поговорим. Лека нощ, отче.
— Лека нощ, Франк.
— Приятно забавление.
Карас затвори телефона. Не разбираше нищо. Намери касетата с брътвежите и я зареди в касетофона. Най- напред я изслуша нормално и кимна. Нямаше грешка. Безсмислено бръщолевене.
Остави касетата да се превърти и я пусна в обратната посока. Чу гласа си да говори наопаки. И после демоничният глас на Ригън:
— … мерин мерин карас остави ни остави…
Английски! Безсмислен! Но все пак английски!
Изслуша всичко, пренави касетата и я пусна отново. После пак. И едва тогава осъзна, че словоредът също е обратен. Спря касетата, превъртя я назад, седна с молив и бележник, и започна трескаво да записва думите на хартия, като непрестанно включваше и изключваше. След като най-сетне свърши, преписа текста на нов лист, само че в обратен ред.
Накрая се облегна назад и прочете полученото:
… опасност. Не още [неразбираемо] ще умре. Малко време. Сега, [неразбираемо]. Нека тя да умре. Не, не, сладко! Сладко е в това тяло! Чувствам! Тук има [неразбираемо]. По-добре [неразбираемо] от пустотата. Страхувам се от свещеника. Дай ни време. Страхувай се от свещеника! Той е [неразбираемо]. Не, не този, а [неразбираемо] онзи, който [неразбираемо]. Той е болен. Ах, кръвта, почувствай кръвта как [пее?].
На записа Карас пита:
— Кой си ти?
И получава отговор:
Никой съм, никой съм.
Отново Карас:
— Това ли ти е името?
Отговор:
Нямам име. Никой съм. Мнозина. Остави ни на мира. Остави ни на топло в тялото. Недей [неразбираемо] от тялото в пустотата, в [неразбираемо]. Остави ни. Остави ни. Остави ни на мира. Карас. Мерин. Мерин.
Карас отново и отново четеше написаното, вледенен от тона му, от усещането, че говорят няколко личности, докато накрая повторението лиши думите от смисъл. Той остави листа и разтърка лицето, очите, мислите си. Не беше непознат език. А в писането наопаки нямаше нищо паранормално или дори необичайно. Но говоренето наопаки, променяйки произношението така, че когато се възпроизведат обратно, думите звучат фонетично правилно — не беше ли подобна задача непосилна дори за един свръх стимулиран интелект или за ускореното подсъзнание, за което говори Юнг? Не, имаше нещо друго… нещо в покрайнините на паметта му. После си спомни. Отиде до лавицата и свали книгата на Юнг „Психология и патология на така наречените окултни явления“. Тук имаше нещо подобно, помисли си той, докато трескаво прелистваше страниците. Какво беше?
Откри го: описание на експеримент с автоматичното писане, при който подсъзнанието на изследвания субект проявило способността да отговаря на въпросите с анаграми.
Той остави отворената книга на бюрото, наведе се и прочете описание на част от експеримента:
— Какво е човекът? Жемоти ваме вуен.
— Това анаграма ли е? Да.
— Колко думи съдържа? Четири.
— Каква е първата дума? Виж.
— Каква е втората дума? Еееее.
— Виж? Да го изтълкувам ли сам? Опитай.
Изследваният откри следното решение: Не умеем в живота. Той самият е изненадан от това интелектуално постижение, което сякаш подсказва съществуването на друг интелект, напълно независим от него. Затова продължава да пита:
— Кой си ти? Клелия.
— Жена ли си? Да.
— Живяла ли си на земята? Не.
— Ще оживееш ли? Да.
— Кога? След шест години.
— Защо ми говориш? Му Клелия зас аще.
Субектът изтълкува отговора като анаграма: Аз, Клелия, усещам.
— Аз ли отговарям на въпросите? Да.
— Клелия тук ли е? Не.
— Тогава кой е тук? Никой.
— Клелия съществува ли? Не.
— Тогава с кого говорих вчера? С никого.
Карас спря да чете и поклати глава. Няма нищо паранормално, помисли си той, само доказателство за безграничните възможности на ума. Той извади цигара, седна и я запали.
Умореният поглед на Карас падна върху книгата „Сатаната“ и той бавно прелисти на страницата с епиграфа:
Помисли да се съблече, да се завие.
Твърде уморен. Този товар. Искаше да бъде свободен.
