— Покрай южния край — прошепна Рейт. — И там ще пълзим право към центъра.
Запробиваха си път между бодливите растения, с множество настръхнали тънки шипове.
— Всеки миг ще блесне светлината!
И наистина, мракът започна бързо да се разсейва, по подобие на сиболски изгрев: в началото сивкав здрач, после млечнобяло сияние и накрая ярката светлина на деня.
Рейт и Анахо се огледаха. Кактусовата горичка се оказа отлично скривалище — не бяха в непосредствена опасност, макар че само на стотина крачки от тях трима дирдири прекосяваха полето, като се озъртаха зорко във всички посоки. Рейт си погледна часовника. Оставаха им петнайсет минути — ако Траз не срещне някакви затруднения, би трябвало скоро да достигне отсрещната стена на Стъкления блок.
Шубракът от бял мъх бе на четвърт миля пред тях, насред просторна открита площ. Рейт си помисли, че това вероятно ще е най-дългата четвърт миля, която му предстои да прекоси.
Те се промушиха между кактусите до северния им край.
— Ловците ще останат още час в полето — прошепна Анахо. — Ще задържат всички, които се опитват да се отдалечат на север, и после бавно ще ги изтикат обратно на юг.
Рейт подаде на Анахо пистолета, своят бе пъхнал в колана. Изправи се бавно. На около миля в далечината забеляза някакво движение — дирдир или дивеч, не беше в състояние да прецени. Анахо рязко го дръпна надолу. Иззад кактусовата горичка се подаде група безупречни, нахлузили на ръцете си изкуствени нокти и с имитации на антени, поклащащи се над снежнобелите им темета. Стомахът на Рейт се сви, с труд овладя импулса си да изскочи насреща им и да ги покоси.
Дирдирхората притичаха покрай тях, без да ги забележат. Свиха на север и забелязали там плячка, ускориха ход.
Рейт отново погледна часовника — оставаше съвсем малко време. Той се озърна и прошепна настойчиво:
— Хайде, да тръгваме!
Двамата скочиха едновременно и се втурнаха към бялата горичка.
По средата на разстоянието имаше невисок храсталак, зад който се притаиха. При южния хълм ловът бе във вихъра си — две групи бяха обкръжили няколко нещастници, които се криеха на склона. Рейт си погледна часовника. Девет минути. До бялата гора имаше само минута-две. Високото дърво, което бе следващият им ориентир, бе на неколкостотин метра по-нататък, в западна посока. Те затичаха отново. Четирима ловци излязоха от горичката, където се бяха прикрили, за да наблюдават движението на дивеча. Сърцето на Рейт се смъкна в ботушите.
— Продължавай — изхриптя той на Анахо. — Ще си проправим път с бой.
Анахо погледна със съмнение лъчемета си.
— Ако ни заловят въоръжени, ще ни измъчват дни наред. Всъщност, друга участ и без това не ни очаква.
Дирдирите наблюдаваха очаровани приближаващата се плячка.
— Трябва да ги нападнем в гората — подвикна Анахо. — Съдиите ще се намесят, ако забележат, че сме въоръжени.
— В такъв случай бягай наляво, покрай онази туфа от жълта трева.
Дирдирите не бяха излезли насреща им, а ги изчакваха на място. С последно усилие Рейт и Анахо достигнаха покрайнините на горичката. Ловците нададоха бойни викове и се хвърлиха напред, докато Рейт и Анахо отстъпваха.
— Сега! — извика Рейт. Едновременно извадиха оръжията. Дирдирите изгракаха изненадано. Четири бързи изстрела: четирима мъртви, дирдири. В същия миг над главите им се разнесе оглушителен вой.
— Съдиите са ни забелязали — викна отчаяно Анахо. — Сега ще ни следят и ще насочват другите към нас. Обречени сме.
— Все още има надежда — настояваше Рейт. Той изтри потта от лицето си и примижа. — След три минути — ако всичко върви според плановете — ще има експлозия. Да вървим към високото дърво.
