86
Малко преди девет часа сутринта в сряда аз се намирах на международното летище „Роли-Дърам“. Кавалерията пристигаше. Идваха свежи сили. Отборът на Сампсън отново беше в града.
В пълен контраст с ужаса и параноята, които пълзяха навред из улиците на Дърам и Чапъл Хил, подранилите бизнесмени, изглежда, бяха забравили бедата, обличайки тъмните си изгладени костюми и вратовръзки на цветя с марката на „Нийман Маркъс“ и „Дилърд“. Това ми харесваше. Браво на тях. Отрицанието също е подход.
Най-сетне Сампсън се зададе откъм изхода на вътрешните линии с дълги, пружиниращи, решителни крачки. Помахах му с днешния брой на местния вестник. За мен беше характерно да махам, а за Човека Планина — да не маха. За сметка на това той ме възнагради със студено градско кимване. Резките движения вредят на вратните прешлени. Точно както му бе препоръчал лекарят.
Накарах го да превключи на скоростни обороти, докато пътувахме от летището до Чапъл Хил.
Трябваше да проверя околностите на река Уайкейджил. Това бе просто поредното ми предчувствие, но то можеше да ме изведе донякъде, например до „изчезващата къща“. Бях успял да завербувам за каузата доктор Луис Фрийд, научен ръководител и бивш преподавател на Сет Самюъл. Доктор Фрийд беше известен чернокож специалист по история на Гражданската война в САЩ — период, към който и аз проявявах интерес. Робите и Гражданската война в Северна Каролина. И по-специално Подземната железница20, използвана от робите за бягство на Север.
Когато навлязохме в Чапъл Хил, Сампсън успя да види с очите си какво бяха направили с някога мирния университетски град отвличанията и жестоките убийства. Кошмарната сцена ми напомни за няколкото ми пътувания с нюйоркското метро. Напомни ми и за родния Вашингтон, нашата столица. Сега хората от Чапъл Хил бързаха по живописните улици с наведени глави. Вече избягваха да срещат погледите си, особено ако се сблъскваха с непознати. На мястото на доверчивата откритост се бяха възцарили страх и ужас. Уютната атмосфера на малко градче бе изчезнала безследно.
— Мислиш ли, че на Казанова му доставя удоволствие тази атмосфера от филмите на Хичкок? — попита Сампсън, докато се мотаехме из улиците покрай Университета на Северна Каролина, където едно време бяха живели Майкъл Джордан и редица други баскетболни звезди.
— Да, струва ми се, че изпитва удоволствие от статута си на местна звезда. Харесва му тази игра. Но най-много се гордее с творчеството си, със своето изкуство.
— Не се ли нуждае от по-мащабна сцена? По-голямо платно за живописта си, така да се каже? — попита Сампсън, докато се изкачвахме по заоблените възвишения.
— Още не съм сигурен. Може би е типичен териториален рецидивист. Някои рецидивисти са строго ограничени в териториално отношение — например Ричард Рамирес, Сина на Сам21, Убиеца от Зелената река22.
След това запознах Сампсън с моята теория за близначното сдвояване. Колкото повече разсъждавах върху тази теория, толкова по-солидна ми изглеждаше. Дори ФБР започваше да вярва в нея.
— Те двамата очевидно споделят някаква голяма тайна. Това, че отвличат красиви жени, е само част от нея. Единият се възприема като велик любовник и артист. Другият е брутален убиец, далеч по-типичен представител на серийните касапи. Те се допълват взаимно, компенсират си слабостите. Взети заедно, наистина са неудържими. И което е по-важно, според мен са се събрали.
— Кой е водачът? — зададе Сампсън много точен въпрос. Това си беше интуиция от негова страна. Начинът, по който той неизменно разрешаваше проблемите.
— Мисля, че е Казанова. Определено има по-голямо въображение. Освен това той е този, който досега не е допускал сериозни грешки. Но Джентълмена не се чувства съвсем удобно в ролята на последовател. Вероятно се е преместил в Калифорния, за да провери дали може да успее сам. И не успя.
