Два след полунощ.
Обадих се на Айрин Елиът в апартамента на „Джаксол“ и я вдигнах от сън. Казах й, че имаме проблем, и ще позлатим онзи, който ни се притече на помощ. Тя кимна сънено. Баутиста отиде да я вземе с полицейска кола без отличителни знаци.
Когато се върнаха, „Панамска роза“ грееше като за градинско увеселение. Вертикалните прожектори покрай корпуса създаваха чувството, че корабът е увиснал в нощта на въжета от светлина. Полицейски илуминиеви ленти ограждаха целия пристан и отделни места по палубата. Покривът на трюма, където протече битката, беше вдигнат, за да осигури пряк достъп на линейките, а светлината на полицейските прожектори вътре се издигаше в мрака като зарево над металургичен завод. Небето гъмжеше от полицейски коли, други бяха спрели на кея с мигащи лампи.
Посрещнах я на мостчето.
— Искам си тялото — извика тя през воя на сирени и рева на двигатели. В блясъка на прожекторите черната й коса изглеждаше почти руса.
— Не мога да го уредя в момента — изкрещях в отговор аз. — Но ще стане. Първо гледай да свършиш работата. Покажи на какво си способна. А сега дай да се укрием, преди да са дошли скапаните журналисти.
Местните ченгета държаха пресата настрани. Все още разтреперана и замаяна, Ортега наметна полицейски шинел и отиде да им помага със същата свирепа целенасоченост, която я държеше на крака. Целият отдел „Органични увреждания“ се бе струпал на кораба. Крещяха, опираха рамо до рамо, лъжеха, мажеха, псуваха и се бореха да удържат фронта, докато Елиът трескаво фалшифицираше видеозаписите. Треп имаше право — бяха най-голямата банда в квартала.
— Утре се изнасям от апартамента — каза ми Елиът, без да прекъсва работата. — Няма да ме откриеш там.
Тя помълча, като си подсвиркваше през зъби и проверяваше подправените кадри. После ми хвърли поглед през рамо.
— Ти каза, че за тая работа ще ме позлатят. Ще са ми задължени, така ли?
— Да, така казах.
— Тогава ще се свържа с тях. Викни старшия офицер, искам да поговорим. И недей да ме търсиш в Ембър. Няма да бъда там.
Гледах я мълчаливо. Елиът отново се зае с работата.
— Трябва да остана сама за известно време — промърмори тя.
За мен това бе недостъпен лукс.
38.
Гледах го как си налива петнайсетгодишно малцово уиски, как отнася чашата до телефона и се настанява удобно. В една от линейките бяха залепили счупените ребра, но все още из целия хълбок пламтеше една огромна болка, пронизвана сегиз-тогиз от нажежени игли. Той отпи глътка уиски, стегна се и набра номера.
— Резиденция Банкрофт, с кого желаете да говорите?
Беше пак жената със строг костюм, която ми отговори при последното обаждане до Слънчевия дом. Същият костюм, същата коса, дори същият грим. Може да беше виртуален образ.
— Мириам Банкрофт — каза той.
Отново имах чувството, че съм пасивен наблюдател. Същото усещане за прекъсната връзка, както в онази нощ пред огледалото, докато носителят на Райкър подготвяше оръжията. Разпадане. Само че този път беше много по-зле.
— Един момент, моля.
Жената изчезна от екрана и на нейно място се появи трептящото пламъче на клечка кибрит под звуците на тиха музика, която звучеше като есенни листа, подмятани от вятъра по протрит и разместен паваж. Измина около минута, после се появи Мириам Банкрофт, безупречно облечена с официален жакет и блуза. Тя повдигна идеално оформената си вежда.
— Мистър Ковач. Каква изненада.
— Ами… да. — Той смутено размърда ръка. Дори и по телефона Мириам Банкрофт излъчваше чувственост, която го изкарваше от равновесие. — Връзката обезопасена ли е?
— Да, в разумни граници. Какво искате?
Той се изкашля.
— Напоследък размишлявах. Има неща, които бих желал да обсъдим. Аз… може би ви дължа извинение.
— Нима? — Този път подскочиха двете вежди. — Кога точно предлагате да го сторим?
Той сви рамене.
— В момента нямам нищо друго предвид.
— Да. Аз обаче имам нещо предвид в момента, мистър Ковач. Заминавам за среща в Чикаго и ще се върна на крайбрежието едва утре вечер. — Едва доловим намек за усмивка трепна в ъгълчетата на устните й. — Ще почакате ли?
— Разбира се.
Тя присви очи и се приведе към екрана.
— Какво ви е на лицето?
Той вдигна ръка към една от синините. Беше се надявал да не бият на очи в зле осветената стая. А и не очакваше Мириам Банкрофт да се окаже толкова наблюдателна.
— Дълга история. Ще ви кажа, като се видим.
— Е, просто няма как да устоя на подобно предложение — иронично отвърна тя. — Утре следобед ще пратя лимузина да ви вземе от „Хендрикс“. В четири часа, удобно ли е? Добре. До утре.
Екранът изгасна. Той го погледа още малко, после изключи телефона и завъртя стола към площадката на перваза.
— Изнервя ме — каза той.
— Да, и мен също. Е, то си е ясно.
— Много смешно.
— Старая се.
Станах да взема шишето уиски. Мимоходом зърнах отражението си в огледалото до леглото.
Носителят на Райкър изглеждаше като човек, който си е пробивал път с главата напред през всички житейски несгоди. Човекът в огледалото беше съвсем различен. Той сякаш умееше елегантно да отскочи от всяка криза и да гледа как съдбата тромаво рухва по очи. Движенията на тялото бяха котешки, изпълнени с плавна и точна икономия на усилия, която би допаднала на Анчана Саломао. Гъстата, почти синкавочерна коса падаше на меки вълни към измамно тесните рамене, а в скосените очи се спотайваше кротко, безгрижно усещане, че Вселената е добро място за живеене.
Бях в технологичния нинджа само от няколко часа — седем и четирийсет и две минути според часовника в горния ляв ъгъл на зрителното поле, — но не изпитвах обичайните странични ефекти на презареждането. Взех шишето с тънката, дълга ръка на художник и простичката игра на кости и мускули изпълни сърцето ми с радост. Неврохимичната система „Хумало“ пулсираше непрестанно на границата на възприятията, сякаш възпяваше тихичко безбройните възможности на тялото във всеки отделен момент. Никога, дори и по време на службата в Корпуса, не бях носил подобно тяло.
Спомних си думите на Касапина и мислено поклатих глава. Ако онези от ООН си въобразяваха, че могат да наложат десетгодишно колониално ембарго върху това, значи живееха в друг свят.
— Не знам за теб — каза той, — но положението ми се вижда ужасно смахнато.
— Иска ли питане.
Налях си и му предложих бутилката. Той поклати глава. Върнах се на перваза и опрях гръб в стъклото.
— Как го издържаше Кадмин, по дяволите? Ортега разправя, че непрекъснато работел със себе си.
— С всичко се свиква. Освен това Кадмин беше луд.
