Заклинателят

ти дам образци от речта на двама души, можеш ли чрез семантичен анализ да кажеш дали само един човек е способен да говори по двата начина?

— Мисля, че да. Да, разбира се. Съотношението в употребата на определени символи е един от най-добрите начини. Ако разполагаме със запис на повече от хиляда думи, можем да изчислим колко често се срещат едни или други части на речта.

— И би ли нарекъл подобно заключение убедително?

— Разбира се. Почти сто процента. Виждаш ли, тия тестове разкриват всяка разлика в основния речников запас. Не толкова в думите, колкото в тяхното изразяване; в стила. Наричаме го „индекс на разнообразието“. Крайно озадачаващо за лаиците, точно както на нас ни се иска. — Деканът се усмихна лукаво. После кимна към касетата в ръцете на Карас. — Значи на тази касета е гласът на другия човек?

— Не съвсем.

— Не съвсем ли?

— Гласове и думите на двете касети принадлежат на един и същ човек.

Деканът вдигна вежди.

— На един и същ човек?

— Както вече ти казах, става дума за раздвоение на личността. Би ли ги сравнил, Франк? Нали разбираш, гласовете може да изглеждат съвсем различни, но все пак бих искал да видя какво ще разкрие сравнителният анализ.

Деканът изглеждаше заинтригуван, дори доволен.

— Невероятно! — възкликна той. — Да. Да, ще направим анализа. Мисля още сега да го дам на Пол, той ми е най-добрият специалист. Блестящ ум. Имам чувството, че дори насън говори на някой индиански език.

— Още една услуга, Франк. Много голяма.

— Каква?

— Бих предпочел да го направиш лично.

— О?

— Да. И колкото се може по-скоро. Моля те.

Деканът долови напрежението в гласа и очите на Карас.

— Добре — кимна той. — Ще го направя.

Когато се прибра в стаята си, Карас намери бележка на пода зад вратата — бяха пристигнали документите на Ригън от клиниката „Беринджър“. Той изтича на рецепцията, подписа се за пратката, върна се в стаята, седна на бюрото и веднага се задълбочи в четене, но към края, когато стигна до заключението на психиатрите от клиниката, надеждите му угаснаха в безсилно разочарование:

„… признаци за маниакално чувство на вина, довело до хистерично- сомнамбулични…“ Нямаше смисъл да чете нататък. Карас опря лакти в бюрото и с въздишка отпусна лице в дланите си. Не се предавай. Все още има място за съмнение. Всичко зависи от тълкуването. Но по въпроса за белезите по кожата на Ригън, които според протоколите бяха се повтаряли многократно в клиниката, краткият анализ изтъкваше, че Ригън има свръхчувствителна кожа и може да е предизвикала появата на тайнствените знаци, като притиска с пръст гърдите си малко преди появата им чрез процес, наречен дерматография. Теорията се подкрепяше от факта, че когато момичето било обездвижено с ремъци, загадъчното явление спряло.

Карас вдигна глава и погледна към телефона. Франк. Имаше ли вече смисъл от сравнителен анализ на гласовете? Дали да не му каже да зареже задачата? Да, трябва, реши свещеникът. Той вдигна слушалката. Набра номера. Отсреща не отговориха. Той остави съобщение деканът да му се обади, после уморено стана и тръгна към банята да се наплиска със студена вода. Екзорсистът трябва да бъде много внимателен, за да се увери, не нито един от симптомите не е останал без обяснение… Карас тревожно погледна отражението си в огледалото. Беше ли пропуснал нещо? Какво? Миризмата на кисело зеле. Обърна се, взе кърпа от закачалката и избърса лицето си. Не, това може да се обясни със самовнушение, напомни си той. А и имаше данни, че понякога хората с психични заболявания са способни да карат телата си да излъчват различни миризми.

Карас избърса ръце. Тропането. Отварянето на чекмеджето. Телекинеза? Наистина ли? Нима вярвате в тия неща? Изведнъж той осъзна, че не разсъждава трезво. Карас метна кърпата на закачалката. Уморен съм. Твърде уморен. И все пак нещо дълбоко в него отказваше да се предаде, да остави детето в лапите на нелепи теории и догадки от кървавата история на страдащия човешки разум.

Излезе от общежитието, бързо тръгна към сивата каменна сградата на университетската библиотека, влезе и разтвори указателя за периодични издания. След като намери каквото търсеше, той седна на една дълга дъбова маса с научно списание, в което имаше статия за явлението полтъргайст от видния немски психиатър Ханс Бендер. Няма съмнение, реши йезуитът когато стигна до края. След дълги години грижливо документиране, филмиране и наблюдение в психиатрични болници нямаше съмнение, че телекинезата съществува. Но! Никъде не се споменаваше за демонично обсебване; преобладаваше хипотезата, че явлението представлява „управлявана от мисълта енергия“, освобождавана подсъзнателно и най-често срещана — отбеляза Карас — сред юноши и девойки в моменти на „изключително високо вътрешно напрежение, ярост и безсилие“.

