Заклинателят

е.

Крис го погледна с изгаснали очи и тихо отвърна:

— Не. Бърк ми каза, че го е направила. Блъснала го през прозореца и го убила.

Зашеметен, свещеникът я изгледа с недоумение, но веднага се опомни.

— Дъщеря ви страда от душевно разстройство — възрази той — и думите й не значат нищо.

Крис поклати глава.

— Не знам — прошепна тя едва чуто. — Не знам дали постъпвам правилно. Мисля, че е тя и че може да убие още някого. Не знам… — Тя обърна към него хлътналите си, безнадеждни очи и попита с дрезгав шепот:

— Отче, какво да направя?

Карас въздъхна. Тежестта върху плещите му се превърна в бетонен блок и той изведнъж осъзна, че тя никога няма да го напусне.

— Вече сторихте каквото трябваше — каза той. — Споделихте с някого. Споделихте с мен. Сега оставете аз да реша кое ще е най-добро. Съгласна ли сте? Ще разчитате ли на мен?

Крис избърса очи с опакото на китката си и кимна.

— Да. Разбира се. Така ще е най-добре. — Тя опита да се усмихне и безсилно добави. — Благодаря ви, отче. Много благодаря.

— Сега по-добре ли се чувствате?

— Да.

— Тогава ще ми направите ли една услуга!

— Разбира се. Каква?

— Излезте и идете на кино.

За момент Крис го изгледа с недоумение, после се усмихна и поклати глава.

— Мразя да ходя на кино.

— Тогава идете на гости при някой приятел.

Крис го погледна сърдечно.

— И тук си имам приятел — каза тя.

— Вярно. Но сега си починете, моля ви. Обещавате ли?

— Да, обещавам.

Карас отново размишляваше.

— Смятате ли, че Денингс е отнесъл горе онази книга? — попита той. — Или вече е била там?

— Смятам, че е била там.

Карас се загледа настрани и кимна.

— Разбирам — тихо каза той. После рязко стана. — Е, добре. Между другото, трябва ли ви колата?

— Не, задръжте я.

— Отлично. Пак ще ви се обадя.

Крис наведе глава и тихо отвърна:

— Добре.

Карас излезе и тръгна по улицата. През главата му прелитаха неспокойни, объркани мисли. Ригън да е убила Денингс? Какво безумие! Представи си я как го изхвърля през прозореца към онова дълго и стръмно каменно стълбище, и тялото се премята безпомощно докато най-сетне животът в него внезапно спира. Невъзможно! Не! И все пак Крис твърдо вярваше, че е така. Вярваше истерично. Ами да, точно това е, опита да се убеди свещеникът. Нищо повече от истерично въображение! И все пак…

Карас гонеше отговорите като листа сред есенен вихър.

Докато минаваше край стръмното стълбище до къщата, Карас чу звуци откъм реката и се загледа натам. Хармоника. Някой свиреше „Долината на Червената река“, любимата му песен от детството. Постоя и послуша, докато светофарът долу светна зелено и мелодията заглъхна сред звуците на автомобилното движение по улица M, сред изтерзания днешен свят, обгърнат в изгорели газове и отчаяно викащ за помощ. Карас зарея към стъпалата невиждащ поглед, пъхна ръце в джобовете си и пак се замисли за отчаянието на Крис Макнийл, за Ригън и за ритниците на Лукас по мъртвия Транкуиле. Трябваше да направи нещо. Какво? Нима се смяташе за по-умен от лекарите в „Беринджър“? Какъв си всъщност, доктор или свещеник? Карас кимна разсеяно и се замисли за случая на един французин на име Ашил, който също като Ригън се смятал за дявол, и също като при нея това се дължало на чувство за вина — само че заради изневяра. Великият психолог Жане успешно го излекувал чрез хипноза, като му внушил, че неговата съпруга е дошла и му прощава. Карас кимна. Да, внушението можеше да помогне на Ригън. Но не чрез хипноза. В „Беринджър“ вече бяха опитали. Изцелителното внушение щеше да е онова, за което майка й настояваше през цялото време — ритуалът на екзорсизъм. Ригън знаеше какво представлява той и какъв трябва да бъде ефектът. Реакцията й при допира на светената вода. Научила го е от онази глава в книгата, а там има и описания на успешен екзорсизъм. Може да стане! Наистина може! Но как да получи разрешение? Как да даде убедителни доказателства, без да споменава за Денингс? Карас не можеше да излъже епископа. С какви факти разполагаше, за да го убеди? В слепоочията му се надигна пулсираща болка. Знаеше, че трябва да поспи. Но не можеше. Не и сега. Какви факти? Записите в института? Какво можеше да открие Франк? Имаше ли изобщо нещо за откриване? Не. Но кой знае? Ригън не бе различила чешмяната вода от светена. Добре. Но ако приемем, не може да чете мислите ми, тогава защо не разбра разликата? Карас вдигна ръка към челото си. Главоболие. Объркване. Я стига, момко! Човек умира! Стегни се!

