пак ще се срещнем в недалечното бъдеще.
— Тежко ти — казах неубедително аз и в този момент ме простреляха със зашеметяващ лъч.
Когато се свестих, нечие лице ме наблюдаваше отблизо. Чертите бяха неясни, бледи и размазани като някаква театрална маска. Примигах, потръпнах и напрегнах очи. Лицето се поотдръпна, но все още изглеждаше като кукленско. Закашлях се.
— Здрасти, Касапин.
Грозното лице се разтегли в усмивка.
— Добре дошъл отново на „Панамска роза“, мистър Ковач.
Надигнах се разтреперан и седнах на тясната метална койка. Касапина се отдръпна, за да не ми пречи, или просто за да е на безопасно разстояние. Смътно различих зад него тясна метална каюта. Отпуснах крака на пода и рязко спрях. Нервите в ръцете и краката ми още тръпнеха, а в стомаха ми се надигаха болезнени спазми. Общо взето, личеше, че лъчът не е бил включен на пълна мощност. Сведох очи и видях, че съм облечен в брезентова затворническа униформа с цвета на обветрен гранит. На пода до койката имаше чифт космически чехли и колан със същия цвят. Обзе ме неприятно предчувствие за плановете на Кадмин.
Вратата зад Касапина се отвори. Влезе висока руса жена малко над четирийсет години, следвана от друг синт — доста по-модерен, с лъскав стоманен интерфейс за пряка връзка вместо лява ръка.
Касапина тутакси пое ролята на домакин.
— Мистър Ковач, позволете да ви представя Пернила Грип от корпорация „Бойни предавания“ и нейния технически асистент Майлс Мек. Пернила, Майлс, представям ви Такеши Ковач, нашият заместител на Райкър за довечера. Между другото, поздравления, Ковач. Миналия път ви повярвах изцяло, колкото и да бях убеден, че Райкър няма да се измъкне от склада по-рано от двеста години. Емисарска дарба, предполагам.
— Всъщност не. Ортега изигра главната роля. Аз само те оставих да приказваш. Това поне го умееш. — Кимнах на новодошлите. — Думата „предавания“ ли чух? Мислех, че е против веруюто. Не си ли беше изпатил жестоко някакъв журналист тъкмо заради подобно провидение?
— Различни продукти, мистър Ковач. Различни продукти. Да се излъчва запланувана битка наистина би било нарушение на нашето верую. Но това не е запланувана битка, а пародиен бой. — При последните думи повърхностният чар на Касапина внезапно изчезна. — Поради естествената ограниченост на живата публика сме принудени някак да допълваме приходите. Има много мрежи, които дават мило и драго, за да докопат нещо от „Панамска роза“. Това се дължи на нашата репутация, но за жалост същата репутация не ни позволява да сключваме преки сделки. Мисис Грип помага да преодолеем тази пазарна дилема.
— Много мило от нейна страна. — Моят глас също стана студен. — Къде е Кадмин?
— Всичко с времето си, мистър Ковач, всичко с времето си. Знаете ли, признавам, че се усъмних, когато ми казаха, че ще реагирате по такъв начин и ще се размените срещу лейтенанта. Но вие изпълнявате предсказанията като машина. Това ли ви отне Корпусът в замяна на всички други способности? Вашата непредсказуемост? Душата ви?
— Недей да се правиш на поетичен, Касапин. Къде е той?
— Е, добре. Насам.
Пред вратата на каютата стояха двама яки пазачи, може би онези от колата. Бях твърде замаян, за да си ги спомня ясно. Те ме прихванаха здраво от двете страни, докато следвах Касапина по тесните коридори и мостчета, покрити с петна от ръжда и слоеве полимерен лак. Опитвах се да запомня пътя, но основната част от съзнанието ми мислеше за думите на Касапина. Кой му бе предсказал моите действия? Кадмин? Едва ли. Въпреки цялата си ярост и всички заплахи Кърпения човек не знаеше почти нищо за мен. Единственият реален кандидат-автор на предсказанията бе Рейлийн Кавахара. Което обясняваше и защо синтетичната плът на Касапина не трепери от мисълта какво би му сторила Кавахара за сътрудничеството с Кадмин. Кавахара ме беше продала. Банкрофт се хвана на въдицата, кризата — в каквото и да се състоеше — отмина и още същия ден отвлякоха Ортега като примамка. Сценарият, който предложих на Банкрофт, представяше Кадмин като частен предприемач с лични сметки за разчистване, тъй че нищо не пречеше да го видят как ме унищожава. И при дадените обстоятелства беше по-безопасно да ме ликвидират, отколкото да остана жив.
Впрочем същото се отнасяше и до Кадмин. Може би наистина бяха издали заповед за ликвидирането му, но само докато имаха нужда от мен. След успешно изпълнената задача аз отново ставах излишен и без съмнение бе пуснат нов сигнал — никой да не закача Кадмин. Той можеше да убие мен или аз него, каквото реши съдбата. А Кавахара щеше да премахне оцелелия.
Не се съмнявах, че Кавахара ще удържи на думата си за Сара. Старомодните членове на якудза бяха маниаци в това отношение. Но тя не бе обещала нищо за мен.
Най-сетне се изкачихме по една стълбичка, малко по-широка от другите, и излязохме на остъклено мостче над преоборудван трюм. Като погледнах надолу, видях една от арените, край които минахме преди седмица с електромагнитното влакче, но сега найлоновите покрития бяха вдигнати и неголяма тълпа се стремеше към предните пластмасови седалки. През стъклото чух познатата глъчка на развълнувано очакване, която помнех от публичните боеве в младостта си.
— А, публиката ви чака — обади се Касапина иззад рамото ми. — Е, по-точно публиката на Райкър. Не се съмнявам, че ще ги убедите също тъй умело, както убедихте мен.
— А ако не искам?
Грубото лице на Касапина се изкриви в презрителна гримаса. Той махна с ръка към тълпата.
— Ами, опитайте да им обясните. Но откровено казано, акустиката не е много добра, пък и… — Той се усмихна зловещо. — Не вярвам да имате време.
— Значи съдбата ми е предрешена, а?
Касапина продължи да се усмихва. Зад него Пернила Грип и другият синт ме гледаха с хищен интерес като котки, застанали пред клетка с канарче. Долу тълпата почваше да става нетърпелива.
— Доста усилия хвърлих, за да организирам този сеанс, разчитайки единствено на уверенията на Кадмин. Хората чакат с нетърпение да видят как Илайас Райкър ще плати за своите злодеяния и би било много рисковано да ги разочаровате. Да не говорим за липсата на професионализъм. Но пък и не вярвам, че сте дошли тук с надеждата да оцелеете, нали, мистър Ковач?
Спомних си притъмняващата пуста улица „Мина“ и сгърченото тяло на Ортега. Потиснах замайването и измъкнах от някакъв таен запас широка усмивка.
— Да, сигурно е така.
Тихи стъпки по мостчето. Стрелнах поглед към звука и видях Кадмин в същото облекло като мен. Чехлите тихо спряха и той приведе глава настрани, сякаш за пръв път ме виждаше истински. Тихо изрече:
Усмихнах се мрачно.
— „Ако искаш да загубиш битка, обсъждай я предварително.“
— Но в онези дни тя е била много по-млада. — Кадмин също се усмихна и съвършените бели зъби блеснаха на фона на загорялото му лице. — Едва навлязла в младежката възраст, ако мога да вярвам на предговора към „Фурии“.
