— Ние сме владетелите на тези земи — обяви един от тях с гърлен глас. — Цената за пребиваване е по пет секвина на човек, ако откажете, ще ви прогоним на открито. Тогава ви е спукана работата, защото на северното било има дирдири!
Анахо скочи чевръсто и халоса говорещия с плоското на лопатата по главата. Един от другите замахна със закривена кука, Анахо отби удара и го посече с острото през китката. Куката отхвърча настрана, мъжът отскочи, притиснал с ужасено и болезнено изражение кървящата си ръка.
— Защо не излезете вие на откритото при дирдирите? — провикна се ядосано Анахо. Той скочи към тях, вдигнал лопата, и последните двама побягнаха между скалите. Анахо ги изпрати с мрачен поглед. — Най- добре да тръгваме.
Тримата нарамиха раниците и отново поеха на път, и тъкмо навреме, защото от близкия хълм се откъсна голяма канара и се изтърколи към мястото, където се бяха разположили. Траз отскочи встрани и стреля с арбалета си, в отговор се чу уплашен вик.
Известно време тримата вървяха в южна посока, докато излязоха на билото, откъдето се разкриваше гледка към крайбрежието. Рейт спря, извади визоскопа и огледа околностите. Преброи петима-шестима търсачи и една дирдирска ловна група на хребета. Дирдирите постояха там неподвижно десетина минути, след което изчезнаха. Малко по-късно ги забеляза да се спускат с дълги подскоци надолу по хълма към крайбрежието.
През целия следобед наоколо не се появиха повече дирдири и търсачите започнаха да напускат Каменно поле. Рейт, Траз и Анахо изкачиха хребета и се отправиха в обратна посока, противно на онова, което диктуваше елементарната предпазливост. Тук вече бяха съвсем сами. Не се чуваше никакъв звук.
Напредваха бавно, опасявайки се да не издадат присъствието си, и слънцето ги завари в подножието на хребета, откъдето изпратиха последните сребристи светлини на Карина 4269. На юг местността ставаше хълмиста и се издигаше към Стъпалото — земя, богата на хризоспинови залежи, но особено опасна заради близостта на Кхусц, който бе само на десет мили по-нататък.
С настъпване на здрача в Карабас се възцари мрачна и печална атмосфера. Във всички посоки затрептяха пламъчета, всяко едно сякаш таеше нещо зловещо в себе си. Удивително е, замисли се Рейт, че човекът е готов да навлезе доброволно в подобна страна, независимо от онова, което би могъл да спечели. Само на четвърт миля от тях лумна поредният огън и тримата се притаиха в сенките. Бледите силуети на дирдирите се виждаха с невъоръжено око.
Рейт ги огледа през визоскопа. Те се поклащаха около огъня, обкръжени от сияйните си полета, които стърчаха над тях като някакви фосфоресциращи антени, и разговаряха с тихи, шепнещи гласове.
— Сега са в „старото състояние“ — поясни шепнешком Анахо, — умовете им са като на диви зверове, каквито са били на Сибол преди милиони години.
— Защо се клатушкат напред-назад?
— Такъв им е обичаят, подготвят се за пиршеството.
Рейт огледа земята около огъня и едва сега забеляза две тъмни, помръдващи сенки.
— Те са живи! — прошепна смаяно той.
Анахо изсумтя.
— Да не мислиш, че дирдирите ще ги мъкнат на гръб? Плячката тича редом с тях, поддържайки тяхното темпо — понякога през целия ден. Ако се противи, дирдирите я убождат с невростимулатор и тя тича колкото сили има.
Рейт свали визоскопа.
Анахо продължи тихо да обяснява:
— Когато са в „старото състояние“ те показват истинската си хищническа природа. Какви великолепни създания! Което не значи, че не са прекрасни и в други моменти от съществуването си. Човек не бива да ги съди, трябва само да се отдръпне и да ги гледа с възхита.
— А как стои въпросът с елитните дирдирхора?
— Безупречните ли? Какво те интересува за тях?
— И те ли ловуват като дирдирите?
Анахо огледа потъналата в мрак Зона. На изток розово сияние предизвестяваше изгрева на луната Аз.
— Безупречните също ловуват. Вярно е, че не могат да се мерят с дирдирите, а и не им е разрешено да излизат на лов в Зоната — той погледна към близкия огън. — На заранта вятърът ще се обърне и те ще ни подушат. Най-добре да тръгнем по тъмно.