След като се прибра, Карас позвъни в института. Но Франк не беше там. Той замислено затвори телефона. Светена вода. И чешмяна вода. Нещо… Разгърна книгата с ритуалите на главата „Инструкции за екзорсизъм“: „… зли духове… измамни отговори… за да изглежда, че този човек изобщо не е обсебен.“ Това ли е, запита се Карас. Но веднага сложи юзди на мисълта. Какво си въобразяваш, по дяволите? Какви „зли духове“?

Той затръшна книгата, после препрочете медицинската документация, търсейки трескаво аргументи за разговора с епископа. Ето. Няма предишни прояви на хистерия. Това е нещо. Но слабичко. Има и още нещо, припомни си той; някакво несъответствие. Но какво беше? И изведнъж си го спомни. Дребно, но все пак е нещо. Набра номера и чу сънения глас на Крис:

— Вие ли сте, отче?

— Спяхте ли? Извинете.

— Не, нищо. Какво става?

— Крис, къде мога да намеря онзи… — Карас плъзна пръст по протоколите. Спря. — Доктор Клайн. Самюъл Клайн.

— Доктор Клайн? О, той е на другия бряг. В „Рослин“.

— В болницата?

— Да. Какво има?

— Моля ви, обадете му се и кажете, че ще дойде доктор Карас да види енцефалограмата на Ригън. Доктор Карас, така му кажете.

— Разбрах.

Карас смъкна расото и бързо се преоблече с пуловер и бежови панталони. Наметна отгоре черния шлифер, но като хвърли един поглед към огледалото, той се намръщи и си помисли: Свещеници и полицаи. Никога не можеха да скрият излъчването си. Карас смъкна шлифера, събу си обувките и обу единствените, които не бяха черни — чифт протрити бели обувки за тенис.

Качи се в колата на Крис и бързо подкара към „Рослин“. Докато чакаше на светофарите преди моста, той се озърна наляво и видя Карл да слиза от черен автомобил, спрял пред магазина за напитки.

Зад волана седеше Киндерман.

Светна зелено. Карас подкара напред и хвърли поглед към огледалото. Бяха ли го забелязали? Едва ли. Но защо бяха заедно? Имаше ли нещо общо с Ригън? С Ригън и…?

Забрави! Карай поред!

Спря пред болницата и се качи в кабинета на Клайн. Лекарят беше зает, но сестрата даде на Карас електроенцефалограмата. След малко той седеше в една тясна стаичка и преглеждаше дългата хартиена ивица.

Клайн дотича и хвърли бърз поглед към облеклото на Карас.

— Доктор Карас?

— Да.

— Сам Клайн. Приятно ми е.

Докато се ръкуваха, Клайн попита:

— Как е детето?

— Напредва.

— Радвам се да го чуя.

Карас отново се наведе над лентата. Клайн пристъпи до него и плъзна пръст по назъбените линии.

— Виждате ли? Вълните са много ритмични. Няма никакви отклонения.

— Да, виждам. Любопитно.

— Любопитно? Как така?

— Ами ако допуснем, че това е хистерия…

— В какъв смисъл?

— Навярно не е много известно — промърмори Карас, продължавайки да плъзга лентата между пръстите си, — но един белгиец на име Итека е установил, че при хистерия се наблюдават някои доста странни колебания в графиката. Съвсем дребни, но винаги едни и същи. Търся ги тук и не ги намирам.

Клайн сви рамене.

— И какво?

Карас отпусна лентата и го погледна.

— И все пак, когато сте правили енцефалограмата, тя е страдала от душевно разстройство, нали?

— Да, така бих казал. Да. Така беше.

— Тогава не е ли странно, че резултатите са перфектни? Дори и хора в нормално състояние могат да повлияят на мозъчните си вълни, поне в допустимите рамки, а тъй като Ригън е била неуравновесена, не би ли трябвало да има някакви клонения? Ако…

— Докторе, госпожа Симънс става нетърпелива — обади се сестрата откъм отворената врата.

— Добре, идвам — каза Клайн.

Сестрата изчезна. Клайн пристъпи към коридора, хвана вратата и се обърна.

— Да, ако допуснем, че това е хистерия — сухо подхвърли той. — Извинявайте. Трябва да бягам.

Клайн затвори вратата зад себе си. Карас чул бързите му стъпки, после тропна врата и се раздаде бодър глас:

— Е, как се чувстваме днес, госпожо…

Вратата се затвори и останалото заглъхна. Карас отново се приведе над хартиената лента и когато приключи, отиде да я върне на сестрата. Нещо. Можеше да го използва в разговора с епископа като доказателство, че Ригън не страда от хистерия и следователно може да е обсебена. От друга страна, енцефалограмата повдигаше нова загадка: защо няма отклонения? Абсолютно никакви!

Карас потегли обратно към дома на Крис, но на един знак „стоп“ на ъгъла на Проспект и Трийсет и пета улица сърцето му подскочи. В една спряла кола между знака и общежитието на йезуитите седеше Киндерман. Беше подпрял лакът на отворения прозорец и гледаше право напред.

Карас зави