— Младежите на Харлановия свят са по-издръжливи. Мисля, че тя е знаела за какво говори. А сега може ли да приключваме, ако обичаш?
Зад стъклата ревът на тълпата се надигна като прибой над каменист плаж.
36.
Долу на арената шумът беше по-неравен и хаотичен. Отделни гласове си пробиваха път през глъчката като перки на акули в бурно море, макар че без да използвам неврохимията, не можех да различа нито дума. Само един вик успя да долети ясно през всеобщия рев. Докато пристъпвах към края на ринга, някой изкрещя:
— Спомни си брат ми,
Озърнах се да видя чия е семейната вражда, но зърнах само море от гневни и развълнувани лица. Неколцина бяха скочили на крака, размахваха юмруци и тропаха по кънтящите метални трибуни. Жаждата за кръв растеше като нещо осезаемо, изпълвайки въздуха със задушлива гъстота. Опитах се да си припомня дали аз и моите връстници крещяхме така на боевете в Нова Пеща. Сигурно. А дори не познавахме противниците, които се млатеха и деряха за наше забавление. Тия хора поне имаха някаква емоционална причина да жадуват за кръв.
От другата страна на арената Кадмин чакаше със скръстени ръце. Гъвкавата стомана на силовите боксове по пръстите на двете му ръце лъщеше под яркото осветление. Изтънчено предимство — нямаше да направи боя неравен, но в крайна сметка щеше да си каже думата. Боксовете обаче не ме тревожеха толкова, колкото подсилените му системи за реагиране тип „Волята на Аллаха“. Преди малко повече от век бях се сблъсквал с подобни системи на Шария и знаех, че не са за пренебрегване. Малко старомодни наистина, но все пак солидна военна биомеханика и срещу тях неврохимията на Райкър, при това здравата разцентрована от зашеметяващия лъч, нямаше почти никакви шансове.
Заех отбелязаната на пода позиция срещу Кадмин. Наоколо тълпата притихна и под лъчите на прожекторите към нас пристъпи Емси Касапина. Издокаран в пищни одежди за пред камерите на Пернила Грип, той приличаше на зловеща кукла от детски кошмар. Подходяща компания за Кърпалан. Вдигна ръце и вградените в гърлото му микрофони отпратиха думите към мощни високоговорители по стените на трюма.
— Добре дошли на „Панамска роза“.
Откъм тълпата долетя лека глъчка, но хората все още бяха затаили дъх в очакване. Касапина знаеше това и бавно се завъртя, подсилвайки напрежението.
— Добре дошли на един изключителен и много специален спектакъл в „Панамска роза“. Приветствам ви с добре дошли за
Тълпата обезумя. Вдигнах очи към лицата в полумрака и видях как пада тънката кожа на цивилизацията, а отдолу като окървавена плът надниква яростта.
Мощният механичен глас на Касапина прокънтя през свирепия рев. Той успокоително размаха ръце.
— Повечето сред вас си спомнят детектив Райкър от една или друга среща. За някои това име се свързва с пролята кръв, може би и със счупени кости. Тези спомени… тези спомени са болезнени; и навярно мнозина си мислят, че никога няма да ги забравят.
Вече ги бе накарал да млъкнат и заговори по-тихо.
— Приятели, не се надявам да изтрия тези ваши спомени, защото не това предлагаме тук на „Панамска роза“. Тук не продаваме тиха забрава, а спомен, независимо колко горчив ще се окаже. Не насън, приятели, а наяве. — Той рязко ме посочи с пръст. — Приятели мои, това е
Нови възторжени крясъци. Озърнах се към Кадмин и с отвращение вдигнах вежди. Можеше и да загина, но не ми се умираше от скука. Кадмин сви рамене. Интересуваше го единствено битката. Палячовщините на Касапина бяха просто дребна, но неприятна цена, която трябваше да плати.
— Това е реалното — повтори Касапина. — Тази вечер е вечер на истината. Тази вечер ще видите как Илайас Райкър умира, умира на колене и ако това не заличи спомените за вашите пребити тела и строшени кости, поне ще ги замени с други спомени — за това как пращят костите на мъчителя ви.
Тълпата избухна.
