— Все още ли държиш да осъществиш замисъла си? — обърна се Анахо към Рейт.
Рейт неочаквано бе завладян от желанието да напусне час по-скоро Карабас и да отиде някъде много далеч.
— Сега разбирам защо никой не го е опитвал преди — въздъхна той.
Следобедът избледня в тиха и приятна вечер. Веднага щом по склона се появиха огньове, тримата напуснаха скривалището си и поеха на север.
В полунощ стигнаха Пограничната гора. Траз отказа да влезе в гората, опасявайки се от влечугоподобно чудовище, известно като смур. Рейт не възрази и те продължиха из покрайнините, докато изгрее слънцето.
Веднага щом настъпи денят, те навлязоха във вътрешността, но не видяха никакви живи същества, освен покрити с шипове гущери. От западния край на гората се виждаше съвсем ясно Кхусц, само на три мили в южна посока. При влизане и напускане на Черната зона дирдирите заобикаляха гората.
Следобед, след като огледаха внимателно гората, тримата се заловиха за работа. Траз копаеше, Анахо и Рейт се захванаха да плетат голяма мрежа, използвайки лиани, клони и въжетата, които бяха донесли.
Вечерта на следващия ден устройството беше завършено. Докато го оглеждаше, Рейт се люшкаше между надеждата и отчаянието. Дали дирдирите ще реагират така, както очаква? Анахо бе на подобно мнение, макар по принцип да бе песимистично настроен, когато ставаше дума за дирдири.
Най-подходящи периоди от деня бяха късната сутрин и ранният следобед, когато ловните групи се завръщаха в Кхусц. В останалите часове излизаха предимно новопристигнали групи и тримата нямаха намерение да привличат вниманието им.
Измина още една нощ и слънцето изгря на следващия ден, който по един или друг начин щеше да се окаже съдбовен. На сутринта падна лек дъждец, малко по-късно облаците се разтвориха и във внезапно очистеното небе Карина 4269 засия като кърваво багрило.
Рейт чакаше в покрайнините на гората, оглеждайки околностите с визоскопа. На север се появиха четирима дирдири, крачещи без видимо усилие в посока към Кхусц.
— Ето ги, идват — обяви Рейт. — Започваме.
Дирдирите се приближиха по пътеката, разменяйки си оживени подсвирквания. Изглежда, ловът бе минал успешно и те се бяха забавлявали. Но чакай! Какво е това? Плячка в самия край на гората! Какво търси този глупак, толкова близо до Кхусц? Дирдирите се хвърлиха в щастливо преследване.
Човекът побягна презглава, както правеха всички като него, когато трябваше да си спасяват животеца. Скоро обаче изгуби кураж и спря, опрял гръб в едно дърво. Дирдирите нададоха своя смразяващ кръвта боен вик и се метнаха към него. Земята под краката на първия неочаквано поддаде и той изчезна. Другите трима спряха изненадани. Чу се пукот, трясък и върху тях се стовари огромна и тежка мрежа, която ги приклещи в миг. И ето че същият уплашен човечец се приближаваше към тях, но сега с триумфиращ вид! Измама, примамка, капан! Завладени от гняв, те се опитаха да разкъсат мрежата, да се освободят, да докопат омразния човек и да го накарат да изпита непреодолим ужас и болка…
Дирдирите бяха избити, посечени с остри лопати, с удари на тежките им дръжки.
Вдигнаха мрежата, извлякоха труповете настрана, освободиха ги от секвините и отново приготвиха клопката.
Втора група се приближи от север, този път бяха само трима, великолепни екземпляри с лъскави шлемове, чиито щитове сияеха отдалеч.
— Тези са от великолепните! — прошепна изплашено Анахо. — Имат по сто трофея в актива си!
— Толкова по-добре — Рейт даде знак на Траз. — Само ги докарай тук, ние ще им дадем хубав урок по великолепие.
