стоманената лента на лявата му ръка примигваше червена светлина. Боксът се презареждаше.
Разбрах.
Първи рунд.
Боят с голи ръце има само две правила. Нанасяй жестоко и бързо колкото се може повече удари, за да повалиш противника. Щом падне, убий го. Има ли други правила, това не е бой, а игра. Когато паднах, Кадмин можеше да ме довърши, но това не беше истински бой. Беше пародия, тоест игра, в която трябва да се причинят най-много страдания за удоволствие на публиката.
На тълпата.
Станах и вдигнах очи към безбройните мъгливи лица. Подсилени от неврохимията, очите ми различаваха блясък на слюнка по зъбите им. Прогоних болката в корема, плюх на тепиха и заех бойна стойка. Кадмин леко приведе глава, сякаш се съгласяваше с нещо, после отново нападна. Същият вихър от праволинейни техники, същата бързина и сила, но този път бях готов. Отбих първите два удара с летяща блокада и вместо да отстъпя, упорито останах пред Кадмин. Той загуби част от секундата, за да осъзнае какво правя, а сетне вече бе твърде късно. Почти бяхме опрели гърди в гърди. Нанесох удара с глава тъй жестоко, сякаш неговото лице принадлежеше на всеки един от крещящите зрители.
Орловият нос се строши с глухо хрущене и докато той се олюляваше, аз го повалих с ритник в коляното. Ръбът на дясната ми длан полетя като смъртоносно острие, търсейки гърлото, но Кадмин вече бе паднал. Превъртя се и ме подкоси с крак. Докато падах, той се надигна на колене и стовари сдвоен юмрук върху гърба ми. Зарядът ме разтърси. Забих глава в тепиха и усетих вкус на кръв.
Претърколих се, скочих на крака и видях как Кадмин отстъпва, бършейки кръвта от счупения си нос. Той погледна с недоумение червената ивица по дланта си, после мен и смаяно тръсна глава. Ухилих се немощно, събрах сили от прилива на адреналин, след като бях видял кръвта му, и вдигнах ръце в готовност за бой.
— Хайде, боклук — изграчих аз през смазаните си устни. — Ела да ми видиш сметката.
Още преди последната дума той връхлетя насреща. Този път почти не го докоснах. Вече нямаше осъзнат бой. Неврохимията доблестно устояваше на побоя, блокираше с всичка сила, за да ме спаси от боксовете и ми разкриваше пространство за случайни контраатаки, които според емисарския инстинкт имаха шанс да пробият бойната схема на Кадмин. Той ги отбиваше като досадни насекоми.
При последния от тези отчаяни удари не успях да се удържа на дистанция. Кадмин ме сграбчи за китката и дръпна напред. Идеално насочен въртелив ритник се стовари върху ребрата ми и аз чух как се пропукват. Кадмин дръпна отново, вкопчи се в лакътя на пленената ръка и неврохимията ми показа в поредица от застинали кадри как той замахва към ставата. Знаех какъв ще е звукът, знаех какъв звук ще издам самият аз, преди неврохимията да блокира болката. Ръката ми отчаяно се изви в хватката на Кадмин и аз паднах надолу. Хлъзгава от пот, китката ми се изплъзна на свобода. Кадмин удари с убийствена сила, но костта устоя, а и аз вече летях към тепиха.
Паднах върху наранените ребра и зрителното ми поле се разпадна на късчета. Сгърчих се, отблъсквайки стремежа да се свия на топка. Нейде на хиляда метра височина зърнах лицето на Кадмин.
— Ставай. — Гласът му звучеше като шум от разкъсан картон. — Не сме свършили още.
С рязко прегъване се изправих от кръста нагоре и замахнах към слабините. Ударът бе неточен и улучи месестата част на бедрото. Той небрежно отби и стовари силовия бокс право в лицето ми. Зърнах танцуващи разноцветни светлини, сетне всичко потъна в бяла мъгла. Ревът на тълпата избухна в главата ми, а през него чух зова на водовъртежа. Всичко кръжеше, ту се проясняваше, ту пак чезнеше като в гравитационна шахта, докато неврохимията се бореше да ме удържи в съзнание. Светлините падаха надолу и пак отскачаха към тавана, сякаш искаха да проверят доколко съм пострадал, но бързо губеха интерес. Съзнанието летеше по широка елиптична орбита из главата ми. Изведнъж отново се озовах на Шария, обкръжен в разбит паешки танк заедно с Джими де Сото.