Карас леко разтърка с юмруци ъгълчетата на уморените си очи и отново изброи симптомите на Ригън, докосвайки всеки един от тях, също като хлапе, което върви край ограда и не пропуска да пипне нито един стълб. Питаше се какво е изтървал.

И уморено стигна до отговора. Нищо.

Тръгна към дома на госпожа Макнийл. Уили му отвори и го отведе до кабинета. Вратата беше затворена. Уили почука.

— Отец Карас — съобщи тя и отвътре долетя унил глас: „Да влезе.“

Карас влезе и затвори вратата. Крис се подпираше на барчето, с гръб към него.

— Здравейте, отче — поздрави тя, без да се обръща, с дрезгав, тих и отчаян глас.

Разтревожен, свещеникът се приближи до нея.

— Добре ли сте?

— Да, добре съм, отче. Наистина.

Карас се намръщи и тревогата му нарасна. В гласа на Крис звучеше напрежение, а ръката, която закриваше лицето й, трепереше. Тя се обърна към него и отпусна ръка, разкривайки измъчено лице с трескави очи.

— Какво става? — попита Крис. — Нещо ново?

Карас я огледа внимателно, преди да отговори.

— Най-новото е, че прочетох клиничните протоколи и…

— Да? — вметна напрегнато Крис.

— И вярвам, че…

— Какво вярвате, отче Карас? Какво?

— Откровеното ми мнение е, че в момента за Ригън ще бъде най-добре да получи сериозна психиатрична помощ и подходящо лечение.

Крис мълчаливо погледна Карас, очите й леко се разшириха и тя бавно поклати глава.

— В никакъв случай!

— Къде е баща й? — попита Карас.

— В Европа.

— Казахте ли му какво се е случило?

— Не.

— Мисля, че би било добре, ако той дойде тук.

— Вижте, няма нищо по-добро от това той да стои далече от нас! — избухна внезапно Крис с висок и треперещ глас.

— Мисля, че трябва да го повикате.

— Защо?

— Това може да…

— Помолих ви да прогоните демон, по дяволите, не да ми домъквате още един! — извика истерично Крис. — Какво стана с екзорсизма?

— Слушайте…

— За какво ми е Хауърд, по дяволите?

— За това можем да поговорим по-късно, когато…

— Говорете сега, дявол да го вземе! Каква полза ще има от Хауърд точно сега?

— Има голяма вероятност заболяването на Ригън да произтича от чувство на вина за…

— Вина за какво? — изписка Крис с безумен поглед в очите.

— Може би…

— За развода? Всички онези психиатрични измислици?

— Вижте…

— Ригън се чувства виновна, защото уби Бърк Денингс! — изкрещя Крис и притисна юмруци към слепоочията си. — Тя го уби! Уби го и ще я затворят; ще я затворят! Боже мой, Боже мой…

Крис избухна в ридания и се свлече надолу. Карас я подхвана и я поведе към дивана.

— Успокойте се — тихо повтаряше той. — Всичко ще е наред.

— Не, те… ще я затворят — хлипаше Крис. — Ще я… ще я…!

— Хайде, успокойте се. Карас отпусна Крис на дивана, помогна й да си легне, после седна на ръба и хвана ръцете й. През главата му прелитаха трескави мисли. За Киндерман. За Денингс. За сълзите на Крис. Всичко му се струваше нереално.

— Успокойте се… всичко е наред… няма страшно… всичко ще бъде наред…

Скоро риданията престанаха и той й помогна да седне. Донесе й чаша вода и пакет хартиени кърпички, които откри на лавицата зад бара, после седна до нея.

— Ох, радвам се — изхълца Крис и си издуха носа.

— Радвате ли се?

— Да, радвам се, че си излях мъката.

— А, да… да, това е добре.

Тежкият товар отново притисна плещите на йезуита. Напразно се предупреждаваше: Млъкни! Не казвай нищо повече!

— Искате ли да ми кажете още нещо? — тихо попита той.

Крис кимна и отговори глухо:

— Да. Да, искам.

Тя избърса очи и заговори объркано и пресекливо: за Киндерман; за ивицата хартия, откъсната от книгата за вещиците; за убеждението си, че преди да умре, Денингс е бил в спалнята на Ригън; за невероятната сила на Ригън и за образа на Денингс, който смяташе, че е видяла в извъртяната на 180 градуса глава. След като свърши, Крис изтощено зачака реакцията на Карас. Той понечи да отговори откровено, но видя умолителния й поглед и тихо каза:

— Не можете да сте сигурна, че го е направила.

— Ами извъртяната глава на Бърк? Ами онова, което каза?

— Вие сте се ударили в стената — каза Карас. — Били сте в шок. Сторило ви се