Траз постъпи както предния път — първо им се показа, сетне побягна панически. Великолепните го последваха без особено усърдие, очевидно се прибираха с богат улов. Пътеката между дендроните беше добре утъпкана, изглежда, наскоро тук бе минавала друга дружинка. Плячката се държеше малко неестествено, вместо да хукне като пощуряла, с което да направи преследването малко по-интересно, тя дори спираше и се озърташе, а накрая опря гръб на един гигантски торквил. Чудесно! Човекът размаха някакво оръжие. Нима дръзваше да ги предизвика — тях, великолепните? Да се хвърлят напред, да го заловят, да го притиснат към земята, ще бъде трофей за първия, който го докосне! Но — изненада! Земята под краката им хлътна, гората изчезна, какво невероятно объркване! И погледнете — нещастните създания се приближават с извадени оръжия, замахват, мушкат и посичат! Заслепяващ гняв, трескава борба, съскане и писъци — накрая милостивото острие.
Имаха четири успешни засади през този ден, още четири на следващия и пет на третия, когато процесът вече се бе превърнал в добре отработена практика. През свободните сутрини и следобеди погребваха телата и поправяха инструментите. В началото действаха равнодушно, сякаш бяха на риболов — докато Рейт си припомни преследването, на което бе станал свидетел през първия ден, и желанието за мъст се пробуди отново.
Решението да прекратят операцията не произтече от намаляването на приходите — всяка от групите носеше най-малко по двайсет хиляди секвина, — нито от умора и загуба на ентусиазъм. Дори след като отделиха плявата на „млечните“ и „водните“ хризоспинови люспи, натрупаното богатство се оказа огромно по размери. Присъщият на Анахо песимизъм сега премина в безпокойство.
— Рано или късно ще забележат липсващите групи. Ще започне издирване — как ще се скрием тогава?
— Една последна засада — предложи Траз. — Ето, идва поредната група — сигурно са се натъпкали със секвини.
— Но защо? И без това имаме повече секвини, отколкото можем да носим.
— Ще изхвърлим халцедоновите и дори част от изумрудените и ще отнесем само червените и пурпурните.
Анахо погледна към Рейт, който сви рамене.
— Добре — последна засада.
Траз изтича в покрайнините на гората и изигра вече добре отработената паника. Дирдирите не проявиха никакъв интерес. Дали не го бяха забелязали? Те се приближаваха, без да ускоряват ход. Траз се поколеба, сетне се показа отново. Дирдирите втренчиха погледи в него — изглежда, го бяха видели още първия път, защото вместо да се втурнат в преследване, продължиха с нехайна походка. Докато ги наблюдаваше от сенките, Рейт се опитваше да прецени дали са заподозрели нещо, или просто са заситени от лова.
Дирдирите спряха да огледат пътеката, която водеше в гората. Навлязоха между дърветата бавно, един отпред, втори зад него и двама отзад. Рейт се притаи в скривалището си.
— Май загазихме — прошепна той на Анахо. — Ще трябва да си спасяваме кожите с бой.
— Да се бием? — захленчи Анахо. — Трима човеци срещу четирима дирдири?
На стотина метра от тях Траз отново реши да поразпали апетита на дирдирите. Той се подаде на пътеката, насочи арбалета към най-близкия от тях и пусна стрела право към гърдите на чуждоземеца. Дирдирът нададе гневен вик и се хвърли напред, обгърнат от сребристо сияние.
Траз хукна обратно по пътеката и зае обичайното си място до дървото, с насмешлива усмивка на устните. Той размаха оръжие и раненият дирдир се нахвърли върху него — за да пропадне в ямата. Триумфалният му вик се превърна в болезнено стенание. Останалите трима спряха, след това бавно пристъпиха напред. Рейт освободи мрежата, тя падна и оплете двама, третият отскочи назад.
Рейт се втурна към него. Извика на Анахо и Траз:
— Убийте тези в мрежата! — след това пресече пътя на дирдира, давайки си ясна сметка, че при никакви обстоятелства не бива да допусне той да избяга.
Но бягството явно не беше в плановете на чуждоземеца. Той се нахвърли върху Рейт като разярен леопард, извадил огромните си нокти. Траз използва този момент да го заобиколи отстрани и му се метна на гърба. Дирдирът се претърколи, освободи се от хватката му и го прониза с кинжал в крака. В този момент на сцената се появи Анахо, замахна със сабята си и отсече ръката на дирдира, с втория удар го обезглави. Задъхани, изпотени, ругаейки на глас, тримата довършиха последния оцелял дирдир и едва тогава спряха да
