си починат. От крака на Траз шуртеше кръв. Рейт извади аптечката, постави турникет, дезинфекцира раната, напръска я със синтетична дерма и накрая свали турникета. Траз се мръщеше, но не каза нищо. Рейт му подаде една таблетка.
— Глътни я. Можеш ли да се изправиш?
Траз се надигна вдървено.
— А да вървиш?
— Не много добре.
— Опитай се да се раздвижиш, не оставяй крака ти да се схване.
Рейт и Анахо претърсиха труповете и този път се натъкнаха на истинско съкровище — пурпурен къс хризоспин, два алени, няколко тъмносини, три бледозелени и два небесносини. Рейт поклати глава, смаян и възхитен.
— Цяло богатство! Но безполезно, ако не успеем да се доберем до Мауст.
Той забеляза, че Траз куца около тях с видимо усилие.
— Не можем да отнесем всичко.
Метнаха труповете в ямата и ги заровиха. Скриха мрежата в един храсталак. След това сортираха хризоспиновите люспи и ги подредиха в три чувала, два тежки и един лек. Все още им остана огромно количество „млечни“, халцедонови, тъмносини и зелени. Тях изсипаха в четвърти чувал, който скриха в корените на един зелен торквил.
До здрачаване оставаха два часа. Те нарамиха чувалите и се насочиха към източния край на гората, нагаждайки крачката според Траз. Тук спряха и обсъдиха дали да не устроят лагер, докато раната на Траз заздравее. Младежът обаче не искаше и да чуе за това.
— Мога да вървя, стига да не се налага да тичам.
— Тичането няма да ни помогне при никакви обстоятелства — отбеляза Рейт.
— Освен ако ни заловят — обади се Анахо. — Тогава ще търчим като луди, искаме или не — заедно с тях.
Следобедното слънце смени цвета си от златисто в тъмножълто, после Карина 4269 изчезна и над равнината се спусна мрак. По хълмовете се появиха неизменните трепкащи светлинки. Тримата се отправиха през откритото пространство право към Южното стъпало, като се стараеха да се придвижват от една горичка към друга. Най-сетне стигнаха хълмовете и започнаха да се катерят уморено.
Изгрев-слънце ги завари на хребета, а ловците и преследваните вече се бяха надигнали. Наоколо нямаше никакво подходящо скривалище, те се спуснаха в плитка долина и се скриха зад един изсъхнал шубрак.
Денят напредна. Анахо и Рейт се унесоха в дрямка, докато Траз лежеше по гръб, зареял поглед в небето — от неподвижното положение кракът му съвсем се бе схванал. По пладне отряд от четирима горди дирдири, нахлупили лъскави шлемове, прекоси долчинката. Те забавиха крачка, сякаш бяха доловили близостта на плячката, но други следи привлякоха вниманието им и дирдирите продължиха на север.
Слънцето залезе, озарявайки източната стена на долчинката. Анахо неочаквано се разсмя.
— Вижте какво има там — посочи той. На десетина стъпки от тях се виждаше пукнатина в земята, от която се подаваше натрошената повърхност на едра, зряла жила.
— Алени люспи — в най-лошия случай. Може би пурпурни.
Рейт поклати отчаяно глава.
— С мъка ще отнесем дори съкровището, което натрупахме. Струва ми се, че е достатъчно.
— Подценяваш алчността и ненаситността на жителите на Сивиш — изръмжа Анахо. — За да осъществим твоя план, ще са ни нужни не едно, а няколко съкровища — той се надвеси над жилата. — Пурпурна е. Не можем да я оставим.
— Ами хубаво — вдигна рамене Рейт. — Ти я носи.
— Не — обади се Траз. — Аз ще я нося. Вие двамата и бездруго сте достатъчно натоварени.
— Ще я разделим на три части — предложи Рейт. — Така на всички ни ще е по-леко.
Най-сетне се спусна нощта, тримата нарамиха чувалите и продължиха. Траз накуцваше, понякога залиташе и тихо стенеше от болка. Заслизаха по северния склон и колкото по-близо бяха до Вратите на надеждата, толкова по-изпълнена със стаени опасности им се струваше Зоната.
