нужни обикновени, непретенциозни дрехи.
Цветето го погледна изумено.
— Но благородният Алутрин Звездозлатни запази каюти на „Язилиса“!
— Ако предпочита да пътува на „Язилиса“, негова воля, стига да може да си плати за удоволствието. Току-що го осведомих, че не смятам да плащам нито разходките му с паланкин, нито пътуването до Кат, нито… — Рейт махна с ръка към пакетите — за труфилата, които очевидно си избрала под негово влияние.
Илин-Илан се изчерви от гняв.
— Не съм предполагала, че си такъв скръндза!
— Имаш още една възможност, но не ти я препоръчвам. Дордолио…
— Това е името му за приятели — прекъсна го полугласно девойката. — За предпочитане е да прибягваш до всекидневното официално име — Алутрин Звездозлатни.
— Както и да е, „Варгаз“ отплава утре по обяд. Можеш да се качиш на борда или да останеш в Коуд — както предпочиташ.
Рейт се върна в салона. Хамалите и носачът си бяха тръгнали. Дордолио стоеше на предната веранда. От инкрустираните украшения, които пристягаха бричовете на коленете му, нямаше и следа.
3.
Когът „Варгаз“, със заоблена кърма и висока носова кула, се поклащаше лениво, привързан с въжета за кея. Като всичко останало на Тчай, всеки негов детайл бе прекалено натруфен и ненужно подчертан. Извивката на корпуса бе пищна, бушпритът стърчеше към небето, платната — безочливо нашарени с кръпки.
Цветето на Кат придружи мълчаливо Рейт, Траз и Анахо на борда на „Варгаз“, следвана от носач, който тикаше багажа й на количка.
Половин час по-късно на пристана се появи и Дордолио. Той огледа за минута-две „Варгаз“, сетне прекоси трапа. Размени няколко думи с капитана и хвърли една малка кесия на масата. Капитанът се намръщи изпод рунтавите си вежди, но ако имаше някакви възражения, запази ги за себе си. Отвори кесията, преброи секвините и изглежда, откри някакво несъответствие, което не пропусна да сподели. Дордолио бръкна с отегчен вид в друга кесия, извади исканата сума и капитанът посочи с дебел палец към кърмовата кула.
Дордолио подръпна мустак и вдигна очи към небето. Сетне слезе на кея и махна на двама носачи, които го чакаха с багажа. После, след официален поклон към Цветето на Кат, се отдалечи към отсрещните перила, откъдето зарея мрачен поглед към Дуан Жер.
Още петима пътници се качиха на борда — дребен, охранен търговец с меланхолично сив кафтан и висока цилиндрична шапка и мъж от Облачните острови със съпругата си и двете си дъщери — свежи и фини създания с бледа кожа и оранжева коса.
Час преди пладне „Варгаз“ вдигна платна, отвърза въжетата и се отдалечи от кея. Покривите на Коуд се превърнаха в тъмнокафяви призми, наредени върху планинския склон. Екипажът опъна платната, нави и завърза въжетата и накрая извади от трюма един малък грубо излят топ и го монтира на предната палуба.
— От какво се страхуват? — обърна се Рейт към Анахо. — От пирати?
— Обикновена предпазна мярка. Докато топът се вижда, пиратите ще стоят надалеч. Няма от какво да се боим, те рядко се навират из Драскадия. Далеч по-голям риск ще е храната. Но капитанът ми изглежда човек, привикнал с добрия живот, а това е положителен признак.
През целия следобед корабът се носеше леко по вълните. Дуан Жер беше спокоен и ги радваше с перлените си отблясъци. Бреговата линия изчезна постепенно на север, не се виждаха други кораби. Дойде залез-слънце — поредният тъжен и необичайно красив пейзаж, обагрен в тъмнокафяво и кехлибарено; излезе прохладен бриз, който накара водата да бълбука около вълнореза и под кърмата.
