Локхарските планини. Довечера ще разпитам, за да узная как най-добре да постъпим.
Зарфо остана на брега през цялата нощ и се върна на заранта с вестта, че след доста тежък пазарлък е успял да размени „Пибар“ срещу първокласно пътуване с керван до Хамил Зат.
Рейт пресметна наум. Триста мили? Максимум по двеста секвина на човек, общо осемстотин за четиримата. „Пибар“ в най-лошия случай струваше десет хиляди. Той се втренчи в Зарфо, който му отвърна с невинен поглед.
— Дали си спомняш — попита Рейт — нашата малка свада и подозренията ми в Кабасас?
— Разбира се — отвърна локхарят. — До ден-днешен съм ти малко сърдит за несправедливите намеци.
— Ето ти още един тогава. Колко получи от тази сделка за „Пибар“?
Зарфо направи недоволна гримаса.
— Вярно е, че пазех тази новина, за да ви зарадвам.
— И колко?
— Три хиляди секвина — промърмори недоволно Зарфо. — Нито повече, нито по-малко. Смятам, че цената е справедлива, макар сумата да не е кой знае колко голяма.
Рейт реши да не подлага на съмнение тази цифра.
— Къде са парите?
— Ще ни бъдат платени, когато слезем на брега.
— И кога потегля керванът?
— Скоро — до ден-два. Има една доста подходяща странноприемница — уютно местенце, където да прекараме нощта.
— Добре тогава, да идем да приберем парите.
За изненада на Рейт торбата, която Зарфо получи от гостилничаря, съдържаше точно три хиляди секвина. След като ги преброиха, Зарфо се засмя доволно и се провикна гърлено да му донесат делва е ейл.
Три дни по-късно керванът потегли на юг: колона от дванайсет моторни фургона, четири от тях оборудвани с пясъчни оръдия. Сарсазъмският път минаваше през изключително живописна страна — клисури и остри върхове, дъно на отдавна пресъхнало море, синеещи далечни планини, шепнещи горички от червеникави дръвчета и черна папрат. От време на време по хълмовете се мяркаха нисаи, но те се държаха на почтително разстояние. Вечерта на третия ден керванът влезе в Хамил Зат, окаяно малко градче от стотина глинени къщурки и десетина кръчми.
На заранта Зарфо нае двама водачи, товарни добичета и снаряжение и те се отправиха по една странична пътека, която водеше към Локхарските планини.
— Навлизаме в дива страна — предупреди ги Зарфо. — Тук често се навъртат опасни зверове, така че бъдете готови с оръжията.
Пътеката беше стръмна, теренът труднопроходим. На няколко пъти между скалите се мярваше карян, коварен местен звяр със сивкава козина, който понякога притичваше на два крака, друг път се прокрадваше на шест. В широка цепнатина съгледаха огромна змия с тигрова глава, но тя не им обърна внимание.
На третия ден откакто напуснаха Хамил Зат пътниците навлязоха в Локхара, просторно плато между планински върхове, и същия следобед пред тях се ширна Смаргаш. Зарфо се обърна към Рейт:
— Начинанието, с което си се захванал, е от доста деликатен характер.
— Така е.
— Хората тук са мнителни като уонкоидите, а чужденец лесно може да се изпусне пред непознати.
— Е, и?
— Дали няма да е по-добре аз да подбера екипа?
— Разбира се. Но остави въпроса със заплащането на мен.
— Както желаеш — въздъхна Зарфо.
Платото бе нашарено от напоителни канали, между които се гушеха селски чифлици. Мъжете, също като Зарфо, бяха с татуирана и почернена кожи и гривести бели коси. Тъкмо наопаки, лицата на жените грееха в снежнобяло, а косите им бяха черни като гарваново крило. Децата имаха черни или бели коси в зависимост от пола си, но кожата им бе с цвета на прахоляка, в който играеха.