За момент се зачудих дали Касапина наистина прекалява. Истината за Райкър май се оказваше доста неуловима. Спомних си как излязох от заведението на Джери и Октай веднага хукна да бяга, щом видя лицето на Райкър. Как самият Джери ми разправяше за срещите на монголеца с полицая, чието тяло носех: „Райкър го гонеше като хлебарка. Преди две години го преби почти до смърт“. А после мнението на Баутиста за методите му: „Виждал съм го на разпити, непрекъснато караше по ръба“. Колко ли пъти бе прекрачвал ръба, за да привлече такава тълпа?
Какво би казала Ортега?
Помислих си за Ортега и нейното лице бе като островче на спокойствието сред дивата буря, раздухана от Касапина. С малко късмет и онова, което й оставих в „Хендрикс“, тя щеше да унищожи Кавахара вместо мен.
Стигаше ми да го знам.
Касапина измъкна изпод одеждите си нож с тежко назъбено острие и го вдигна високо. В залата настана относителна тишина.
— Последният удар — обяви той. — Когато нашият матадор повали Илайас Райкър така, че да не може да стане, ще видите приставката, отрязана от живия му гръбнак и смачкана, за да знаете със сигурност, че той вече не съществува.
Той разтвори пръсти и отпусна ръка. Чист театър. Ножът остана да виси във въздуха, проблясвайки сред локалното гравитационно поле, после се издигна на около пет метра точно над центъра на арената.
— Да започваме — извика Касапина и се оттегли.
Настана вълшебен миг, изпълнен с някакво отпускане, сякаш току-що бяхме заснели епизод от сензофилм и сега можехме да си отпочинем, да прехвърляме шише уиски от ръка на ръка и да си подмятаме шеги зад скенерите. Да се надсмиваме на изтъркания сценарий, който ни принуждават да разиграваме.
Все още разделени от цялата ширина на ринга, ние започнахме да кръжим, като внимавахме да не разкрием какво сме замислили. Мъчех се да разчета нещо в жестовете и движенията на Кадмин.
„Биомеханичните системи «Волята на Аллаха», модели от 3.1 до 7, са прости, но не бива да бъдат подценявани“, инструктираха ни преди кацането на Шария. „Създателите им са гонили най-вече скорост и сила, и в това отношение са се справили превъзходно. Ако имат някаква слабост, тя е там, че техните бойни стратегии нямат подсистема за случайни варианти. Поради това мъчениците от «Десницата на Аллаха» са склонни да се сражават с много ограничен спектър от бойни техники.“
На Шария нашите системи бяха свръхмодерни, снабдени с генератор за случайни варианти и вградени анализатори. Неврохимията на Райкър изобщо не можеше да се мери с подобно ниво на изтънченост, но чрез някои емисарски трикове можех поне да я усъвършенствам донякъде. Трудното беше да остана жив, докато анализирам бойните схеми на „Волята на Аллаха“ и…
Кадмин нападна.
Деляха ни почти десет метра; той ги преодоля за миг и връхлетя като ураган.
Техниките бяха елементарни, преки удари и ритници, но нанесени с такава мощ и бързина, че едва смогвах да ги отбивам. За контраатака не можеше да става и дума. Отбих първия удар надясно и използвах инерцията, за да отскоча наляво. Кадмин ме последва без колебание и замахна към лицето. Отметнах глава от удара и усетих как юмрукът закачи слепоочието ми, но не достатъчно силно, за да задейства бокса. Инстинктът ми подсказа да блокирам ниско и така отклоних с лакът ритника, който можеше да строши коляното ми. Последвалият удар с лакът ме улучи по темето и аз залитнах назад, като се борех да устоя на крака. Кадмин се втурна след мен. Опитах десен страничен саблен удар, но той имаше инерция и ме изпревари без усилие. Стрелна юмрук надолу и ме улучи в корема. Силовият бокс се включи със звук, напомнящ цвърчене на пържола в тиган.
Сякаш някой заби рибарска кука в червата ми. Самата болка от удара остана отгоре по кожата, а из коремните ми мускули плъзна отвратително вцепенение. Почувствах се като осакатен. Залитнах три крачки назад, рухнах на тепиха и се сгърчих като смазано насекомо. Смътно чух одобрителния рев на тълпата.
Безсилно извъртях глава и видях, че Кадмин се е отдръпнал и стои с вдигнати пред лицето юмруци. По
