Говореше за мен.
— Аз съм Алекс Крос и съм полицейски детектив, копеле мръсно! — креснах му аз внезапно. — Участвам в разследването на Казанова. Моментално се обади на детективите Ръскин и Сайкс! Обади се на Кайл Крейг от ФБР!
В същото време бързо се извъртях и ударих по-близкостоящия до мен в гърлото. Той рухна на паважа като камък. Партньорът му се метна напред, но Сампсън го свали, преди да е успял да свърши някоя още по-голяма глупост. Прибрах пистолета на първия по-лесно, отколкото от четиринайсетгодишен нехранимайко във Вашингтон.
— Да се разкрача значи? — каза Сампсън. В дълбокия му глас нямаше и капка шеговитост. — С колко братя си играеш тази шибана игра? Колко момчета наричаш „чернилки“ и ги унижаваш по този начин, без да имаш представа какво представлява техният живот? Гади ми се от теб.
— Много добре знаете, че Казанова не е чернокож — казах на двете обезоръжени ченгета от Чапъл Хил. — Последният звънец на нашата среща още не е ударил. Вярвайте ми.
— Имаше много грабежи наоколо — каза първото ченге. Най-неочаквано той се беше разкаял, пускайки в действие изпитаната система на тангото — две напред, една назад.
— Запази си тъпите оправдания! — каза Сампсън, като го сръга със собствения си пистолет и накара двамата детективи да изпитат малко унижение на свой гръб.
Двамата пак се качихме в колата. Не върнахме пистолетите на ченгетата. Запазихме си ги като трофеи от този ден. Нека обясняват на шефовете си как са ги загубили.
— Копелета! — каза Сампсън, когато потеглихме. Ударих волана с длан. Идиотската сцена ме беше разтърсила повече, отколкото си давах сметка, а може и да съм бил прекалено смачкан и изстискан в този момент.
— От друга страна — продължи Сампсън, — много добре ги изработихме. Просташкият расизъм на дребно ми качва адреналина и кръвта ми кипва. Събужда демоните в мен. Това не е лошо. Сега вече влязох във форма.
— Радвам се да видя отново грозната ти мутра — казах на Сампсън. Най-сетне се усмихнах. И двамата се усмихнахме. След това избухнахме в смях.
— И аз се радвам да те видя, шоколадче. Несъмнено ще ти е приятно да те информирам, че все още изглеждаш добре. Напрежението не ти се отразява чак толкоз зле. Така че да се залавяме за работа. Направо ми е жал за тоя психопат, ако го заловим днес — което не е изключено, право да ти кажа.
Сампсън и аз също се сдвоявахме близначно. Това ме караше да се чувствам добре, както винаги.
88
Открихме декана Браунинг Лоуъл в новия гимнастически салон в студентския град на „Дюк“. Фитнес центърът беше пълен с най-новите и модерни съоръжения за подобряване на мускулите и тонуса: лъскави уреди за гребане, механични стълби, подвижни пътечки за бягане, гладиатори.
Деканът вдигаше тежести. Ние трябваше да говорим с него за Уик Сакс, доктора на порнографските науки.
Наблюдавахме как Браунинг Лоуъл направи серия странични вдигания, изтласквания с крака и коремни преси. Постижението беше впечатляващо дори за стандарта на такива пристрастени фитнес-плъхове като нас. Лоуъл беше рядък представител на съвършената човешка физика.
— Е, значи горе-долу така изглежда един олимпийски бог — отбелязах аз, когато най-сетне се упътихме към него, пресичайки гимнастическия салон. Гласът на Уитни Хюстън се носеше от тонколоните, монтирани в стените на залата. Уитни мотивираше всички професори да помпат мускули до възможния максимум.
— Редом с теб крачи един олимпийски бог — напомни ми Сампсън.
— Лесно е да забравиш това в присъствието на скромни колеги — казах аз и се изхилих.
Деканът вдигна поглед, когато чу нашите улични обувки да трополят по дървения подиум. Усмивката му беше приятелска и гостоприемна. Този симпатяга Лоуъл. В интерес на истината той действително изглеждаше симпатичен. На фльонга се връзваше да създаде това впечатление.