Зората ги завари в подножието на хълмовете, а до Вратата все още оставаха десет мили. Настаниха се в една тясна цепнатина и Рейт огледа околностите с визоскопа. Крайбрежието изглеждаше тихо и съвсем безлюдно. Далече на северозапад десетина фигури вече наближаваха Вратата на надеждата, възнамерявайки да достигнат безопасни земи, преди да се стъмни. Те подтичваха приведени, както повечето хора в Зоната, с надеждата да останат незабележими. Отряд дирдирски ловци ги следеше от една близка скална издатина, спокойни и бдителни като хищни птици. Изглежда, се бяха отказали да ги преследват. Рейт реши, че моментът не е подходящ да продължат по пътя. Тримата прекараха още един мъчителен ден в цепнатината, покрити с маскировъчна мрежа.
Малко преди обяд в небето се появи въздухолет.
— Търсят изчезналите ловни дружинки — предположи Анахо с изплашен глас. — Сега със сигурност ще последва
Рейт проследи въздухолета и прецени на око разстоянието до Вратата на надеждата.
— В полунощ ще бъдем в безопасност.
— Ако оживеем до полунощ. Защото нищо чудно дирдирите да затворят крайбрежието.
— Не можем да тръгнем сега — ще ни забележат веднага.
— Съгласен — кимна Анахо.
Късно следобед над крайбрежието се появи друг въздухолет, който увисна неподвижно.
— Лошо ни се пише — изстена отчаяно Анахо.
Но след около половин час въздухолетът се издигна и се изгуби зад хълмовете на юг.
Рейт огледа внимателно околностите.
— Не виждам никакви ловни дружинки. Десет мили са поне два часа. Да тръгнем ли още сега?
Траз погледна тъжно ранения си крак.
— Вие двамата вървете. Аз ще изляза, когато се скрие слънцето.
— Но тогава ще е късно — възрази Анахо. — Дори сега вече е твърде късно.
Рейт огледа за последен път хълмовете. После отиде да помогне на Траз да се изправи.
— Или всички, или никой — заяви той.
Веднага щом излязоха на открито, тримата се почувстваха голи и беззащитни. Достатъчно бе на хребета да се появи някоя дружинка и на часа щеше да ги забележи.
Те повървяха около половин час, приведени и на прибежки, както правеха другите. Рейт спираше от време на време и оглеждаше хребета зад тях, очаквайки всеки миг да зърне страховитите силуети. С всяка измината миля нарастваше и надеждата им. Лицето на Траз посивя от болка и усилие, ала въпреки това той продължаваше да поддържа темпото, подскачайки често на един крак и накрая Рейт заподозря, че това, което го гони неумолимо напред, всъщност е непреодолимият страх.
Но изведнъж Траз спря. Той се обърна и посочи с ръка към хребета.
— Гледат ни — прошепна задъхано.
Рейт огледа с визоскопа склоновете, билото и теснините, но не откри нищо. Траз вече се бе понесъл в неритмични подскоци и Анахо го следваше на няколко крачки. Рейт се затича след тях. На стотина метра по-нататък спря отново и този път забеляза ярко проблясване, като от отразен метал. Дирдири? Рейт се обърна и премери оставащото разстояние. Бяха изминали приблизително половината от откритата площ. Рейт си пое дъх и затича след Траз и Анахо. Какво пък, може дирдирите да решат да не ги преследват по крайбрежието.
Малко по-нататък отново спря и се озърна. Този път вече нямаше никакво съмнение: четири силуета се спускаха от хребета. Беше повече от ясно с какви намерения.
Рейт се изравни с Траз и Анахо. Траз тичаше с изцъклен поглед и широко отворена уста. Рейт дръпна по-тежкия чувал от рамото му и го намести на своето. Ако не друго, сега Траз поне не дишаше толкова мъчително. Анахо прецени оставащото им разстояние и погледна през рамо към дирдирите.
— Може и да успеем — изпръхтя той.
Тримата продължиха да препускат из равнината с думкащи сърца и горящи дробове. Лицето на Траз бе
