Заклинателят

Трескави срички. Бавни. Неразбираеми.

И изведнъж секнаха.

— Разбираш ли ме? — попита Карас.

Тишина. Само бавно, дълбоко дишане. Като болничен респиратор на спящ пациент. Карас чакаше. Надяваше се на още.

Не чу нищо повече.

Карас взе касетофона, погледна за сетен път Ригън, после напусна стаята и слезе долу.

В кухнята завари Крис мрачно да пие кафе заедно с Шарън. Като го видяха, двете вдигнаха погледи, изпълнени с тревожно очакване.

— Иди да видиш как е Ригън — каза Крис тихо на Шарън.

— Да, добре — Шарън отпи последна глътка кафе, усмихна се леко на Карас и излезе. Свещеникът погледна след нея и после уморено се отпусна на един стол.

Крис тревожно се вгледа в очите му.

— Как е?

Карас понечи да отговори, но в този момент Карл безшумно излезе от килера и тръгна към съдовете в мивката.

— Всичко е наред — тихо каза Крис. — Говорете, отче. И тъй, какво става горе? Как е положението?

Карас скръсти ръце на масата.

— Имаше две нови личности. Едната виждам за пръв път, другата мисля, че зърнах за миг предния път. Възрастен мъж. С британски акцент. Познавате ли го?

— Важно ли е?

Карас отново забеляза внезапното напрежение в лицето на Крис.

— Да, така ми се струва — каза той. — Да, важно е.

Крис наведе очи към синята порцеланова каничка на масата.

— Да — каза тя. — Познавах го.

— В минало време?

Крис вдигна очи и тихо каза:

— Бърк Денингс.

— Режисьорът?

— Да.

— Режисьорът, който…

— Да.

Размишлявайки над отговора, Карас погледна ръцете й. Левият показалец на Крис леко потрепваше.

— Сигурен ли сте, че не искате кафе или нещо друго, отче?

Карас поклати глава.

— Не, благодаря. — Той се облакъти на масата. — Значи и Ригън го познаваше?

— За Бърк ли питате?

— Да, Денингс.

Изведнъж нещо издрънча. Крис стреснато се обърна и видя, че Карл е изпуснал един тиган; наведе се да го вдигне и пак го изтърва.

— Какво ти става, Карл?

— Извинявайте, госпожо! Съжалявам!

— Махай се от тук, Карл! Вземи си почивка! Иди на кино или някъде другаде!

— Не, госпожо, аз по-добре…

— Карл, не се шегувам! — отсече нервно Крис. — Махай се! Просто излез от тази къща за малко! Трябва всички да почнем да излизаме! А сега върви!

— Да, върви! — подкрепи я Уили, която влезе в кухнята, издърпа тигана от ръцете на Карл и раздразнено го побутна към вратата.

Карл погледна за миг Карас и Крис, после излезе.

— Извинете го, отче — промърмори Крис и посегна да си вземе цигара. — Много му се струпа напоследък.

— Права сте — тихо каза Карас, посягайки за кибрита. — Трябва всички да се опитате да излизате за малко от къщата. — Той й поднесе огънче, духна клечката и я пусна в пепелника. — Вие също.

— Да, знам. А онова нещо… Бърк ли, какво ли… какво каза то?

Крис се вгледа напрегнато в очите на свещеника.

— Неприлични приказки — сви рамене Карас.

— Само това ли?

Свещеникът долови в гласа й тръпки на страх.

— Общо взето да — отговори той. После понижи глас. — Между другото, Карл има ли дъщеря?

— Дъщеря? Не съм чувала. Ако има, никога не говори за нея.

— Сигурна ли сте?

Крис се обърна към Уили, която миеше съдовете.

— Имате ли дъщеря, Уили?

Без да прекъсва работата, Уили отговори:

— Да, госпожо, но тя почина. Отдавна.

— О, съжалявам, Уили.

Крис се обърна към Карас.

— За пръв път го чувам — прошепна тя. — Защо питате? Как разбрахте?

— Ригън го спомена.

Крис го изгледа недоверчиво и прошепна:

— Какво?

— Да, каза го. Забелязали ли сте по-рано у нея способности на… екстрасенс?

— Екстрасенс ли, отче?

— Да.

Крис неуверено сбръчка чело и се загледа настрани.

— Не знам. Не съм сигурна. Разбирате ли, много пъти се е случвало мислите ни да съвпадат, но нима не става така с всички хора, които са близки?

Карас кимна.

— Да. Така е. Втората личност, за която споменах… не е ли онази, която се появила по време на хипнотичния сеанс?

— Безсмислици ли говори?

— Да. Коя е тя?

— Не знам.

— Изобщо ли не я познавате?

— Изобщо.

— Поръчахте ли да ви изпратят медицинските документи?

— Ще ги донесат днес следобед. На вас, отче. Само така успях да ги изкопча и пак се наложи да вдигна ужасен скандал.

— Да, очаквах да има трудности.

— Имаше. Но ще ги пратят.

— Добре.