„— Земята? — Лазерни изстрели отвън озаряват ухиленото му лице, нашарено с черни ивици. — Помийна яма, мой човек. Най-скапаното закостеняло общество, все едно се връщаш половин хилядолетие назад. Нищо не става там. Историческите събития са забранени.
— Глупости.
Острият вой на бомба-търсачка подчертава моето възражение. Споглеждаме се в сумрака на танковата кабина. Бомбардировката продължава, откакто се смрачи, автоматичните оръжия гонят всяка топла и движеща се цел. По някое време, когато шарийските заглушители спряха да действат за малко, чухме, че междупланетната флота на адмирал Кърситър все още е на няколко светлинни секунди от нас и води бой за орбитално надмощие. Ако до разсъмване битката не е свършила, вероятно ще пратят пехотни части да ни избият. Изгледите не са добри.
Поне ефектът от бетатанатина почва да отминава. Усещам как температурата ми се нормализира. Околният въздух вече не прилича на вряла супа, а дишането престава да бъде мъчително, както доскоро, когато пулсът ни бе спаднал едва ли не до нула.
Автоматичната бомба избухва нейде съвсем наблизо и краката на танка трополят по корпуса. Замислено се озъртаме към дозиметрите.
— Глупости, а? — Джими надниква през назъбената дупка в бронята на танка. — Хей, човече, ти не си тамошен. Аз съм и ти казвам, че ако ми предложат избор между склад или живот на Земята, сериозно ще се замисля. Ако случайно ти се отвори път натам, бягай в обратна посока.“
Примигах и прогоних видението. Над мен смъртоносният нож лъщеше в гравитационното поле като слънчев лъч в дървесна корона. Джими чезнеше, отлиташе покрай ножа нагоре към покрива.
„— Казвах ли ти да не ходиш там, приятел? Виж се сега. — Той плю и изчезна, оставяйки само ехото от гласа си. — Помийна яма. Трябва да се добера до следващата сцена.“
Ревът на тълпата се сля в ритмично скандиране.
Гневът прониза мъглата в главата ми като нажежена тел. Надигнах се на лакът и отправих поглед към Кадмин, който търпеливо чакаше от другата страна на ринга. Той ме видя и вдигна ръце, имитирайки моя жест отпреди малко. Над трибуните избухна див смях.
„Да се добера до следващата сцена.“
Залитайки, аз се изправих на крака.
„Ако не помагаш в къщната работа, някоя нощ Кърпалан ще дойде за теб.“
Гласът бликна в главата ми — глас, който не бях чувал почти цял век и половина обективно време. Гласът на човека, с когото не исках да цапам паметта си, откакто станах самостоятелен. Баща ми и неговите прекрасни приказки за лека нощ. Как ще пропусне да дойде точно сега, когато съм най-зле.
„Кърпалан ще дойде за теб.“
„Е, нещо си се объркал, тате. Кърпалан стои отсреща и чака. Няма да дойде за мен, ще трябва аз да отида за него. Но все пак благодаря, тате. Благодаря за всичко.“
Изцедих последните остатъци от сила на клетъчно ниво в тялото на Райкър и бавно тръгнах напред.
Високо над ринга изтрещя разбито стъкло. Парчетата се поспаха като дъжд между Кадмин и мен.
Видях очите му, вдигнати към мостчето горе, после сякаш избухнаха целите му гърди. Главата и ръцете отхвръкнаха назад, като че нещо го бе изхвърлило от равновесие. Из залата прокънтя гърмеж. Предницата на затворническата униформа бе разкъсана и в тялото на Кадмин зейна разрез от гърлото на кръста. Изригнаха фонтани от кръв.
Аз се завъртях, погледнах нагоре и видях зад разбитото стъкло на мостчето Треп, все още прилепила око към цевта на осколочната карабина. По дулото танцуваха пламъчета — беше превключила на автоматична стрелба. Объркан, аз продължавах да се въртя, търсех целите, но на тепиха нямаше нищо друго, освен останките на Кадмин. Касапина не се виждаше никакъв, а в промеждутъците между експлозиите чувах как ревът на тълпата изведнъж се превръща в панически писъци. Всички бяха скочили на крака и се опитваха да избягат. Чак сега осъзнах. Треп стреляше в публиката.
Долу на пода на залата избухна изстрел от енергийно оръжие и някой изпищя. Тромаво и бавно се обърнах към звука. Касапина гореше.
Застанал разкрачен на вратата зад него, Родриго Баутиста стреляше с широк лъч от дългоцевен бластер. Касапина гореше от кръста нагоре, удряше се с ръце, но и те бяха обгърнати в пламъци. Пищеше
