тежестта й, но далеч по-болезнено бе внезапното, вледеняващо разбиране, че това са последните ни часове заедно. Не знаех откъде е дошло, но идваше заедно с онази плътна, каменна тежест в ума ми, на която отдавна бях свикнал да вярвам повече, отколкото на логичната мисъл. Напуснахме залата, хванати ръка за ръка, и всъщност забелязахме този факт едва когато в коридора отвън налетяхме на Баутиста и инстинктивно се отдръпнахме един от друг.
— Търсех те, Ковач. — Не знам дали имаше някакво мнение относно държането за ръце, но във всеки случай лицето му не се промени. — Твоята приятелка духна и ни остави сами да разчистваме кашата.
— Да, Крис… — Млъкнах и кимнах към Ортега. — Казаха ми. Взе ли и осколочната карабина?
Баутиста кимна.
— Значи разполагаш с идеална история. Някой ви се обажда за стрелба в „Панамска роза“, пристигате да проверите и откривате публиката избита, Кадмин и Касапина мъртви, а мен и Ортега с единия крак в гроба. Сигурно някой е имал зъб на Касапина.
С крайчеца на окото си зърнах как Ортега поклати глава.
— Няма да мине — каза Баутиста. — Всички обаждания до управлението се записват. На патрулните коли също.
Свих рамене и усетих как емисарят в мен се събужда.
— И какво от това? Вие с Ортега сигурно си имате осведомители в Ричмънд. Хора, чиито имена не можете да разкриете. Потърсили са ви по частен телефон, който за жалост случайно е станал на парчета, докато сте си пробивали път през остатъците от охраната на Касапина. Няма следи. И мониторите също са безполезни, защото тайнственият организатор на стрелбата е изтрил цялата автоматизирана охранителна система. Мисля, че може да се уреди.
Баутиста не изглеждаше убеден.
— Предполагам. За тая работа ще ни трябва спец по данните. Дейвидсън го бива, но не чак дотам.
— Мога да ви намеря спец. Нещо друго?
— Някои от зрителите още са живи. Не че могат да предприемат нещо в момента, но заплашват.
— Зарежи ги. Най-много да са видели Треп. А и за нея не ми се вярва. Цялата работа приключи за секунди. Остава само да решим кога да викнем линейките.
— Не бива много да се бавим — каза Ортега. — Инак ще стане подозрително.
Баутиста изсумтя.
— Цялата тая шибана история е подозрителна. До довечера цялото управление ще знае какво се е случило.
— Май ви се случва често, а?
— Не е смешно, Ковач. Касапина прекрачи границата и знаеше какво му се пише.
— Касапина — промърмори Ортега. — Тоя скапаняк сигурно има някъде резервно копие. Щом се презареди, ще хукне да иска разследване.
— Може и да не хукне — каза Баутиста. — Според теб откога е в синтетичното тяло?
Ортега сви рамене.
— Кой знае? Носеше го миналата седмица. Значи поне оттогава, освен ако е актуализирал резервното копие. А това струва страшно много пари.
— Ако бях на мястото на Касапина — казах замислено аз, — бих се актуализирал при всяко по-важно събитие. Независимо от цената. Не бих искал да се събудя и да не знам какви съм ги надробил една седмица преди да ме палнат.
— Зависи какво правиш — изтъкна Баутиста. — Ако е някаква много незаконна гадост, може би ще предпочетеш да не знаеш. Така минаваш спокойно през детектора на лъжата и се прибираш с усмивка.
— Нещо повече. Няма дори…
Млъкнах и се замислих. Баутиста нетърпеливо махна с ръка.
— Както и да е. Ако Касапина се събуди, без да знае, може да поразпита тук-там, но няма да бърза да намеси полицията. А ако знае… — Той разпери ръце. — Ще е по-тих от оргазъм на католик. Мисля, че сме на чисто.
— Тогава викай линейките. И може би си струва да викнеш Мурава за…
Но гласът на Ортега заглъхна, защото бе видяла как последното късче от мозайката си ляга точно на мястото. Разговорът между двамата полицаи стана откъслечен и неясен като размяна на съобщения през пращенето на служебни радиостанции. Аз гледах някаква малка вдлъбнатина в металната стена до мен и проверявах идеята с всеки възможен логичен тест.
Баутиста ми хвърли странен поглед и отиде да вика линейките. Когато останахме само двамата, Ортега леко докосна ръката ми.
— Хей, Ковач. Добре ли си?
Примигах.
— Ковач?
Протегнах ръка към стената, сякаш исках да се уверя, че е истинска. В сравнение с твърдостта на идеята в главата ми всичко наоколо изглеждаше безплътно.
— Кристин — бавно изрекох аз, — трябва да се кача на „Глава в облаците“. Знам какво са направили с Банкрофт. Мога да унищожа Кавахара и да прокарам Резолюция 653. И да оневиня Райкър.
Ортега въздъхна.
— Ковач, това вече го…
— Не. — Яростта в гласа ми бе тъй внезапна, че стресна дори мен. Усетих болка, когато натъртеното лице на Райкър се напрегна. — Това вече не са предположения, а факти. И ще се кача на „Глава в облаците“. Със или без твоя помощ, но ще се кача.
— Ковач. — Ортега поклати глава. — Погледни се. На нищо не приличаш. В момента не можеш да се опреш и на уличен сводник от Окланд, а говориш за тайна акция срещу един от Домовете по Западното крайбрежие. Как ще минеш през охраната на Кавахара със счупени ребра и такава физиономия? Забрави.
— Не съм казал, че ще е лесно.
— Ковач, това няма да стане. Прикривах записите от „Хендрикс“, докато извъртиш номера с Банкрофт, но търпението ми беше дотук. Играта свърши, приятелката ти Сара ще се прибере у дома и ти би трябвало да сториш същото. Точка. Не ме интересува на кого имаш зъб.
— Наистина ли искаш Райкър да се завърне? — тихо попитах аз.
За момент си помислих, че ще ме цапардоса. Разширените й ноздри пребледняха и дясното рамо се приведе за удар. Така й не разбрах какво я спря — замайването или чувството за дисциплина.
— За такива приказки би трябвало да ти тегля един, Ковач — каза спокойно тя.
Вдигнах ръце.
— Давай, в момента не мога да се опра и на уличен сводник от Окланд. Нали така каза?
Ортега изръмжа презрително и понечи да се обърне. Протегнах ръка да я докосна.
— Кристин… — Поколебах се. — Извинявай. Онова, за Райкър, беше гадно. Няма ли поне веднъж да ме изслушаш докрай?
Тя пак се обърна към мен и наведе глава, прикривайки чувствата си зад маска на безразличие. Преглътна.
— Няма. Твърде много неща се случиха. — Тя се изкашля. — Не искам да страдаш повече, Ковач. Просто не искам да се съсипваш, това е.
— Тоест да не съсипвам носителя на Райкър?
Ортега ме погледна.
— Не — каза тихо тя. — Не това имах предвид.
После изведнъж се озова плътно до мен в мрачния метален коридор, прегърна ме и зарови лице върху гърдите ми. Аз също преглътнах и я стиснах здраво, докато последните остатъци от нашето общо време изтичаха като зрънца пясък през пръстите ми. И в този момент бих дал почти всичко, за да нямам план, който да й изложа, нищо да не е в състояние да разруши растящото между нас чувство, и да не мразя тъй силно Рейлийн Кавахара.
Бих дал почти всичко.