Пътят следваше речното корито и бе засенчен от величествени кедрови дървета. От двете страни се редяха малки колиби, оплетени с лози и шубраци. Зарфо въздъхна с насълзени очи.
— Погледнете ме, гурбетчия, завръщащ се от далечни земи. Но къде е моето богатство? Как ще си купя къщурка край реката? Беднотията ме поведе по странни пътища, в компанията на фанатик с каменно сърце, който се забавлява, като си играе с надеждите на един лековерен старец!
Рейт се направи, че не го е чул, и не след дълго те влязоха в Смаргаш.
13.
Рейт седеше в гостната на ниска цилиндрична къща, която бе наел и откъдето се разкриваше панорамна гледка към централния площад на Смаргаш.
Срещу него в меки кресла се бяха настанили петима беловласи местни жители, избрани сред двайсетината кандидати, с които Зарфо бе започнал подбора си. Беше късен следобед и на площада младежи и девойки се развличаха с песни, танци и музика, изпълнявана на акордеони, цимбали и барабани.
Рейт им беше разкрил плана си дотам, докъдето смяташе за необходимо — което не бе никак много.
— Извикахме ви тук, защото бихте могли да ни помогнете в едно начинание. Зарфо Детуайлер ви е информирал, че става въпрос за голяма сума, което е истина, стига да не се провалим. Ако успеем, а смятам, че шансовете са доста добри, ще спечелите богатство, с което да осъществите всички ваши мечти. Съществува риск, както вероятно предполагате, но ще се постараем да го ограничим до миниум. Ако някой от вас не желае да се впуска в подобно приключение, сега е моментът да си тръгне.
Яг Яганиг, най-възрастният от групата, специалист по ремонт на двигатели и системи за управление, пръв взе думата:
— От това, което знаем, можем да кажем само „да“ или „не“. Никой от нас не би отказал да занесе вкъщи чувал секвини, но и никой не би желал да си изгуби главата за неясна кауза.
— Искате още информация? — Рейт местеше поглед по лицата им. — Това е съвсем естествено. Но не ми се ще да въвличам в тази работа хора, подтиквани единствено от любопитството си. Ако някой от вас не си пада по опасни, дори отчаяни начинания, по-добре да признае още сега.
Мъжете се размърдаха неспокойно, но никой не проговори.
Рейт почака малко.
— Добре, в такъв случай ще поискам да се закълнете, че ще пазите тайна.
Петимата се обвързаха със суровата локхарска клетва. Зарфо отрязваше по един кичур от всяка глава и го запалваше, подавайки го на доскорошния му притежател, за да вдиша от дима, а той повтаряше:
— Обвързани сме всите кат един, и ако някой тука предаде ни, всинца ще го съкрушим.
Впечатлен от ритуала, Рейт реши, че е достатъчен, за да разсее подозренията му.
— Зная точното местонахождение на огромно богатство, на място, което не е на планетата Тчай. Нужен ми е космически кораб и екипаж, който да го управлява. Предлагам да отвлечем кораб от космодрума Ао Хидис, а вие ще бъдете моят екипаж. За да демонстрирам своята добронамереност и твърда решимост, в деня на отлитането ще заплатя на всеки от вас по пет хиляди секвина. Ако опитаме, но не успеем, всеки от вас ще получи по още толкова.
— Всеки оцелял — изръмжа Яг Яганиг.
— Ако успеем — продължи Рейт, — десет хиляди секвина ще ви се сторят като десет гроша. Такива са мащабите на моето начинание.
Локхарите се размърдаха неспокойно в креслата. Отново Яг Яганиг взе думата:
— Без съмнение тук сме достатъчни за пълен екипаж, поне за „Зено“ или „Кад“, дори за нисък клас „Кадант“. Но не е проста работа да се изправиш срещу уонките.
— И още повече, срещу уонкоидите — промърмори Зорофим.
— Доколкото си спомням — обади се Тадазей, — охраната там беше доста рехава. Планът, макар и
