— Мъжът, боядисан като локхар, остана в странноприемницата. Известно време ни следеше една млада дъгбойка. Тя те заговори в техния лагер, после отново тръгна след теб.
— Странно — промърмори Рейт. Огледа алеята в двете посоки. — И никой друг ли не вървеше подире ми?
— Поне аз не видях. Което не значи, че не ни наблюдават. Би ли се обърнал, ако обичаш.
Анахо прокара дългите си пръсти по куртката му.
— Така и предполагах — показа му малко черно копче. — Сега вече знаем кой те следи. Това познато ли ти е?
— Не. Но предполагам, че е някакъв вид предавател.
— Дирдирско устройство за лов, закрепва се върху дивеча, когато ловецът е млад и неопитен или стар и уморен.
— Значи дирдирите се интересуват от мен?
Лицето на Анахо се издължи, устата му увисна, сякаш бе опитал на вкус нещо кисело и неприятно.
— Очевидно събитията в Ао Каха са привлекли вниманието им.
— Какво може да искат от мен?
— О, едва ли ще е някой засукан и потаен замисъл. Най-вероятно да те разпитат и убият.
— Значи удари часът да хващаме пътя.
Анахо погледна към небето.
— Не само удари, а и отмина. Предполагам, че в този момент насам вече лети дирдирска платформа… Дай ми това копче.
Покрай тях минаваше нисай с развято наметало, изпод което се подаваха дългите му загорели крака. Анахо притича и направи бързо движение с ръка. Нисаят подскочи изплашено и за миг изглеждаше готов да престъпи ограниченията, наложени от Балул Зак Аг.
Анахо се изкиска доволно.
— Дирдирите доста ще се учудят, когато Адам Рейт се окаже нисай.
— Най-добре да изчезваме, преди да разкрият измамата.
— Съгласен, но как?
— Предлагам да се посъветваме със стария Зарфо Детуайлер.
— За щастие знаем къде да го намерим.
Те заобиколиха пазара и се отправиха към бирарията — порутена къщурка от камъни и прогнили трупи. Днес Зарфо бе седнал вътре, за да избегне глъчката и прахоляка из пазара. Черно нащърбено гърне с бира почти скриваше тъмното му лице. Зарфо беше издокаран с необичайна за него елегантност: червена пелерина, лъснати черни ботуши и черна триъгълна шапка, под която се подаваха белите му коси. Беше понапреднал с бирата и изглеждаше по-заядлив от друг път. Рейт трябваше да положи известни усилия, за да го запознае с проблема. Най-сетне локхарят показа признаци на просветление.
— Сега пък дирдирите, значи! Негодници, тъкмо по време на Балул Зак Аг! Най-добре да помислят дваж какво ще правят, ако не искат да изпитат на гърба си локхарския гняв!
— Като оставим всичко това настрана — махна с ръка Рейт, — как най-бързо можем да напуснем Смаргаш?
Зарфо премигна с подпухнали очи и сръбна юнашка глътка от чирепа.
— Първо трябва да знам къде искате да отидете.
— На Облачните острови или може би в Карабас.
Локхарят повдигна изненадано вежди.
— В Карабас? А мислех, че няма по-луди от локхарите! Знаете ли колцина са опитали да грабнат там богатство? Много! А колко са успели? Да сте обърнали внимание на една голяма и хубава къща в източния край на града, украсена с резбована кост?
— Да, виждал съм я.
— Няма друга като нея в цял Смаргаш — заяви надуто Зарфо. — Разбирате ли каква ви говоря? — той тропна по масата. — Ей, момче. Още ейл!
— Споменах и Облачните острови — припомни му Рейт.
— До там най-лесно ще стигнете през Туса Тала, на Драскадския океан. А как да стигнете Туса Тала? Моторните фургони вървят само до Сиадз, в подножието на платото, не зная да има път надолу през клисурата до брега. Керванът за Зара потегли преди два месеца. Излиза, че ще е най-удобно с въздухолет.
— Хубаво де, откъде да си набавим въздухолет?
— Не и от локхарите, при нас не останаха никакви. Но я вижте там — чудесна машина и група богати ксари! Тъкмо се готвят да отлетят. Може би заминават за Туса Тала? Хайде, да ги попитаме.
— Момент само. Да пратим вест на Траз — Рейт повика прислужника и му заръча да изтича до странноприемницата.
Зарфо прекоси с тържествена крачка поляната, следван от Рейт и Анахо. До въздухолета стояха петима ксари — ниски плещести мъже с неприветливи лица. Носеха богато украсени сиво-зелени наметала, черните им коси стърчаха нагоре в неподвижни, лакирани стръкове.
— Защо тъй скоро напускаме Смаргаш, приятели? — подхвана добронамерено Зарфо.
Ксарите си зашепнаха развълнувано и му обърнаха гръб.
Зарфо не обърна внимание на очевидната им неохота за общуване.
— И накъде, значи, сме тръгнали?
— Към езерото Фалай, къде другаде? — отвърна троснато най-старият ксар. — Приключихме с делата тук, а и както винаги ни измамиха. Търпение нямаме да се приберем в блатата.
— Чудесно. Този господин и двамата му другари се нуждаят от транспорт в посока, сходна с вашата. Попитаха дали могат да си платят, а аз им викам: „Глупости! Ксарите са прочути със своята щедрост…“
— Спри малко — прекъсна го рязко ксарът. — Имам три забележки. Първо, машината ни е претъпкана. Второ, вярно е, че сме щедри, но само когато това не е свързано със загуба на секвини. И трето — двама от тези типове хич не ми вдъхват доверие, да не кажа, че ми мязат на отчаяни престъпници. Това ли е третият? — въпросът бе предизвикан от появата на Траз на сцената. — Вярно, че е още млад, но без съмнение скоро ще се причисли към същата категория.
— И още два въпроса — намеси се друг ксар. — Колко възнамеряват да платят? И къде искат да отидат?
— Сто секвина и нито грош повече — заяви Рейт, загрижен от непрестанно смаляващото се количество пари в кесията. — Искаме да ни откарате в Туса Тала.
Ксарите размахаха гневно ръце.
— Туса Тала? Че това е на хиляда мили северозападно оттук! Вие шегувате ли се? Пройдохи такива! Я да се махате!
Зарфо се наведе заплашително към тях.
— Ти кого наричаш пройдоха, бе? Ако не беше Балул Зак Аг, „периодът на свръхестествените сънища“, щях да ви откъсна дългите грозни носове!
Ксарите просъскаха нещо между редките си зъби, качиха се на въздухолета и отлетяха.
Зарфо ги изпроводи с навъсен поглед и въздъхна.
— Не се получи този път… Но нищо, да не губим надежда. Ако се появи друг въздухолет, ще предложим на притежателите му да ви вземат или ще ги напием в кръчмата, а после ще си услужим с машината. Хубава беше таз кола, ама…
— Дирдирска въздушна платформа! — провикна се неочаквано Анахо. — Вече са тук! Тръгвайте да се крием, ако ви е мил животецът!
Той се обърна и понечи да хукне, но Рейт го задържа.
— Не бягай, да не искаш веднага да те забележат? — после попита Зарфо: — Къде да се скрием?
— В склада на бирарията — но не забравяйте, че сега е Балул Зак Аг! Не бива да нападате дирдирите!
— Ба! — изсумтя Анахо. — Да не мислиш, че ги е грижа за вашите обичаи?
— Аз ще им обясня — обеща Зарфо. Той отведе тримата при една барака зад бирарията и ги натика вътре. През цепка между дъските Рейт видя дирдирския въздухолет да се приземява на поляната. Споходен