Те хукнаха през гората и веднага щом се показаха от другата страна, няколко ловни групи се насочиха към тях. Воят откъм невидимия покрив ту се усилваше, ту намаляваше, после секна.
Двамата стигнаха до високото дърво, което бе едва на стотина крачки от стъклената стена. Над тях, скрити от яркото сияние и отраженията, се намираха терасите за зрители — Рейт едва различаваше белите им лица.
Той си погледна часовника.
Сега.
Логично бе да се получи известно закъснение — Стъкленият блок бе с диаметър три мили. Изминаха няколко секунди, сетне изведнъж земята се разтърси и се чу оглушителна експлозия. Светлините премигнаха, далече на изток дори угаснаха напълно. Рейт се взря в стената, но не виждаше никакви последици от взрива. От покрива долетя нов писък, толкова пронизителен и страховит, че коленете на Рейт омекнаха.
Анахо бе успял да запази самообладание.
— Насочват ловните групи на изток, за да не позволят на другите нещастници да се измъкнат.
Ловците, които се приближаваха към тях, сега спряха и поеха в нова посока.
— Приготви се — посъветва го Рейт, без да сваля поглед от часовника си. — Ще има втора експлозия.
Вторият взрив бе далеч по-силен от първия, той сякаш вдъхна сили на Рейт и накара сърцето му да се изпълни с почти религиозен ентусиазъм. Наоколо се разхвърчаха парчета от сиво стъкло, светлините премигнаха отново и този път се възцари пълен мрак. Пред тях зееше неравен отвор като врата към друго измерение, широк стотина стъпки и висок почти колкото първата тераса.
Рейт и Анахо скочиха на крака. Без повече препятствия те достигнаха отвора и се прехвърлиха оттатък — от безплодния Сибол в мъждивия тчайски следобед.
Първо затичаха назад по широкия бял булевард, сетне, по указание на Анахо, свиха на север, към заводите и белите кули на дирдирхората, оттам излязоха на крайбрежната улица, прекосиха моста и се озоваха в Сивиш.
Едва тук спряха да си поемат дъх.
— Ти върви при въздухолета — нареди Рейт на Анахо. — Качвай се и отлитай — за теб в Сивиш вече няма работа.
— Гмуреца предаде мен, ще предаде и теб — предупреди Анахо.
— Не мога да напусна Сивиш сега, когато корабът е пред завършване. Двамата с Гмуреца имаме уговорка.
— Не вярвай и на една негова дума. Този тип е кълбо от злоба.
— Няма да посмее да донесе за космическия кораб, защото и той е замесен. Нали доброволно ни допусна да работим под навеса.
— Все ще измисли някакво обяснение.
— Може и да си прав, а може и да не си. При всички случаи ти трябва да напуснеш Сивиш. Ще разделим парите и заминаваш. И бездруго на мен въздухолетът повече няма да ми потрябва.
— Не бързай толкова — спря го навъсено Анахо. — Спомни си, че не аз съм цел на
Рейт погледна назад към Стъкления блок.
— Не мислиш ли, че ще те издирват в Сивиш?
— Действията им са непредсказуеми. Но в Сивиш опасността не е по-голяма, отколкото където и да било другаде. Не мога да се върна в „Древно царство“. Няма да ме търсят обаче при Гмуреца, освен ако не иде да им разкаже какво се крие под навеса.
— Гмуреца трябва да бъде държан под око — заяви Рейт.
В отговор Анахо само изсумтя. Двамата отново закрачиха по сивишките улици.
Слънцето се спусна зад кулите на Хей и улиците бяха забулени в сенки. Рейт и Анахо взеха един обществен фургон до спирката, от която се стигаше при навеса. В канцеларията на Гмуреца беше тъмно, под навеса блещукаха светлинки. Техниците си бяха тръгнали, но в сенките се мярна самотен силует.
— Траз! — извика Рейт.
