нетактичен, неотстъпчив и прозаичен. Как тези двамата успяваха да пътуват заедно, поддържайки при това привидно другарски взаимоотношения, за Рейт оставаше пълна загадка. Той седна на масата.
— Струва ми се, че ме следят — обяви полугласно.
Анахо се облегна назад и го изгледа учудено.
— В такъв случай най-добре да се готвим за неприятности — или да бягаме.
— Предпочитам второто — кимна Рейт и си наля ейл от една каменна стомна.
— Все още ли мечтаеш за космическо пътешествие до твоята митична планета? — попита Анахо с глас, с който възрастните се обръщат към твърдоглаво дете.
— Искам да се върна на Земята — това е факт.
— Ха! — изсумтя Анахо. — Ти си жертва на хитра измама, имаш фикс идея. Не можеш ли да се излекуваш? Лесно е да приказваш за космическо пътешествие, но сам се убеди, че това е неосъществимо. Космическите кораби не са щипки за брадавици, за да ги купиш от сергия на пазара.
— Знам го не по-зле от теб — въздъхна тъжно Рейт.
— Слушай — поде Анахо, — защо не опиташ в Голямата сивишка корабостроителница? Там може да се купи почти всичко, стига да имаш достатъчно секвини.
— Опасявам се, че нямам — отвърна Рейт.
— Иди в Карабас. Там можеш да гребеш секвини с шепи.
Траз се подсмихна:
— Ти за луди ли ни смяташ?
— Къде е Карабас? — попита Рейт.
— В един дирдирски ловен резерват, в северната част на Кислован. Място, където мъже с късмет и здрави нерви могат добре да припечелят.
— По-скоро глупаци, комарджии и убийци — промърмори Траз.
— Добре де, и по какъв начин тези мъже — каквито и да са в края на краищата — печелят пари? — поинтересува се Рейт.
— По обичайния — отвърна насмешливо и безгрижно Анахо. — Търсят хризоспинови ядра.
— Че така ли се правят секвини? Мислех, че дирдирите ги секат.
— Невежеството ти наистина е достойно за човек, дошъл от друга планета! — обяви потресено Анахо.
— Някога да съм твърдял нещо друго? — подсмихна се Рейт.
— Хризоспинът — заобяснява Анахо — расте само в Черната зона, по-известна като Карабас, където почвата е богата на ураниеви примеси. От напълно узряло ядро се получават двеста осемдесет й два секвина в един или друг цвят. Пурпурният секвин се оценява на сто единици, аленият на петдесет и така нататък, през изумрудените, сините, халцедоновите и млечнобелите. Тези неща дори Траз ги знае.
— Дори Траз? — повтори чергарят с крива усмивка.
Анахо не му обърна внимание.
— Но да оставим тази тема настрана. Нямаме никакви сигурни сведения, че Рейт е под наблюдение. Нищо чудно да греши.
— Адам Рейт никога не греши — заяви Траз. — Дори Траз, както каза одеве, го знае със сигурност.
— Брей, как тъй? — повдигна вежди Анахо.
— Обърни внимание на човека, който току-що влезе в помещението.
— Локхар е, какво за него?
— Не е локхар. Следи всяко наше движение.
Долната челюст на Анахо едва забележимо увисна.
Рейт огледа крадешком непознатия — беше малко по-дребен, по-деен и недодялан от типичния локхар.
— Момчето има право — заговори шепнешком Анахо. — Погледнете как пие с наведена глава, вместо да я отметне назад… хм, крайно неприятно.
— Кой би се заинтересувал от нас? — попита Рейт.
Анахо се изхили тихо и язвително.
— Да не мислиш, че подвизите ни са останали незабелязани? Събитията в Ао Хидис са отекнали и на други места.
— Но този човек… на кого може да служи?
Анахо повдигна рамене.
— С тази боядисана в черно кожа ми е трудно да позная от коя раса е.
— Явно ще ни трябва повече информация — поклати глава Рейт. Той помисли за миг. — Ще отида до пазара, после ще свърна към Стария град. Ако онзи човек, ме последва, дайте му малко преднина и тръгнете след него. Ако остане, единият също остава, другият идва след мен.
Рейт излезе на пазара. Спря пред една жарвегска сергия да огледа изложените килими — плетени според слуховете от безкраки деца, отвлечени и осакатени от самите жарвеги. Тук се озърна през рамо. Изглежда, никой не го бе последвал. Повървя още малко и спря пред тезгяха, зад който грозновати нисайки продаваха въжета от кожа, сбруи за скакуни и сребристи бокали, притежаващи сурова и груба красота. Все още никой зад него. Рейт прекоси алеята, за да огледа изложените дъгбойски музикални инструменти. Помисли си, че ако би могъл да отнесе на Земята жарвегски килими, нисайско сребро и дъгбойски инструменти, би спечелил цяло състояние. Отново хвърли поглед през рамо и този път забеляза Анахо да се мотае на петдесетина крачки зад него. Непознатият очевидно не го бе проследил.
Рейт продължи нататък. Заинтригува го един дъгбойски некромант — сбръчкан старец, клечащ зад подноси с мръсни шишенца, купички с мехлеми, шлифовани камъни за усилване на телепатичното въздействие, амулети за влюбване, червени и сини хартиени снопчета, с изписани върху тях готови проклятия. Отгоре се рееха десетина чудновати хвърчила, направлявани от стария дъгбоец по такъв начин, че свиреха някаква тиха и печална мелодия. Некромантът му предложи амулет, но Рейт отказа да го купи. Тогава старецът изригна порой от ядни епитети и накара хвърчилата да му пригласят в писклив дисонанс.
Рейт продължи нататък, навлизайки постепенно в дъгбойския лагер. Девойки с разноцветни шалове и широки поли мамеха с движения и усмивки жарвеги, локхари и серафи, ала се присмиваха открито на горделивите нисаи — с вирнати носове, гърбави като острие на сърп и полирани от слънцето и ветровете. Отвъд лагера се простираше открита равнина и далечни хълмове — черни и златисти на светлината на Карина 4269.
Към Рейт се приближи млада дъгбойка, подрънкваща с украшенията на кръшното си кръстче, и го дари с широка усмивка, разкриваща редките й зъби.
— Какво търсиш тук, хубавецо? Уморен ли си? Ей там е шатрата ми — влез да се освежиш и отдъхнеш.
Рейт отказа поканата и се отдалечи, преди пръстите й, или тези на нейните сестри, да открият краткия път към кесията му.
— Защо се дърпаш? — залепи се за него момичето. — Ама погледни ме де! Не съм ли красавица? Намазала съм си краката със серафски восък, парфюмирах се с мъглива вода, какво повече можеш да искаш?
— Нищо, без съмнение — съгласи се Рейт. — И все пак…
— Елада си побъбрим, Адам Рейт! Ела да си разказваме странни истории.
— Откъде знаеш името ми? — попита учудено Рейт.
Девойката махна с шала към по-малките момичета сякаш бяха досадни мухи.
— Че кой в Смаргаш не знае Адам Рейт, който крачи като илантски принц, а умът му е пълен с чудновати мисли?
— Брей, толкова ли съм известен?
— Ами да. Трябва ли да си вървиш?
— Да, имам среща — и той продължи нататък.
Момичето го изпроводи с крива усмивка, която Рейт намери за обезпокоителна, когато я видя при озъртането си през рамо. На стотина крачки по-нататък Анахо го пресрещна между две сергии.
