Заклинателят

сакото си. — Гаден навик — изпъшка той и сега Карас забеляза петно от рохко яйце върху черната свещеническа риза под сакото му.

— Добре, какъв е проблемът? — попита Карас.

Лукас вдигна очи към него и каза:

— Ти.

Карас примига.

— Аз?

— Да, Деймиън, ти. Том ужасно се тревожи за теб.

Карас се втренчи в Лукас и изведнъж осъзна, че лицето и гласът му излъчват дълбоко съчувствие.

— Ед, какво правиш в Ню Йорк? — попита той.

— Консултант съм — каза свещеникът.

— Консултант.

— Да, Деймиън. Психиатър съм.

Карас се вцепени.

— Психиатър — глухо повтори той.

Лукас се загледа настрани.

— Откъде да започна? — въздъхна неуверено той. — Не съм сигурен. Толкова е сложно. Много сложно. Добре де, да видим какво можем да направим. — Той се наведе и изгаси цигарата в пепелника. — Но пък ти си професионалист и понякога наистина е най-добре картите да се свалят на масата. — Свещеникът отново се разкашля. — По дяволите! Съжалявам! Наистина! — Кашлицата отмина и Лукас мрачно огледа Карас. — Виж, всичко е заради онази безумна история между теб и Макнийл.

— Макнийл? — изненада се Карас. — Слушай, откъде може да знаеш това? Няма начин Том да позволи да се разчуе. Няма начин. Това би навредило на семейството.

— Има източници.

— Какви източници? Какви?

— Има ли значение? — каза свещеникът. — Ни най-малко. Важни са само твоето здраве и емоционалната ти стабилност, а те вече очевидно са под заплаха и тази история с Макнийл само ще те натовари още повече, затова епископът ти нарежда да спреш. Спри, Карас, както за свое добро, така и за доброто на ордена. — Рошавите вежди на свещеника плъзнаха една към друга, почти се събраха и той наведе глава, така че лицето и погледът му станаха заплашителни. — Спри, преди да стигнеш до катастрофа, преди нещата да станат по-лоши, много по-лоши! Не искаме повече осквернявания, нали, Деймиън?

Карас погледна госта си с изненада, после с възмущение.

— Оскверняванията? Ед, за какво говориш? Какво общо има душевното ми здраве с тях?

Лукас се облегна назад.

— Я стига! — прихна цинично той. — Влизаш при йезуитите и оставяш клетата си майка да умре сама в ужасна бедност. Към кого да се насочи подсъзнателната омраза, освен към католическата църква? — Свещеникът пак се приведе напред и изсъска: — Не бъди тъп! Стой по-далече от Макнийл!

Карас стана, вгледа се в свещеника с присвити очи и попита:

— Кой си ти, по дяволите? Кой си?

Тихият звън на телефона върху бюрото накара отец Лукас да се озърне стреснато.

— Пази се от Шарън — строго предупреди той, после телефонът изведнъж зазвъня тъй силно, че Карас се събуди и осъзна, че е сънувал.

Замаяно се надигна от кушетката, добра се до ключа на лампата, щракна го, после отиде до бюрото и вдигна слушалката. Беше Шарън. Кое време е, попита той. Малко след три. Може ли да дойде веднага? О, Боже, изстена мислено Карас.

— Да — каза той.

И отново се почувства в капан.

Залитайки отиде до банята, наплиска се със студена вода и докато се бършеше, си спомни съня за отец Лукас. Какво означаваше това? Може би нищо. Щеше да го обмисли по-късно.

Преди да излезе, Карас спря на прага, върна се за черния си пуловер, нахлузи го и изведнъж се вгледа замаяно в масичката до креслото в ъгъла. Въздъхна дълбоко, после бавно пристъпи натам, извади една угарка от пепелника и дълго я гледа. Беше „Голоаз“. Объркани мисли. Предположения. Хлад. После тревожно предупреждение: Пази се от Шарън! Карас върна угарката в пепелника, напусна стаята, изтича по коридора и излезе на Проспект Стрийт, където въздухът беше застоял и влажен. Той отмина стълбището, пресече улицата по диагонал и видя Шарън да го чака на отворената врата. Изглеждаше уплашена и объркана, в едната ръка държеше фенерче, а с другата придържаше одеяло, наметнато на раменете й.

— Извинете, отче — прошепна дрезгаво тя, когато йезуитът влезе в къщата, — но си помислих, че трябва да видите.

— Какво?

Шарън тихо затвори вратата.

— Трябва да ви покажа — прошепна тя. — Само по-тихо. Не искам да събудя Крис.

Тя кимна и Карас я последва на пръсти по стълбището към спалнята на Ригън.

Щом влезе, йезуитът изтръпна. Стаята беше леденостудена. Той се намръщи и хвърли въпросителен поглед към Шарън. Тя кимна и шепнешком отговори:

— Да, отче. Да. Парното е включено.

