чудовище!
Гмуреца, който бе ням участник в този разговор, го дари с най-милата си усмивка. Рейт забеляза, че е поотслабнал. Доскоро подпухналите му бузи сега бяха увиснали на гънки, горната му устна бе щръкнала като клюн над малката брадичка.
— Погледни го само — изсъска Анахо. — Ако можеше, щеше живи да ни изгори!
— След седмица вече няма да сме тук — припомни му Рейт. — Какво може да направи, когато е окован и безпомощен?
— Не забравяй, че става дума за Айла Гмуреца!
— И така да е, не можем да го заколим като животно.
Анахо вдигна отчаяно ръце и последва Траз вън от склада. Рейт отиде при кораба и известно време наблюдава работата на техниците. В момента се занимаваха с изключително деликатната задача по настройката на водните помпи. Рейт не можеше да им помогне с нищо. Също като дирдирската душа, технологията на тази раса му бе чужда и непонятна. И двете произхождаха от интуитивни предпоставки, за които не знаеше нищо, нещо повече, нямаше почти никакви данни за съществуването на целенасочена рационалност в който и да било аспект от живота на дирдирите.
Дълги коси колони от кафеникава светлина се спускаха от високите капандури на покрива, скоро щеше да се стъмни. Гмуреца остави плетката със замислено изражение. Той кимна на Рейт почти дружелюбно и се прибра в малката си стаичка до стената, теглейки с подрънкване веригата след себе си.
Техниците излязоха от кораба, следвани от Фио Харо — главния механик. Всички отиваха на вечеря. Рейт докосна нежно с ръка корпуса и го опипа, сякаш все още не вярваше, че е негово притежание. Само още седмица и после излитат в космоса и се отправят към Земята! Възможност, която все още граничеше с мечтите. В мислите му напоследък Земята бе някакъв далечен и чудноват свят.
Рейт влезе в кухнята, взе си парче пушена наденица и излезе пред вратата да го изяде на въздух. Слязла ниско в небето, Карина 4269 обагряше солниците в кехлибарена светлина, хвърляйки издължени сенки зад всяка издатина.
От двата черни силуета, които напоследък се появяваха заедно със залеза, днес нямаше и следа.
Имаше някаква тъжна и печална красота в този пейзаж. На север полуразрушеният град Сивиш бе окъпан от бледите лъчи на слънцето. На запад, от другата страна на Айзанския пролив, стърчаха кулите на дирдирския град Хей, а над тях — огромният Стъклен блок.
Рейт се присъедини към Траз и Анахо. Двамата седяха на пейка и мятаха камъчета в близката локва: Траз, с мрачно лице, мълчалив, набит и мускулест, Анахо — слаб като змиорка и издължен, с бледа кожа, остри, интелигентни черти, словоохотлив, колкото Траз бе мълчалив. Траз не одобряваше маниерите на Анахо, той пък го смяташе за скован и нецивилизован. Понякога, макар и рядко, двамата намираха общ език — както беше сега, когато настояваха да видят сметката на Айла Гмуреца. Рейт, от своя страна, бе далеч по-загрижен за поведението на дирдирите. От високите си кули те почти можеха да надзъртат под навеса и да следят как напредва работата. Бездействието на дирдирите му се струваше също толкова неестествено, колкото замечтаната усмивка на Айла, и намекваше за тъмни и подмолни сили, действащи зад кулисите.
— Защо не предприемат нищо? — попита Рейт, отхапвайки от наденицата. — Със сигурност знаят, че сме тук.
— Невъзможно е да се предвидят постъпките на дирдирите — отвърна Анахо. — Може би са изгубили интерес към теб. Какво са за тях хората, ако не безполезни насекоми? Предпочитат да изкарват пнумите от дупките им. Ти вече не си субект на
Рейт обаче не бързаше да се успокои.
— А какво ще кажеш за фунгите или пнумите, които ни следят? Едва ли излизат в полето да подишат чист въздух — имаше предвид двете черни фигури, които бяха забелязали няколко вечери край солниците. Появяваха се неизменно по залез-слънце — зловещи силуети, загърнати в черни наметала и с черни широкополи шапки.