Аз, вече ниско в небето, хвърляше бледо сияние над равнината и хълмовете и Рейт си помисли, че цветът й е на разредена кръв. Поеха на югоизток, проправяйки си път между назъбените канари. Дирдирският огън остана зад тях и постепенно се скри зад една издатина. Известно време тримата се спускаха към Южното стъпало. Спряха да подремнат за няколко часа, после продължиха към Хълмовете на забравата. Сега Аз висеше ниско на запад, докато на изток изгряваше Браз. Нощта беше ясна, всеки предмет хвърляше розова и синя сянка.
Траз поведе групата, като се озърташе и ослушваше на всяка крачка. Два часа преди изгрев той спря и даде знак на другарите си да пазят тишина.
— Мирише на дим — прошепна. — Отпред има лагер… усещам движение.
Тримата наостриха слух, ала цареше пълна тишина. Движейки се максимално предпазливо, Траз ги поведе по нов път, през хълма и надолу към една гъста горичка от перести палми. Тук спря отново, ослуша се и им даде знак да се притаят в сенките. Едва сега те забелязаха на отсамния склон няколко бледи силуета, които постояха неподвижно десетина минути, преди да се изгубят от погледите им.
— Дали знаят, че сме наблизо? — попита Рейт.
— Съмнявам се — промърмори Траз. — Но не е изключено да са ни надушили.
Те поеха отново след около половин час, като се придържаха към сенките. Зората оцвети небето на изток, Аз беше изчезнала, последвана от Браз. Тримата продължиха да крачат забързано през виолетовия сумрак и най-сетне се притаиха в един гъст торквилов храсталак. На изгрев-слънце между съчките и треволяка в краката им Траз намери хризоспинов къс с размери колкото два човешки юмрука. Когато го разчупи, отвътре се изсипаха стотици секвинови люспи, разпръскващи алени отблясъци.
— Каква красота! — прошепна Анахо. — Ето нещо, което ме събуди напълно! Още няколко подобни находки и ще можем да зарежем безумния план на Адам Рейт!
Претършуваха храсталака, но не откриха нищо повече.
На дневна светлина саваната се ширна пред тях, забулена по краищата в мараня. Рейт огледа картата и сравни силуета на планината зад тях.
— Сега сме тук — посочи той. — Завръщащите се в Кхусц дирдири минават ей по онзи хребет, западно от Пограничните гори, накъдето и смятам да се отправим.
— Пък там, каквото ни е писано — въздъхна песимистично Анахо.
— Предпочитам да умра в бой с дирдири, отколкото от старост в постелята — заяви наперено Траз.
— Никой не умира в бой с дирдири — поправи го с деликатен тон Анахо. — Те няма да го позволят. Преди да се случи, ще те боцнат с невростимулатор, а после ще си похапнат от вкусното ти месце.
— Е, поне можем да опитаме — рече помирително Рейт. Той вдигна визоскопа, огледа местността и скоро засече три дирдирски ловни групи, които също оглеждаха хълмовете за плячка. Истинско чудо е, помисли си Рейт, че има хора, които оцеляват и се връщат в Мауст.
Денят отмина бавно. Траз и Анахо претършуваха безуспешно още няколко храсталака. Същият следобед станаха свидетели на първата ловна сценка. Самотен мъж се втурна надолу по хълма като подгонен елен, само на миля от тях. На петдесетина крачки зад него тичаха без видимо усилие трима дирдири. Беглецът се притаи зад една канара, дишайки тежко, и се подготви за последен отпор. Дирдирите така и не му дадоха възможност, те го повалиха веднага щом го застигнаха. После се наведоха над падналото тяло и известно време се занимаваха с нещо. Когато се изправиха Рейт видя, че падналият потръпва конвулсивно.
— Невростимулатор — обясни Анахо. — Ядосал ги е нещо, може би е носел лъчемет.
Дирдирите, бавно се отдалечиха. Жертвата се надигна след серия от отчаяни опити и пое, накуцвайки, нагоре по хълма. Дирдирите спряха, обърнаха се и го изгледаха. Мъжът се присви и нададе отчаян вик. След това се извърна бавно към тях. Изведнъж дирдирите побягнаха и мъжът ги последва тичешком, мятайки крайници като умопобъркан. Скоро групата изчезна на север.