Докато бавно потъваше в бездната на съня, устните му едва потрепнаха и изрекоха беззвучно: „Оставете ме.“
И сякаш само след минута вдигна отново глава, събуден от тежко дишане и тихо шумолене на смачкан целофан. Отвори очи и видя в стаята непознат — пълничък свещеник на средна възраст с луничаво лице и редки кичури рижава коса, заресани право назад по олисялото теме. Седнал на креслото в ъгъла, той наблюдаваше Карас и отваряше пакет цигари „Голоаз“.
Свещеникът се усмихна.
— О, здрасти.
Карас извъртя крака и седна на ръба.
— Да, здрасти и довиждане — изръмжа той. — Кой си ти и за чий си се довлякъл в моята стая?
— Виж, съжалявам, но когато почуках и не ми отговори, видях, че е отключено и реших да те почакам вътре. А ти се оказа тук. — Свещеникът посочи чифт патерици, подпрени на стената до креслото. — Нали разбираш, не можех дълго да чакам отвън; като постоя повече, просто трябва да седна. Надявам се да ми простиш. Между другото, казвам се Ед Лукас. Вашият ректор ми предложи да поговоря с теб.
Карас леко се навъси и приведе глава настрани.
— Лукас ли каза?
— Да, откакто се помня, все съм Лукас — каза свещеникът и се усмихна широко, разкривайки дълги, пожълтели от никотина зъби. Той измъкна цигара от пакета и бръкна в джоба си за запалка. — Може ли да запаля?
— Давай. И аз съм пушач.
— Да, добре. — Лукас се озърна към препълнения пепелник. Протегна напред пакета. — Ще опиташ ли „Голоаз“?
— Не, благодаря. Значи казваш, че Том Берингъм те изпраща?
— Добрият стар Том. Да, приятели сме. Още от гимназията в Реджис, след това от семинарията. Да, Том препоръча да поговоря с теб, затова хванах автобуса от Ню Йорк.
Карас изведнъж се развесели.
— О, Ню Йорк. Да не би да е заради молбата ми за преместване?
— Преместване? Не, не съм чувал. Въпросът е личен — каза свещеникът.
Лицето на Карас посърна.
— Е, добре — каза унило той.
Стана, отиде до дървения стол зад бюрото, обърна го, седна и хвърли към Лукас клинично изпитателен поглед. Гледан отблизо, черният костюм на свещеника изглеждаше овехтял, едва ли не дрипав. По раменете му имаше пърхот. Свещеникът извади цигара от пакета и щракна запалката, която незабелязано бе измъкнал от джоба си. Издиша струя дим, вгледа се в нея с необяснимо задоволство и бавно изрече:
— Няма нищо по-добро за нервите от „Голоаз“.
— Нервен ли си, Ед?
— Малко.
— Ами да почваме тогава. Хайде, изплюй камъчето, Ед. С какво мога да ти помогна?
Лукас огледа загрижено Карас.
— Виждаш ми се изтощен — каза той. — Може би ще е по-добре да поговорим утре. Какво ще речеш? — После бързо добави:
— Да! Да, определено утре! Би ли ми ги подал, ако обичаш?
Посягаше към патериците.
— Не, не! — възрази Карас. — Нищо ми няма, Ед! Добре съм!
— Той се приведе напред с ръце между коленете и отново огледа лицето на свещеника. — Отлагането често е скрита форма на съпротива.
Лукас вдигна вежди и в очите му сякаш се мярна лека усмивка.
— О, така ли?
— Да, така е. — Карас наведе поглед към очите му. Това потиска ли те?
— Какво имаш предвид? А, краката ми? Да, понякога.
— По рождение ли е?
— Не, стана при падане.
Карас се вгледа за момент в лицето на посетителя. Лека тайнствена усмивка. Отново ли я забеляза?
— Лошо — промърмори съчувствено той.
— Е, такъв е светът, нали? — отговори Лукас. Цигарата още висеше от ъгълчето на устните му. Той я свали и въздъхна. — Какво да се прави…
— Добре, Ед, да започваме. Съгласен ли си? Не си дошъл чак от Ню Йорк, за да си играем на гатанки, тъй че сваляй картите. Разкажи ми всичко. Откровено.
Лукас леко поклати глава и погледна настрани.
— Е, това е дълга история — започна той, но се разкашля и вдигна юмрук пред устата си.
— Искаш ли питие? — попита Карас.
Очите на свещеника се навлажниха. Той поклати глава.
— Не, добре съм — каза задавено той. — Наистина. — Пристъпът отмина. Лукас наведе глава и изтръска малко цигарена пепел от