— Не са фунги — онези се движат сами — възрази Траз. — А пнумите никога не се появяват на дневна светлина.
— Нито пък толкова близо до Хей, защото се страхуват от дирдирите — допълни Анахо. — Тези са пнумеци, по-вероятно гжиндра.
При първата си поява в покрайнините на солниците двете същества останаха да наблюдават складовете, докато Карина 4269 се спусна зад хълмовете, след което изчезнаха в мрака. Интересът им съвсем не изглеждаше случаен, и Рейт бе обезпокоен от факта, че са под наблюдение, но не знаеше как да се справи с това.
Следващият ден бе мъглив и дъждовен и никой не се показа сред солниците. На другия ден слънцето отново изгря и малко преди залез двете тъмни фигури се приближиха, втренчили погледи в навеса. Рейт вече знаеше едно от основните правила на Тчай — следят ли те, винаги чакай неприятности.
Карина 4269 бе съвсем ниско над хоризонта.
— Ако ще се появяват — промърмори Анахо, — сега е моментът.
Рейт огледа солниците с визоскопа.
— Не виждам нищо, само изсъхнали туфи и блатни храсталаци. Няма дори гущери.
Траз посочи през рамото му.
— Ето ги.
— Хм — изсумтя озадачено Рейт. — Току-що гледах нататък — той даде максимално увеличение на визоскопа и сега туптенето на сърцето му караше образа вътре да подскача. Лицата, очертани на светлия фон, оставаха невидими. — Имат ръце — заяви той. — Пнумеци са.
Анахо пое визоскопа. След няколко секунди заговори:
— Всъщност са гжиндра, прогонени от тунелите пнумеци. Те са посредници на пнумите при търговия — самите пнуми никога не търгуват директно.
— Какво търсят тук? Нямаме работа с пнумите.
— Но може би те имат с нас или възнамеряват да имат.
— С нас или с Гмуреца, когото чакат да се покаже — предположи Траз.
— Само по залез-слънце?
Изведнъж на Траз му хрумна една мисъл. Той заобиколи склада и канцеларията на Гмуреца, извървя стотина крачки към солниците, спря и се обърна. След това махна на Рейт и Анахо да отидат при него.
— Погледнете към навеса — рече Траз. — И ще разберете с кого си имат работа гжиндра.
Насред тъмната стена малка светлина блещукаше в неритмична последователност.
— Тази светлина — обясни Траз — е от стаичката на Айла Гмуреца.
— Дебелият негодник изпраща сигнали! — обяви Анахо с развълнуван шепот.
Рейт си пое дълбоко въздух, опитвайки се да овладее гнева си — глупаво бе да очаква нещо друго от Айла, който живееше в интриги, както рибата във вода.
— Можеш ли да разчетеш сигналите? — обърна се той към Анахо.
— Да, това е общоприетият точков код. „… съответна компенсация… за вашата… служба… моментът… наближава…“ Сигналът изчезна. Това е всичко.
— Видял ни е през цепнатината — промърмори недоволно Рейт.
— Или му липсва светлина — добави Траз, защото Карина 4269 се бе скрила зад хълмовете.
Рейт извърна глава към солните купчини и откри, че гжиндра бяха изчезнали също така мистериозно, както се бяха появили.
— Най-добре да идем да си поговорим с Гмуреца — заяви той.
— Нима очакваш да ти каже истината? — попита Анахо.
— Съмнявам се — поклати глава Рейт. — Но понякога човек може да получи сведения и от нещата, които крият от него.
Те влязоха под навеса. Гмуреца, който отново се бе върнал към любимата си плетка, ги посрещна с любезна усмивка.
— Май наближава време за вечеря — подхвърли разговорливо той.
— Не и за теб — озъби се Рейт.
— Какво? — подскочи Айла. — Без храна? Хайде стига, не смяташ ли, че шегата ти е прекалена?