Крис се облегна назад и мрачно погледна Карас.

— Добре, отче, докъде стигнахте? Какви са изводите?

— Ами дъщеря ви…

— Много добре знаете за какво питам — прекъсна го Крис. — Ще получите ли разрешение за екзорсизъм?

Карас наведе очи и леко поклати глава.

— Не ми се вярва да убедя епископа.

— Как така „не ви се вярва“? Защо?

Карас бръкна в джоба си, извади шишенцето за светена вода и го подаде на Крис.

— Виждате ли това?

Крис кимна.

— Казах на Ригън, че е светена вода — тихо обясни Карас. — И когато я поръсих, тя реагира бурно.

— О, много добре, отче, нали?

— Не. Това не е светена вода. Обикновена чешмяна вода.

— Е, и? Каква е разликата?

— Светената вода е благословена.

— Добре де, много се радвам, отче! Наистина! — възкликна Крис с нарастващо раздразнение. — Може би някои демони просто са тъпи!

— Наистина ли вярвате, че в нея има демон?

— Вярвам, че в нея има нещо, което се мъчи да я убие, а дали различава урина от швепс, според мен не е толкова важно. Не съм ли права, отче Карас? Извинявайте, но поискахте мнението ми! — Крис ядно смачка цигарата в пепелника. — Какво ми казвате сега — няма екзорсизъм?

— Вижте, аз едва започвам да задълбавам — издразни се на свой ред Карас. — Но църквата има свои критерии и те трябва да се изпълнят. За това си има много сериозни причини: да не се стори повече зло, отколкото добро, както и да се опазим от суеверните глупости, които ни приписват година подир година! Примери колкото щете — левитиращи свещеници, плачещи статуи на Дева Мария! Не искам и аз да дам своя принос в това.

— Да ви дам ли малко либриум, отче?

— Извинявайте, но поискахте мнението ми.

— И го получих.

Карас посегна към цигарите.

— И на мен — каза Крис.

Карас й подаде пакета и драсна клечка кибрит. Двамата запалиха, въздъхнаха едновременно и отново се възцари покой.

— Съжалявам — каза тихо свещеникът.

— Да, тия цигари без филтър са убийствени.

Тишина. Крис гледаше през прозореца към движението по моста. После чу някакъв тих звук. Обърна се и видя, че отец Карас върти пакета цигари в ръцете си. Изведнъж той вдигна глава и срещна влажния, настоятелен поглед на Крис.

— Добре — каза той. — Ще ви изброя всички признаци, който църквата би приела, за да разреши екзорсизъм.

— Да, искам да ги чуя.

— Първото е говорене на език, който пациентът никога не е чувал или изучавал. Работя по това. Ще видим. След това ясновидство, макар че в днешно време биха го обявили за обикновена телепатия.

— Нима вярвате в тия неща?

Карас се вгледа в недоверчивата й гримаса. Изглеждаше сериозна.

— Днес тези явления са безспорни — каза той. — Макар че, както казах, не са свръхестествени.

— Мили Боже!

— О, значи все пак у вас имало и скептицизъм.

— Какви други симптоми?

— Ами… последното, което църквата би приела, е, цитирам: „проява на сили, неестествени за възрастта и физическото състояние на субекта.“ Тук може да се вмъкне всичко необяснимо, паранормално или окултно.

— Наистина ли? Ами онова тропане по стените? Ами излитането й над леглото?

— Само по себе си не означава нищо.

— А онези неща по кожата й?

— Какви неща?

— Не ви ли казах?

— Говорете!

— О, случи се в клиниката — обясни Крис. — Имаше… — Тя плъзна пръст по гърдите си. — Нали разбирате, нещо като надпис. Само букви. Появяваха се на гърдите й, после изчезваха.

Карас се намръщи.

— Казахте „букви“. Не бяха ли думи?

— Не, не думи. Само веднъж или дваж буквата „М“. После „О“.

— И вие ги видяхте? — попита Карас.

— Не, казаха ми.

— Кой ви каза?

— Лекарите от болницата! — сопна се Крис. — Извинявайте. Има го записано в историята на заболяването. Истина е.

— Но и това може да е природно явление.

— Къде? В Трансилвания? — недоверчиво попита Крис.

Карас поклати глава.

— Чел съм за такива случаи в медицинската периодика и епископът може да го използва против нас. Спомням си един случай, при който затворнически психиатър разказва как негов пациент — затворник — можел да изпада в транс, и в това състояние на гърдите му се появявали знаците на зодиака. — Той посочи гърдите си. — Кожата се надигала.

— Не си падате много по чудесата, нали?

— Какво да ви кажа? Веднъж направили такъв експеримент: хипнотизирали пациент, после направили хирургични разрези на двете му ръце. Казали му, че лявата ръка ще кърви, а дясната не. Така и станало.

— Невероятно!

— Да, невероятно. Силата на ума спряла притока на кръв. Как? Кой знае? Но се случва. Както и с произволно възникващите белези — при онзи затворник, при Ригън: подсъзнанието контролира притока на кръв към кожата и я