Нуждаех се от всичката информация, която можеше да ми даде вътрешен човек като него, и то незабавно. Някъде в Северна Каролина трябваше да се крие липсващата частица от мозайката, която да придаде смисъл на всички убийства, на цялата интрига. Представих Сампсън и прескочихме традиционното благовъзпитано пустословие. Попитах Лоуъл какво знае за Уик Сакс.
Деканът проявяваше подчертана готовност за сътрудничество, както и при първата ни среща.
— Сакс е нашият университетски коцкар, вече десет години. Всеки университет си има поне един такъв екземпляр — каза деканът и се намръщи. Забелязах, че дори по челото му има мускули. — Сакс е познат навсякъде като „Доктор Мръсник“. Той обаче има договор като щатен преподавател и никога не е бил уличен в нещо подчертано неправомерно. Предполагам, че би следвало да приема доктор Сакс за невинен до доказване на противното, но не гледам на нещата по този начин.
— Чували ли сте за колекцията от екзотични книги и филми, която той притежава и съхранява в къщата си? Порнография, маскирана като еротика? — реши Сампсън да зададе следващия ми въпрос.
Лоуъл прекрати енергичните си упражнения. Изгледа ни продължително, преди да заговори отново.
— Трябва ли да разбирам, че доктор Сакс е сериозно заподозрян за изчезването на тези млади жени?
— Има много заподозрени, декан Лоуъл. Не мога да ви съобщя нещо повече от това в този момент — казах му аз истината.
Лоуъл кимна.
— Уважавам преценката ви, Алекс. Нека тогава да ви кажа някои неща за Сакс, които могат да се окажат от полза — отвърна той. Вече беше спрял тренировката. Започна да трие с хавлиена кърпа якия гръб и раменете си. Тялото му приличаше на полиран гранит.
Лоуъл продължи да разговаря с нас, като в същото време старателно бършеше потта си.
— Нека започна от самото начало. Доста отдавна тук стана убийство на една млада двойка. Това беше през осемдесет и първа. По онова време Уик Сакс пишеше дипломната си работа, беше студент по културология, с блестящи способности. Когато станах декан, научих, че всъщност Сакс е бил сред заподозрените в това убийство, но после бил изчистен от всякакви подозрения. Нямаше нито едно доказателство, че е бил замесен. Не съм запознат с всички подробности, но вие можете сами да ги уточните с помощта на полицията. Това беше през пролетта на осемдесет и първа. Убитите студенти се казваха Роу Тиърни и Том Хъчинсън. Спомням си, че се разрази грандиозен скандал. По онова време дори един- единствен случай на убийство бе в състояние да шокира университетската общност. Проблемът е, че случаят така и не се изясни.
— Защо не ни информирахте за това по-рано? — попитах Лоуъл.
— ФБР знаеше, Алекс. Аз самият им казах. Знам, че са разговаряли с доктор Сакс преди няколко седмици. Останах с впечатлението, че той е извън подозрение и според тях няма никаква връзка между сегашните убийства и онзи стар случай.
— Напълно ви вярвам — казах на декана. Помолих го за още една голяма услуга. Дали не би могъл да изрови всички сведения за доктор Сакс, които ФБР беше поискало първоначално? Освен това исках да прегледам годишниците на „Дюк“ от времето, когато Сакс и Уил Рудолф са били студенти. Трябваше сериозно да поработя върху випуск 81.
Около седем часа вечерта двамата със Сампсън отново се срещнахме с полицията на Дърам. Появиха се и детективите Ръскин и Сайкс. Те също бяха подложени на неимоверен натиск.
Дръпнаха ни настрана, преди да се запознаем с последните новости в разследването на Казанова. Стресът беше засегнал и тях, така че двигателите им изглеждаха поохладени.
— Вижте какво, вие сте работили и преди по такива големи и трудни случаи — започна Ръскин. Както обикновено, той взе думата. Сайкс не даваше вид да ни харесва повече, отколкото при първата ни среща. — Признавам, че отначало ние с партньора ми се държахме с известна териториална ревност. Но искам да знаете, че единственото, към което се стремим, е да спрем тези убийства веднага.
Сайкс поклати голямата си глава.
— Искаме да арестуваме Сакс. Проблемът е, че началството ни кара да преливаме от пусто в празно,
