиани, шемолеи, а също и степни чергари, хора от блатата, островитяни, канибали от Ракх и Кислован, откривал съм различия и прилики между всички тях. Всички се стремят да изкопчат максималното от живота, преди накрая да умрат. Никой не печели повече от останалите, имайки предвид предизвестения финал. Ще питате кой е моят бог? Добрият стар „Варгаз“! Разбира се! Както обясни Адам Рейт, той е моята проекция за света. Когато „Варгаз“ стене сред бурните вълни, аз потрепервам и стискам зъби. Когато се плъзгаме по равната шир, под розовата и синята луна, аз свиря на лютня, пристягам челото си с червена панделка и пия вино. Двамата с „Варгаз“ служим вярно един на друг и в деня, когато той потъне в дълбокото море, ще го последвам, без да се замисля.
— Браво! — провикна се фехтувачът Пало Барба, който също беше голям почитател на виното. — Знаеш ли, че това е и моето верую? — той измъкна шпагата и я вдигна високо, за да може светлината на фенера да заблести върху равната повърхност на острието. — Каквото е „Варгаз“ за капитана, това е сабята за мен!
— Татко! — провикна се рижата му дъщеря Едве. — А през цялото време твърдеше, че си разумен
