премахнат Рейт. Опитът беше неуспешен. Рейт и групата му избягаха на юг. Получих инструкции да го последвам и да вникна в намеренията му. Спуснахме се с лодка на изток по река Джинга. На един остров… — Хелсе изпъшка мъчително и се отпусна в креслото, вкочанен и потрепващ конвулсивно.
Знахарят духна дим в лицето му и го щипна по носа.
— Върни се в спокойно състояние и от тук насетне го прави винаги когато те ощипят по носа — нека това бъде непреодолима заповед. А сега отговаряй на въпросите, които ти задават.
Рейт продължи с разпита:
— Защо шпионираше Адам Рейт?
— Длъжен бях, освен това работата ми доставяше удоволствие.
— Кое те задължаваше?
— Всички уонкоиди трябва да служат на Предзнаменованието.
— Аха. Значи си уонкоид?
— Да.
Адам Рейт се зачуди как не се бе досетил по-рано. Спомни си думите на Цутсо и хокхарите: „Ако бяхте яоси, едва ли всичко щеше да протече тъй гладко“. Той огледа навъсено другарите си и отново се обърна към Хелсе.
— Защо уонкоидите държат шпиони в Кат?
— Наблюдават хода на поредния цикъл и възпрепятстват възстановяването на „култа“.
— Защо?
— За да се запази статуквото. В момента условията са оптимални. Всяка промяна може да е към по- лошо.
— Ти придружи Адам Рейт от Сетра до един остров в блатата. Какво се случи там?
Хелсе отново взе да се задъхва и лицето му се вкамени. Знахарят го ощипа по носа.
— Как стигна до Кабасас? — попита Адам Рейт.
Хелсе не помръдваше. Този път Рейт го щипна по носа.
— Кажи ми, защо не желаеш да отговаряш на тези въпроси?
Хелсе мълчеше. Обаче беше в съзнание. Знахарят размаха тамян пред лицето му, Рейт го щипеше по носа, но малко след това очите на Хелсе бавно се изцъклиха. Знахарят се надигна и се зае да прибира инструментите си.
— Това е всичко. Мъртъв е.
Рейт местеше поглед от Хелсе на знахаря.
— Заради разпита?
— Димът се просмуква в мозъка. Понякога болният оцелява, в повечето случаи — не. Този издъхна бързо, явно въпросите ти са разкъсали органа на съзнанието.
Вечерта беше ветровита и ясна, над пустеещия площад се носеха облаци от прах. В здрача към къщурката се приближиха мъже със сиви наметала. Вътре светлината на лампите беше приглушена, а щорите спуснати — разговорът се водеше почти шепнешком. Зарфо разпъна стара карта на масата и посочи с дебелия си черен пръст.
— Можем да се върнем до брега и да се спуснем обратно, но ще трябва да прекосим страната на нисаите. Ако тръгнем на изток, покрай Шарф на езеро Фалас, ще бием ужасно много път. Бихме могли да поемем и на юг, през Изгубените райони, да прехвърлим Инфнетите и да слезем право в Ао Хидис — това е най-прекият и най-логичен път.
— Разполагаме ли с въздухолети? — попита Рейт.
Белджи, най-сдържаният от цялата група, поклати глава.
— Нещата не са такива, каквито бяха в моята младост. Тогава щяхме да избираме от половин дузина. Сега няма нито един. Трудно се намират както секвини, така и въздухолети. Докато се мъчихме да натрупаме от едните, изгубихме другите.
— И как ще пътуваме?
— До Блалаг ще вземем моторен фургон, а там ще потърсим друг транспорт до Инфнетите. Нататък ще вървим пеша — старите пътища на юг са в окаяно състояние, ако не и заличени напълно.
14.
От Смаргаш до Блалаг, старата столица на локхарите, пътуването продължи три дни през ветровити пущинаци. В Блалаг групата се настани в една задимена странноприемница, където успяха да си уредят транспорт с моторна талига до планинското селце Дердюк, далече във вътрешността на Инфнетите. Пътуването им отне почти два дена, при крайно неблагоприятни условия. В Дердюк единственият подслон беше паянтова колиба, което предизвика недоволен ропот сред локхарите. Но притежателят й, словоохотлив старец, напълни гърнето над огъня с месо и диви плодове и миризмата на вкусната гозба накара бунтарите да се усмирят.
От Дердюк пътят на юг се превръщаше в занемарена пътека. По изгрев-слънце обезсърчената група пое пеша. Целия ден вървяха през земя на скалисти хълмове, сипеи и равнини, покрити с камънаци. По залез- слънце, когато излезе студен пронизващ вятър, стигнаха малко планинско езерце, на чиито брегове се настаниха за нощта. Следващият ден ги изправи пред дълбока пропаст и почти целият отиде, за да търсят маршрут до дъното. Когато се спуснаха в песъчливото корито на Десидея, останаха да пренощуват, но почти не мигнаха, защото през цялата нощ в каньона ечаха зловещи крясъци и нечовешки викове.
На сутринта, вместо да търсят път нагоре по южната стена на клисурата, те поеха по коритото на реката и по някое време се натъкнаха на цепнатина, която ги изведе на високопланинска савана, чиито краища се губеха в маранята.
Два дена групата се придвижваше в южна посока и по здрач на втория ден стигнаха крайморските склонове на Инфнетите, откъдето се разкриваше величествена гледка към земите на юг. С настъпване на нощта в далечината се появиха мигащи светлинки.
— Ао Хидис! — извикаха локхарите със смесени чувства на облекчение и безпокойство.
Тази нощ около слабия лагерен огън разговорите се насочиха към уонките и уонкоидите. Локхарите бяха единни в ненавистта си към уонкоидите:
— Дори дирдирхората, с тяхната ерудиция и горделивост, не са толкова ревниви към задълженията си — обяви Яг Яганиг.
Анахо се разсмя развеселено.
— От гледна точка на дирдирхората уонкоидите не са по-развити от която и да било друга раса на получовеците.
— Нека бъдем справедливи към тези негодници — заяви Зарфо. — Те единствени могат да разбират говора на уонките. Положих толкова усилия в тази насока, а за двайсет години научих само „да“, „не“, „спри“, „почни“, „правилно“, „грешно“, „добро“ и „лошо“. Не мога да си кривя душата, те са постигнали много повече.
— Ами! — изръмжа Зорофим. — Те слушат тези звуци от раждането си, родени са с тях, не виждам какво толкова са постигнали.
— Може да ти се струва малко, но се възползват от постигнатото докрай — възрази Белджи и в гласа му се долавяше завист. — Помислете, те не работят, не носят отговорност, а само посредничат между уонките и останалия Тчай, заради което живеят в охолство и безгрижие.
— Да се върнем на Хелсе — предложи замислено Рейт. — Оказа се, че е уонкоид и техен шпионин. Какво се е надявал да постигне? Какви уонкски интереси е защитавал в Кат?
— Никакви уонкски интереси. Но спомни си — уонкоидите се противопоставят на промените, тъй като всяко изменение на сегашното положение ще бъде в техен ущърб. Когато някой локхар започне да разбира уонкски, пращат го у дома. А в Кат — кой знае от какво може да се боят? — Зарфо протегна ръце към огъня.
Нощта отмина бавно. След изгрев-слънце Рейт погледна към Ао Хидис през визоскопа, но не различи нищо заради мъглата.
Намусени от напрежение и недоспиване, пътниците отново се отправиха на юг, като се стараеха да не
