Рейт не възрази срещу този план и Анахо насочи въздухолета към брега.
— Не забравяйте — предупреди ги дирдирчовекът, — кхораите са обидчиви хора. Избягвайте да разговаряте с тях, не им обръщайте внимание, освен ако не е крайно наложително, но дори тогава бъдете немногословни. Те смятат бъбривостта за противоестествена и оскърбителна. Не заставайте от наветрената им страна, нито — ако е възможно — от подветрената, подобни действия са проява на враждебност. Никога не давайте да се разбере, че сте забелязали жените им, не поглеждайте към техните деца — ще заподозрат, че им отправяте проклятие. И най-важното — избягвайте свещената горичка. Оръжието им е желязна стреличка, която мятат с изненадваща точност — те са опасни хора.
— Надявам се да запомня всичко това — въздъхна Рейт.
Въздухолетът се приземи на чакълестия бряг, миг по-късно към тях се завтече висок и мършав мъж с изпито лице, гърбав нос и хлътнали очи, облечен с груба кафява риза и бричове.
— За Карабас ли сте тръгнали — прочутия и страховит Карабас?
— Имаме подобно намерение — отвърна предпазливо Рейт.
— Продайте ми вашия въздухолет! Четири пъти съм влизал в Черната зона, колко камъни съм изровил, представа нямате. Но вече натрупах достатъчно секвини и искам да се прибера в Холангар.
— За съжаление въздухолетът ще ни трябва отново, когато се върнем — заяви Рейт.
— Предлагам ви секвини, пурпурни секвини!
— Не ни трябват, отиваме сами да си набавим.
Мъжът махна с ръка в жест, който съдържаше неизразима палитра от чувства, и тръгна надолу по брега. Сега към тях се приближиха двама кхорайци — мъже със стройно и грациозно телосложение, облечени с черни роби и с черни цилиндрични шапки на главите, които създаваха илюзията, че са по-високи. Тъмножълтите им лица бяха мрачни и безизразни, носовете тънки и малки, ушите крехки като черупки. Косите им бяха сресани нагоре, за да се прибират вътре в шапките. За Рейт те бяха също толкова различни от нормалния човек, колкото часкоидите — поредното разклонение в човешката еволюция, може би дори поява на нов вид.
По-възрастният от двамата заговори с тънък и мек гласец.
— Каква е целта на вашето посещение?
— Тръгваме на лов за секвини — обясни Анахо. — Надявахме се да оставим въздухолета при вас.
— Ще трябва да платите. Машината ви е доста ценна.
— Толкова по-добре, защото ако не се върнем, ще я получите. Така че няма смисъл да плащаме.
— А ако се върнете? Ще трябва да платите.
— Не, няма да плащаме нищо. Ако продължите да настоявате, ще отлетим право за Мауст.
Жълтеникавите лица на двамата не издаваха никакви чувства.
— Добре тогава, можете да я оставите, но само до месец темас.
— Само за три месеца? Това е прекалено кратко. Нека бъде до края на меймас или по-добре — азаймас.
— До меймас. Ще пазим колата ви от всички, освен от онези, от които сте я откраднали.
— Значи ще бъде в пълна безопасност, тъй като ние не сме крадци.
— Така да бъде. До първия ден на меймас и точно до този час.
Рейт, Анахо и Траз си взеха багажа и прекосиха Кхорай до пътническата станция. Под открит от три страни навес един моторен фургон се подготвяше за отпътуване и край него се навъртаха десетина мъже от различни раси. Тримата уредиха пътуването си и час по-късно потеглиха от Кхорай по пътя на юг за Мауст.
Моторният фургон се клатушкаше през голи хълмове и безводни долчинки и спря за нощувка в крайпътен хан, обслужван от бледолики жени. Те или бяха членове на сексуално разюздана религиозна секта, или най-обикновени проститутки, защото доста време след като Рейт, Анахо и Траз се изтегнаха на тесните пейки, които служеха за легла, от задимената гостна долитаха страстни стенания и необуздан смях.
На сутринта гостната все още бе забулена от валма дим и тънеше в мрак, вътре миришеше на вкиснато вино и изгорели фитили. Мъжете спяха, захлупени върху масите или проснати на пейките, и лицата им имаха пепеляво сивкав цвят. Влязоха жените, понесли котел с димящ рядък гулаш, и разбудиха всички с ядни и вресливи гласове. Мъжете се размърдаха с мъчителни стонове и все още сънени, засърбаха от купите, след което се качиха, олюлявайки се, на фургона, който отново потегли на юг.
По пладне, в далечината се показа Мауст — хаотична купчина от високи и тесни сгради, с високи фронтони и зигзаговидни очертания на покривите, построени от черни талпи и облицовани с напукани от вятъра и слънцето плочки. По-нататък се виждаше само гола и безжизнена равнина, достигаща до Хълмовете на забравата. Шумна сюрия хлапета посрещна тичешком фургона. Те крещяха едно през друго предварително запаметени фрази и размахваха несръчно изрисувани плакати и табели:
Фургонът спря на една поляна в покрайнините на Мауст. Пътниците се смесиха с тълпата крякащи продавачи, настойчиви хлапета и съблазнително усмихващи се момичета — всеки с цял куп предложения. Рейт, Траз и Анахо си проправиха път през множеството, стараейки се да отбиват, доколкото могат, набезите на чевръстите ръце към техните оскъдни притежания.
Те излязоха на тясна уличка, заобиколена от високи и потъмнели от времето сгради, едва озарена от слънчевата светлина с цвят на застояла бира. В някой от къщите продаваха инструменти и снаряжение, полезно за всеки търсач на хризоспин: лопати и кирки, маскировъчно облекло, следозаличители, клещи, гребла, метални прътове, монокуляри, карти, пътеводители, талисмани и прахообразни амулети. От други се дочуваше дрънчене на цимбали и хрипливото дюдюкане на обои, придружени от екзалтирани пиянски викове. Имаше също игрални домове, свърталища на всякакви комарджии, странноприемници и ханове, с ресторанти и гостилници на първия етаж. Всичко това бе обгърнато в причудлива антична атмосфера, за която допринасяше и странният аромат, витаещ във въздуха. Каменните основи на къщите бяха излъскани от неизброимите човешки ръце, които ги бяха докосвали, трупите над тях бяха потъмнели и засмолени, напуканите кафеникави плочки почти не отразяваха слънчевите лъчи.
В дъното на централния площад се издигаше просторен хотел, който изглежда предлагаше всякакви удобства и беше по вкуса на Анахо, макар че Траз взе да ломоти недоволно за безсмисленото пилеене на средства по лукс, от какъвто нямат нужда.
