„божествено разнообразие“, се смятат за създания недоразвити и недодялани.
— Хм. Защо подчерта, че става въпрос само за дирдирхората от нисшите касти? Как стои въпросът с безупречните?
Анахо се бе покашлял сконфузено.
— Безупречните избягват подобно срамно съществуване с помощта на внимателно подбрани хирургически методи. Позволено им е да извършват промени според изискванията на някой от изброените осем типа — така те се приобщават към „тайнството“ и могат да носят сини и розови цветове.
— А съвкупяването?
— Тук нещата са малко по-трудни, но се търси сходство с дирдирската оплодителна система. Всеки тип е съвместим с два типа от противоположния пол.
Рейт не беше в състояние да скрие почудата си. Лицето на Анахо обаче си бе останало мрачно през време на разговора.
— Ами ти? — бе го попитал Рейт. — Имаш ли някакви „промени“?
— Никакви — бе признал Анахо. — По лични причини носех синьо и розово, без да се приобщавам към „тайнството“. По-късно ме обявиха за престъпник и в атавизъм, това беше положението, в което се намирах при първата ни среща.
— Интересно престъпление — бе коментирал Рейт.
Сега Анахо се бореше за живота си сред изкуствено създадения чуждоземен пейзаж от Сибол.
Булевардът, който водеше до Стъкления блок, постепенно се разшири, сякаш опитваше да си съперничи с грамадната постройка. Тези, които крачеха върху хрущящата бяла субстанция — дирдири, дирдирхора, обикновени работници със сиви наметала, — изглеждаха изкуствени и нереални, като фигурки на архитектурен макет. Никой от минувачите не се озърташе и те се разминаваха с Рейт и Траз, като че двамата бяха невидими.
Алени и пурпурни кули стърчаха от двете им страни, отпред вече набираше височина Стъкленият блок, в сравнение, с който всичко останало изглеждаше нищожно и миниатюрно. Рейт почувства странна потиснатост — дирдирският свят определено въздействаше зле на човешката психика. За да живее в подобна среда, човекът в края на краищата би се принудил да отрече собствения си произход и да се поддаде на дирдирската представа за света. Накратко, да се превърне в дирдирчовек.
Те застигнаха други двама мъже, облечени също като тях в сиви наметала. Рейт ги заговори:
— Може би бихте могли да ни помогнете. Искаме да посетим Стъкления блок, но не сме запознати с процедурата.
Мъжете го погледнаха смутено. Бяха баща и син, ниски, с овални лица, изпъкнали кореми, тънки ръце и крака. По-възрастният мъж заговори с писклив гласец:
— Няма нищо сложно, достатъчно е да се качите по сивото стълбище.
— Вие идвали ли сте и друг път?
— Ами да. Но днес следобед е обявен специален лов на един дирдирчовек, прочут престъпник, и вероятно преследването ще е разгорещено.
— А, това е нещо ново за нас. Кой е този дирдирчовек?
Двамата отново се спогледаха объркано, а може би дори подозрително.
— Изменник и богохулник. Ние сме само чистачи в Завод номер четири, чухме за това от други дирдирхора.
— Често ли ходите в Стъкления блок?
— Винаги, когато има нещо интересно — в гласа на бащата се долови отегчение от разговора.
Синът се намеси:
— Посещенията са напълно безплатни и са голямо забавление.
— Да вървим — обърна се към него баща му. — Закъсняваме.
— Ако нямате нищо против — подхвърли Рейт, — ще тръгнем с вас, за да ни покажете пътя.
Бащата се съгласи без особен ентусиазъм.
— Стига да не ни бавите.
Двамата се обърнаха и закрачиха забързано по булеварда. Вървяха прегърбени, с характерната походка на сивишки работници и Рейт и Траз ги последваха, като се опитваха да имитират стойката и маниерите им. Стъклената стена се извисяваше високо над тях като прозрачна скала и на места блясваха червеникави светлинки, които едва прозираха през дебелите матови прозорци. В единия край имаше стълбища и ескалатори, боядисани в различни цветове: пурпурни, алени, бежови, бели и сиви, които се издигаха до различни нива. Сивото стълбище водеше до една тераса само на стотина стъпки над земята — очевидно най-ниската. Рейт и Траз се сляха с тълпата мъже, жени и деца, които се изкачваха по широкото стълбище, преминаха през коридор, изпълнен с остра, неприятна миризма, и изведнъж се озоваха над открита местност, озарена сякаш от десетки слънца. Имаше невисоки скали и заоблени хълмове, и гъсти храсталаци от непознат вид с разнообразна окраска. Точно под тях бе разположено неголямо езеро, заобиколено от кактусоподобни израстъци, по-нататък започваше горичка от снежнобели островърхи дървета, които напомняха дирдирските кули. Сходството, помисли си Рейт, едва ли е случайно, на Сибол дирдирите вероятно обитаваха дънерите на тези дървета.
Някъде между хълмовете и храсталаците навярно се спотайваше Анахо, горчиво проклинайки мига, когато бе решил да дойде в Сивиш. Но сега от него нямаше и следа, на платото не се виждаше жива душа. Рейт отново поиска от двамата работници да му обяснят какво става.
— Още сме в затишието — обясни бащата. — Виждаш ли онзи хълм там? И другия по̀ на север? Това са базовите лагери. В периода на затишие играчите се намират в единия от тях. Чакай малко, къде ми е програмата?
— У мен — обади се синът. — Затишието приключва след час, играта ще се води край близкия хълм.
— Значи идваме тъкмо навреме. Според правилата след един час ще се възцари мрак за период от четиринайсет минути. След това южният хълм се обявява за ловно поле и преследваните ще опитат да се доберат до северния, който временно ще бъде тяхно убежище. Изненадан съм, че при участието на толкова известен престъпник не са разрешили да бъдат приложени състезателните правила.
— Защото програмата е била съставена още миналата седмица — обясни синът. — А престъпникът бе заловен вчера или онзи ден.
— Въпреки това местата ни са подходящи, за да наблюдаваме зрелището.
— Значи след час на платото ще се възцари тъмнина?
— В продължение на четиринайсет минути, през което време ще започне ловът.
Рейт и Траз се върнаха на външната тераса, откъдето се виждаше замъгленият пейзаж на Тчай. Те си нахлупиха ниско качулките и се спуснаха обратно на приземното равнище.
Рейт се озърна във всички посоки. Работници със сиви наметала маршируваха нагоре по стълбището.
Дирдирхората използваха белите стълбища, за дирдирите бяха отредени бежовите, алените и пурпурните, които извеждаха на най-горните тераси.
Рейт доближи сивата стъклена стена. Наведе се и се престори, че си връзва връзките на обувката. Траз се изправи пред него. Рейт извади от торбата една делва с експлозив, фитил и детонатор с таймер. Свърза фитила с детонатора и нагласи времето, сетне скри експлозива зад един храст, в непосредствена близост до стената.
Никой не им обръщаше внимание. Рейт настрои таймера и на втория експлозив и го подаде на Траз.
— Знаеш какво трябва да направиш.
Траз пое неохотно торбата.
— Планът ти може и да успее, но ти и Анахо със сигурност ще загинете.
Рейт се опита да си придаде увереност, макар да си даваше сметка, че в думите на Траз има голяма доза истина.
— Ще хвърлиш торбата — само трябва да побързаш. И запомни — точно от другата страна на това място. Нямаме много време. Среща при строителния склад.
