накажа.
— Ако възнамеряваш да се караш с него — обяви с хладен тон Пало Барба, — това, разбира се, си е твоя работа.
— Не се карам — повдигна рамене кавалерът, но говореше с надменен, носов глас. — По-скоро искам да му дам един урок. Този тип комай смята, че катайската аристокрация е равнопоставена на чергари като него. Тъй като има съществена разлика, държа да му я покажа.
Рейт се надигна уморено.
— Е, добре. Как си представяш този твой урок?
— Шпага, сабя, каквото избереш. Тъй като си пълен невежа по отношение на рицарския етикет, ще пропуснем тази част. Едно простичко начало ще ни бъде достатъчно.
— А за край?
Дордолио се засмя под мустак.
— Както покажат обстоятелствата.
— Ами хубаво — Рейт се обърна към Пало Барба. — Позволете да погледна оръжията ви.
Учителят по фехтовка отвори кутията. Рейт избра две къси леки саби.
Дордолио го гледаше с нескрито отвращение.
— Детски оръжия за обучаване на момченца!
Рейт вдигна една от сабите и я завъртя във въздуха.
— Тази ще ми свърши работа. Ако нещо те притеснява, можеш да си подбереш каквото искаш оръжие.
Дордолио неохотно пое подадената му сабя.
— Няма никакъв живец в нея, мудна е и не се огъва…
Рейт замахна бързо със сабята си и килна шапката на Дордолио напред.
— Но е бърза и послушна, както виждаш.
Дордолио свали шапката без дума повече и завърза шнура на копринената си риза.
— Готов ли си?
— Когато кажеш.
Кавалерът вдигна сабя в подигравателен поздрав и се поклони наляво и надясно към публиката, Рейт отстъпи назад.
— Нали спомена, че ще пропуснем церемониите?
Дордолио само повдигна ъгълчетата на устата си и изпълни едно от типичните си резки пристъпвания с крак. Рейт парира без затруднение, направи лек финт, за да накара кавалера да наруши стойката си и преряза една от катарамите, които държаха бричовете му.
Дордолио отскочи назад, сетне се хвърли в нова атака със злобна усмивка на лице. Стовари стоманен дъжд от удари върху Рейт, търсейки пролуки в защитата му, докато Рейт реагираше с привидна флегматичност. Дордолио направи лъжливо движение, отби острието на противника настрана и се хвърли в атака. Рейт вече беше отскочил, сабята на яоса проряза опразненото пространство. Рейт замахна с острието и отсече и втората катарама.
Дордолио се отдръпна намръщено. Рейт направи крачка напред, посече и третата катарама и бричовете на Дордолио увиснаха безпомощно на кръста му.
Кавалерът отстъпи с пламнало от гняв лице. Захвърли ядно сабята на палубата.
— Смешна детска игра! Вземи истинско оръжие!
— Използвай, която искаш сабя. Аз ще остана с тази. Но преди това ще те посъветвам да направиш нещо за бричовете си, инак и двамата ще изпаднем в неудобно положение.
Дордолио се поклони с вледеняваща грация. Отдалечи се на няколко крачки и пристегна бричовете си с каиш.
— Готов съм. Тъй като ти сам настояваш, а и първоначалната ми цел бе да те накажа, ще предпочета оръжие, с което съм по-запознат.
— Както желаеш.
Дордолио избра една дълга и гъвкава шпага, изви я над главата си и когато я пусна, тя запя като дръпната струна, кимна на Рейт и незабавно премина в настъпление. Гъвкавото острие се поклащаше отдясно и отляво, но Рейт успя да го отбие и плесна противника си с плоското на сабята си по бузата.
Дордолио премигна и подхвана налудничава атака, придружена с яростни подскоци. Рейт отстъпи под напора му, кавалерът го последва, като тропаше с крака, стрелкаше се напред, сечеше и мушкаше, Рейт парира невъзмутимо и тези удари, и плесна противника си и по другата буза. След това отстъпи назад.
— Малко се задъхах, какво ще кажеш да продължим упражнението някой друг път?
Дордолио го гледаше кръвнишки, с потрепващи ноздри и бясно повдигащи се гърди. Обърна се и втренчи поглед в океана. После въздъхна и отново се извърна към Рейт.
— Добре — произнесе приглушено. — Мисля, че се упражнявахме достатъчно — свел поглед към обсипаната с камъни дръжка на шпагата, той се бе смръщил, сякаш се готвеше да я хвърли в морето. Вместо това я прибра в ножницата и се поклони на противника си. — Фехтоваческото ти майсторство е забележително. Задължен съм за демонстрацията.
Пало Барба пристъпи напред.
— Добре казано, истински катайски кавалер! Стига сме звънтели с остриета, да вдигнем чаши с вино!
Дордолио се поклони отново.
— След малко — промълви той и се прибра в каютата.
Цветето на Кат седеше неподвижно, сякаш бе изваяна от камък. Хейзари донесе на Рейт бокал с вино.
— Имам чудесна идея.
— И тя е?
— Да слезеш от кораба в Уинес, да дойдеш на Хълма на градинарите и да помагаш на баща ми в училището по фехтовка. Безгрижен живот, лишен от тревоги и страхове.
— Примамлива перспектива — призна Рейт. — Ще ми се да можех… но имам други задължения.
— Зарежи всичко! Кои задължения са по-важни от живота, който трябва да изживеем? Чакай, не ми отговаряй — и тя запуши устата му с ръка. — Зная какво ще кажеш. Ти си странен човек, Адам Рейт, едновременно тъжен и безгрижен.
— Не мисля, че съм странен. Тчай е странен, аз съм съвсем обикновен.
— Разбира се, че не си! — засмя се Хейзари. — Тчай е… — тя махна неопределено с ръка. — Понякога е ужасен… но странен? Не познавам други места — момичето се изправи. — Чакай да ти сипя още вино, аз също ще пийна. Какво друго да правим в скучен ден като този?
Капитанът, който минаваше наблизо, спря.
— Радвайте се на спокойствието, докато можете, защото идат ветрове. Погледнете на север.
Стена от черни облаци запречваше хоризонта, морето под тях сияеше като нагорещена мед. Изведнъж откъм океана повя хладен ветрец. Платната на „Варгаз“ изплющяха и въжетата заскърцаха.
От каютата си излезе Дордолио. Беше се преоблякъл, сега носеше костюм от тъмен плат, черни плюшени обувки и шапка с козирка от същата материя. Той се огледа, видимо търсейки Илин-Илан. Забеляза, че се е облегнала на перилата на предната палуба, зареяла поглед в морето. Дордолио се поколеба, но остана на място. Пало Барба му подаде чаша с вино, кавалерът я прие с поклон и се намести мълчаливо на скамейката под големия пиринчен фенер.
Стената от облаци се търкаляше на юг, озарявана от време на време от пурпурни проблясъци, и не след дълго първият тътен достигна до „Варгаз“.
Разпънаха триъгълните платна, когът се завъртя лениво, повдигнат от една вълна.
Залезът беше зловеща сцена, тъмнокафявото слънце надзърташе изпод черните облаци. Цветето на Кат се приближи откъм носовата кула — тя застана пред тях чисто гола и плъзна поглед по изумените лица на пътниците.
В едната си ръка държеше пистолет с метални стрели, в другата кинжал. Лицето й бе изкривено в зловеща застинала усмивка, Рейт, който бе виждал това лице при всякакви обстоятелства, си помисли, че пред него стои друг човек. Дордолио нададе нечленоразделен вик и изтича към нея.
