Заклинателят

поговорим. Лека нощ, отче.

— Лека нощ, Франк.

— Приятно забавление.

Карас затвори телефона. Не разбираше нищо. Намери касетата с брътвежите и я зареди в касетофона. Най- напред я изслуша нормално и кимна. Нямаше грешка. Безсмислено бръщолевене.

Остави касетата да се превърти и я пусна в обратната посока. Чу гласа си да говори наопаки. И после демоничният глас на Ригън:

— … мерин мерин карас остави ни остави…

Английски! Безсмислен! Но все пак английски!

Но Боже мой, как може да го направи?

Изслуша всичко, пренави касетата и я пусна отново. После пак. И едва тогава осъзна, че словоредът също е обратен. Спря касетата, превъртя я назад, седна с молив и бележник, и започна трескаво да записва думите на хартия, като непрестанно включваше и изключваше. След като най-сетне свърши, преписа текста на нов лист, само че в обратен ред.

Накрая се облегна назад и прочете полученото:

… опасност. Не още [неразбираемо] ще умре. Малко време. Сега, [неразбираемо]. Нека тя да умре. Не, не, сладко! Сладко е в това тяло! Чувствам! Тук има [неразбираемо]. По-добре [неразбираемо] от пустотата. Страхувам се от свещеника. Дай ни време. Страхувай се от свещеника! Той е [неразбираемо]. Не, не този, а [неразбираемо] онзи, който [неразбираемо]. Той е болен. Ах, кръвта, почувствай кръвта как [пее?].

На записа Карас пита:

— Кой си ти?

И получава отговор:

Никой съм, никой съм.

Отново Карас:

— Това ли ти е името?

Отговор:

Нямам име. Никой съм. Мнозина. Остави ни на мира. Остави ни на топло в тялото. Недей [неразбираемо] от тялото в пустотата, в [неразбираемо]. Остави ни. Остави ни. Остави ни на мира. Карас. Мерин. Мерин.

Карас отново и отново четеше написаното, вледенен от тона му, от усещането, че говорят няколко личности, докато накрая повторението лиши думите от смисъл. Той остави листа и разтърка лицето, очите, мислите си. Не беше непознат език. А в писането наопаки нямаше нищо паранормално или дори необичайно. Но говоренето наопаки, променяйки произношението така, че когато се възпроизведат обратно, думите звучат фонетично правилно — не беше ли подобна задача непосилна дори за един свръх стимулиран интелект или за ускореното подсъзнание, за което говори Юнг? Не, имаше нещо друго… нещо в покрайнините на паметта му. После си спомни. Отиде до лавицата и свали книгата на Юнг „Психология и патология на така наречените окултни явления“. Тук имаше нещо подобно, помисли си той, докато трескаво прелистваше страниците. Какво беше?

Откри го: описание на експеримент с автоматичното писане, при който подсъзнанието на изследвания субект проявило способността да отговаря на въпросите с анаграми. Анаграми!

Той остави отворената книга на бюрото, наведе се и прочете описание на част от експеримента:

ТРЕТИ ДЕН

— Какво е човекът? Жемоти ваме вуен.

— Това анаграма ли е? Да.

— Колко думи съдържа? Четири.

— Каква е първата дума? Виж.

— Каква е втората дума? Еееее.

— Виж? Да го изтълкувам ли сам? Опитай.

Изследваният откри следното решение: Не умеем в живота. Той самият е изненадан от това интелектуално постижение, което сякаш подсказва съществуването на друг интелект, напълно независим от него. Затова продължава да пита:

— Кой си ти? Клелия.

— Жена ли си? Да.

— Живяла ли си на земята? Не.

— Ще оживееш ли? Да.

— Кога? След шест години.

— Защо ми говориш? Му Клелия зас аще.

Субектът изтълкува отговора като анаграма: Аз, Клелия, усещам.

ДЕН ЧЕТВЪРТИ

— Аз ли отговарям на въпросите? Да.

— Клелия тук ли е? Не.

— Тогава кой е тук? Никой.

— Клелия съществува ли? Не.

— Тогава с кого говорих вчера? С никого.

Карас спря да чете и поклати глава. Няма нищо паранормално, помисли си той, само доказателство за безграничните възможности на ума. Той извади цигара, седна и я запали. Никой съм. Мнозина. Запита се откъде идва тая зловеща реч на Ригън. Откъдето бе дошла Клелия? Зараждащи се личности?

Мерин… Мерин… Ах, кръвта… Той е болен…

Умореният поглед на Карас падна върху книгата „Сатаната“ и той бавно прелисти на страницата с епиграфа: Нека драконът не ми бъде водач… Той затвори очи, издиша дима, закашля се и притисна юмрук към гърдите си. Гърлото му беше като остъргано. Смачка цигарата в пепелника. Изтощен, Карас се изправи бавно и тромаво, изгаси лампата, смъкна обувките и се просна по очи на тясната кушетки. И главата му трескаво прелитаха откъслечни мисли. Ригън, Киндерман. Денингс. Какво да направи? Трябваше да помогне. На всяка цена. Но как? Да каже на епископа малкото, с което разполагаше? Не вярваше да успее. Не би могъл да го убеди.