— Този университетски преподавател ли е Казанова? Доктор Уик Сакс? Професорът по порнография, за когото ми разказа? Той ли е нашият човек?
Хвърлих един поглед към предната седалка, където се беше разположил Сампсън. Вече говорехме по същество. Професионален жаргон между ченгета.
— Понякога ми се струва, че е Сакс. Казанова е толкова дяволски умен и съобразителен, че може да ни позволи да разберем кой е той. Прави му кеф да ни гледа как се гърчим. Може би това е последната игра, демонстрираща силата му.
Сампсън кимна с глава — само веднъж.
— Ами в други случаи, доктор Фройд? Каква е алтернативната посока, в която текат мислите ти?
— В други случаи се питам дали доктор Сакс не е подставено лице. Казанова е много умен и изключително предпазлив. Като че ли пуска дезинформации, които карат всеки да си захапе опашката. Дори Кайл Крейг си върза нервите на възел.
Сампсън най-сетне показа широките си, искрящо бели зъби. Може би това беше усмивка, а може би се канеше да ме ухапе.
— Май съм се появил тук в шибания критичен момент.
Когато намалих пред един знак „стоп“ на страничната улица, някакъв човек с пистолет внезапно изскочи иззад паркираната пред нас кола. Нищо не можех да направя, за да му попреча. Същото се отнасяше и за Сампсън.
Онзи насочи своя „Смит & Уесън“ право в лицето ми, точно в слепоочието.
Край на играта, помислих си аз.
— Полиция! — изкрещя човекът в моя отворен прозорец. — Слизай от колата! Разкрачи крака!
87
— Ти наистина се появи точно в критичния момент — промърморих аз на Сампсън с половин уста. Измъкнахме се от колата много бавно и внимателно.
— Така изглежда — съгласи се той. — Спокойно сега. Гледай да не ни застрелят, или, не дай Боже, да ни набият, Алекс. Няма да оценя иронията на съдбата.
Струваше ми се, че разбирам какво става и това ме вбеси невероятно. Ние със Сампсън бяхме „подозрителни“. Защо бяхме подозрителни? Защото бяхме двама чернокожи мъже, пътуващи с кола по улиците на Чапъл Хил в десет часа сутринта, да ни се не види макар.
Бас ловях, че и Сампсън е бесен, но той се ядосваше по свой собствен начин. Беше пуснал една тънка усмивка и клатеше глава напред и назад.
— Е, това вече е жестоко — заяви той. — Направо върхът.
Появи се още един детектив от Чапъл Хил, за да асистира на своя партньор. Изглеждаха яки жребци, към трийсетгодишни. Дългокоси. Мустакати. Силни мускулести тела от центъра за тренировки. Бъдещите Ник Ръскин и Дейви Сайкс в действие.
— Мислиш, че това е забавно? — Гласът на втория полицай беше беззвучен — толкова глух, че едва го чувах. — Ще пускаш шегички, а, чернилке? — попита той Сампсън. Беше извадил една оловна палка и я държеше до бедрото си, готов да нанесе удара.
— Какво друго? — отговори Сампсън, като внимаваше усмивката му да е умерена. Той не се страхуваше от палки.
Косата ми настръхна и по гърба ми бавно се застича пот. Не си спомнях някой да ме е хващал за яката напоследък и тази работа никак, ама никак не ми харесваше. Всичко лошо, което ми се беше струпало в последно време, сега си дойде на мястото.
Започнах да обяснявам на ченгетата кои сме.
— Казвам се…
— Затваряй си устата, задник!
Единият ме сръга в кръста, преди да успея да довърша. Не чак толкова силно, че да ми остави синина, но бая ме заболя. Не само физически.
— Този ми изглежда друсан до козирката. Очите му са кървясали — каза първият, който ме спря, на своя партньор.