Двамата погледнаха Ригън. Бялото на очите й блестеше зловещо в мътната светлина на лампата. Изглеждаше, че е в безсъзнание. Дишаше тежко. Не помръдваше. Тръбата за изкуствено хранене беше на място и сустагенът бавно се вливаше в тялото на детето.

Шарън предпазливо се приближи до леглото. Карас я последва, все още потресен от студа. Когато застанаха над леглото, той зърна капки пот по челото на Ригън, погледна по-надолу и видя ремъците, здраво стегнати около китките й. Шарън се наведе напред, бавно разкопча горнището на розово-бялата пижама и Карас с непоносима жал видя изпитите гърди, щръкналите ребра, по които човек можеше да преброи колко дни живот й остават. С крайчеца на окото си забеляза боязливия поглед на Шарън.

— Не знам дали вече не е изчезнало — прошепна тя. — Но гледайте, просто гледайте гърдите й.

Тя включи фенерчето, насочи лъча към разголените гърди на Ригън и озадаченият йезуит последва погледа й. Настана тишина, нарушавана само от дишането на Ригън. Двамата чакаха сред студа на стаята. Внезапно йезуитът навъси вежди, като забеляза, че нещо става с кожата по гърдите на Ригън — леко, но съвсем ясно очертано зачервяване. Той се взря по- отблизо.

— Започва се! — прошепна Шарън.

Изведнъж Карас настръхна не от ледения студ в стаята, а от онова, което видя върху гърдите му Ригън; от яркия релефен надпис с букви от подута, кървавочервена кожа. Една дума:

помощ

Гледайки като хипнотизирана думата, Шарън промълви с леден шепот:

— Това е нейният почерк, отче.

В девет часа сутринта Карас отиде при ректора на Джорджтаунския университет и поиска разрешение да подаде молба за екзорсизъм. Получи го и веднага отиде при епископа на епархията, който изслуша внимателно разказа на свещеника.

— Сигурен ли сте, че е истинско обсебване? — попита накрая епископът.

— Доколкото мога да преценя, отговаря на всички условия от „Римски ритуали“ — отговори уклончиво Карас.

Все още не смееше да повярва. Не разумът, а сърцето го бе довело до този миг — жал и надежда за изцеление чрез внушение.

— Лично ли искате да извършите екзорсизма? — попита епископът.

Деймиън усети с ликуване как пред него се открехва врата за бягство от непосилното бреме на грижите, от всекидневните срещи с призрака на изгубената вяра. И все пак отговори:

— Да, ваше преосвещенство.

— Как сте със здравето?

— Много добре.

— Участвали ли сте някога в нещо подобно?

— Никога.

— Е ще видим… Добре би било да разчитаме на човек с опит. Малцина са напоследък, но може да се е върнал някой от задграничните мисии. Дайте ми време да си помисля. Щом вземем решение, веднага ще ви уведомя.

След като Карас си тръгна, епископът се свърза с ректора на Джорджтаунския университет и за втори път през този ден си поговориха за Карас.

— Да, той познава историята на заболяването — каза ректорът по някое време на разговора. — Мисля, че няма да навреди, ако го включим като помощник. При всяко положение трябва да участва и психиатър.

— А кого да поканим за екзорсизма? Имаш ли някакви предложения? Аз не се сещам.

— Тук е Ланкъстър Мерин.

— Мерин? Мислех, че е в Ирак. Май четох, че работи на разкопки в Ниневия.

— Да, близо до Мосул. Точно така. Но приключи и се върна преди три-четири месеца. Сега е в Удсток.

— Преподава ли?

— Не, работи по нова книга.

— Бог да ни е на помощ! Но не мислиш ли, че е твърде стар? Как е със здравето?

— Сигурно е добре, иначе нямаше да търчи по разкопки из цял свят, нали?

— Да, вероятно си прав.

— Освен това той има опит, Майк.

— Не знаех.

— Поне така казват.

— Кога е било?

— Мисля, че преди десет-дванайсет години, в Африка. Разправят, че екзорсизмът продължил няколко месеца и едва не го погубил.

— В такъв случай едва ли би искал да го повтори.

— Ние правим каквото ни се нареди, Майк. Бунтовниците са при вас, миряните.

— Благодаря за напомнянето.

— Е, какво мислиш?

— Оставям решението на теб и архиепископа.

Рано същата вечер един млад послушник бързаше из парка на семинарията Удсток в щата Мериленд. Търсеше един слаб и висок йезуит с побеляла коса и го намери да крачи умислен по горската пътека. Подаде му телеграма. Старецът му благодари със старомодна тържественост и продължи съзерцанието си на природата, която обичаше. Понякога спираше разходката, за да чуе песента на червеношийка, да погледа пъстра пеперуда, кацнала на някое клонче. Не отвори телеграмата, защото знаеше какво пише в нея. Бе го прочел в прашните храмове на Ниневия. Беше готов.

Старецът продължи да се сбогува.

Част четвъртаИ викът ми нека стигне до теб

Който живее с любов, живее в Бога, и Бог в него…

Свети Павел

1

Киндерман седеше зад бюрото сред