Помисли да се съблече, да се завие.

Твърде уморен. Този товар. Искаше да бъде свободен.

… Остави ни!

Докато бавно потъваше в бездната на съня, устните му едва потрепнаха и изрекоха беззвучно: „Оставете ме.“

И сякаш само след минута вдигна отново глава, събуден от тежко дишане и тихо шумолене на смачкан целофан. Отвори очи и видя в стаята непознат — пълничък свещеник на средна възраст с луничаво лице и редки кичури рижава коса, заресани право назад по олисялото теме. Седнал на креслото в ъгъла, той наблюдаваше Карас и отваряше пакет цигари „Голоаз“.

Свещеникът се усмихна.

— О, здрасти.

Карас извъртя крака и седна на ръба.

— Да, здрасти и довиждане — изръмжа той. — Кой си ти и за чий си се довлякъл в моята стая?

— Виж, съжалявам, но когато почуках и не ми отговори, видях, че е отключено и реших да те почакам вътре. А ти се оказа тук. — Свещеникът посочи чифт патерици, подпрени на стената до креслото. — Нали разбираш, не можех дълго да чакам отвън; като постоя повече, просто трябва да седна. Надявам се да ми простиш. Между другото, казвам се Ед Лукас. Вашият ректор ми предложи да поговоря с теб.

Карас леко се навъси и приведе глава настрани.

— Лукас ли каза?

— Да, откакто се помня, все съм Лукас — каза свещеникът и се усмихна широко, разкривайки дълги, пожълтели от никотина зъби. Той измъкна цигара от пакета и бръкна в джоба си за запалка. — Може ли да запаля?

— Давай. И аз съм пушач.

— Да, добре. — Лукас се озърна към препълнения пепелник. Протегна напред пакета. — Ще опиташ ли „Голоаз“?

— Не, благодаря. Значи казваш, че Том Берингъм те изпраща?

— Добрият стар Том. Да, приятели сме. Още от гимназията в Реджис, след това от семинарията. Да, Том препоръча да поговоря с теб, затова хванах автобуса от Ню Йорк.

Карас изведнъж се развесели.

— О, Ню Йорк. Да не би да е заради молбата ми за преместване?

— Преместване? Не, не съм чувал. Въпросът е личен — каза свещеникът.

Лицето на Карас посърна.

— Е, добре — каза унило той.

Стана, отиде до дървения стол зад бюрото, обърна го, седна и хвърли към Лукас клинично изпитателен поглед. Гледан отблизо, черният костюм на свещеника изглеждаше овехтял, едва ли не дрипав. По раменете му имаше пърхот. Свещеникът извади цигара от пакета и щракна запалката, която незабелязано бе измъкнал от джоба си. Издиша струя дим, вгледа се в нея с необяснимо задоволство и бавно изрече:

— Няма нищо по-добро за нервите от „Голоаз“.

— Нервен ли си, Ед?

— Малко.

— Ами да почваме тогава. Хайде, изплюй камъчето, Ед. С какво мога да ти помогна?

Лукас огледа загрижено Карас.

— Виждаш ми се изтощен — каза той. — Може би ще е по-добре да поговорим утре. Какво ще речеш? — После бързо добави:

— Да! Да, определено утре! Би ли ми ги подал, ако обичаш?

Посягаше към патериците.

— Не, не! — възрази Карас. — Нищо ми няма, Ед! Добре съм!

— Той се приведе напред с ръце между коленете и отново огледа лицето на свещеника. — Отлагането често е скрита форма на съпротива.

Лукас вдигна вежди и в очите му сякаш се мярна лека усмивка.

— О, така ли?

— Да, така е. — Карас наведе поглед към очите му. Това потиска ли те?

— Какво имаш предвид? А, краката ми? Да, понякога.

— По рождение ли е?

— Не, стана при падане.

Карас се вгледа за момент в лицето на посетителя. Лека тайнствена усмивка. Отново ли я забеляза?

— Лошо — промърмори съчувствено той.

— Е, такъв е светът, нали? — отговори Лукас. Цигарата още висеше от ъгълчето на устните му. Той я свали и въздъхна. — Какво да се прави…

— Добре, Ед, да започваме. Съгласен ли си? Не си дошъл чак от Ню Йорк, за да си играем на гатанки, тъй че сваляй картите. Разкажи ми всичко. Откровено.

Лукас леко поклати глава и погледна настрани.

— Е, това е дълга история — започна той, но се разкашля и вдигна юмрук пред устата си.

— Искаш ли питие? — попита Карас.

Очите на свещеника се навлажниха. Той поклати глава.

— Не, добре съм — каза задавено той. — Наистина. — Пристъпът отмина. Лукас наведе глава и изтръска малко цигарена пепел от