Вечерята беше проста, но вкусна — късчета изсушено и подлютено месо, салата от сурови зеленчуци, пастет от пасирани насекоми, туршия и разредено бяло вино, което им наливаха от дамаджана от зелено стъкло. Пътниците се хранеха в предпазливо мълчание, на Тчай непознатите са обект на инстинктивна подозрителност. Капитанът нямаше подобни задръжки. Ядеше и пиеше с видимо удоволствие и разведряваше обстановката с шеговити подмятания, спомени от предишни пътувания и насмешливи предположения относно заниманията на всеки един от пасажерите — представление, което постепенно размрази атмосферата. Илин-Илан хапна съвсем малко. Тя мяташе презрителни погледи на двете момичета и изглежда, остана подразнена от предизвикателно оранжевите им коси и стройните им тела. Дордолио седеше настрана, не обръщаше особено внимание на приказките на капитана, но от време на време също поглеждаше двете момичета и сучеше мустак. След вечеря той отведе Илин-Илан на носа, където двамата се полюбуваха на фосфоресциращите морски змиорки, стрелкащи се от двете страни на кърмата. Останалите насядаха на пейките покрай високия квартердек и подхванаха тихи разговори, докато розовата Аз и синята Браз се издигаха бавно в небето, оставяйки издължени дири върху морската шир.
Един по един пътниците се прибраха в каютите си и скоро след това корабът остана в ръцете на кормчията и вахтения.
Дните се нижеха един след друг — студени сутрини, в които морето бе забулено в ослепителна мъгла, горещо пладне, през което Карина 4269 пъплеше бавно към своя зенит, прохладни вечери и тихи нощи.
„Варгаз“ се отби за кратко в две малки пристанища на брега на Хорасин: селца, потънали в зеленината на гъсти дървета. Корабът разтовари кожи и метални сечива, взе на борда чували с ядки, буци желирани плодове и вързопи от красива розово-черна дървесина.
След като напусна Хорасин, „Варгаз“ навлезе в Драскадския океан и пое курс право на изток покрай екватора, едновременно да се възползва от течението и да избегне неприятните атмосферни условия на север и юг.
Ветровете бяха непостоянни, корабът се клатушкаше мързеливо върху почти неуловимото мъртво вълнение. Пътниците се забавляваха по най-различни начини. Хейзари и Едве, момичетата с рижи коси, мятаха обръч на пръчка и се закачаха с Траз, докато не го накараха да се присъедини към тях. Рейт научи останалите да събарят кегли, игра, която бе възприета с ентусиазъм. Пало Барба, бащата на двете момичета, заяви, че бил учител по фехтовка, и двамата с Дордолио се дуелираха по един час всеки ден — Дордолио, гол до кръста и прихванал косата си с черна панделка. Кавалерът размахваше оръжието си с очевидна вещина и нанасяше поредица от блестящи и силни удари. Пало Барба не беше толкова превзет и поставяше ударението върху правилната стойка и точността на изпълнението. Рейт нерядко присъстваше на двубоите и веднъж дори прие поканата на Пало Барба да се дуелира с него. Шпагата, която му подадоха, бе малко по-дълга и прекалено гъвкава, но той успя да се справи, без да се изложи. Забеляза, че Дордолио прави критични бележки пред Илин-Илан, и по-късно Траз, който го бе чул, съобщи на Рейт, че според кавалера техниката му била наивна и ексцентрична.
Рейт сви рамене и се захили. Дордолио не беше човек, когото да приеме на сериозно.
На два пъти в далечината се появяваха платна, в единия случай издължената и черна моторна галера промени рязко курса си, сякаш имаше злостни намерения.
Рейт огледа галерата през визоскопа. Дузина високи жълтокожи мъже със сложно засукани черни тюрбани на главите стояха на палубата, загледани към „Варгаз“. Рейт съобщи за наблюденията си на капитана, който махна небрежно с ръка.
— Пирати. Няма да ни обезпокоят — рискът е твърде голям.
Галерата премина на около миля южно от тях, обърна се и изчезна на югозапад.
Два дни по-късно в далечината се появи остров: щръкнала насред океана планина с плаж, скрит под надвиснали дървета.
— Гозед — обяви капитанът, когато Рейт го попита за името. — Ще спрем за един ден. Идвал ли си тук?
— Никога.
— Странно наистина. Но от друга страна — капитанът огледа внимателно Рейт, — нищо чудно. Всъщност
