ахилесова пета. Докато Казанова имаше… Казваше се Кейт Мактиърнън.
По някакъв странен начин, помисли си той, тя се бе превърнала в негов съперник. Казанова се бе привързал по особен начин към нея. Тя беше много близо до „любимата“, която неговият приятел твърдеше, че търси с цялата си страст. Точно поради това представляваше опасност за необикновените му взаимоотношения с Казанова.
Докато караше към Чапъл Хил, той се замисли за своя „приятел“. Нещо между тях се бе променило и това го изпълваше с още по-голямо удовлетворение. Самият факт, че бяха разделени почти цяла година, го бе накарал да оцени тяхната странна взаимовръзка. Нямаше никой друг, с когото да може да си поговори — нито един човек в целия свят.
„Колко тъжно — помисли си Рудолф. — Колко забавно.“
По време на тази година в Калифорния Уил Рудолф си беше припомнил прекалено добре изгарящата самота, която бе изпитвал като момче. Беше израснал във форт Браг, Северна Каролина, а после и в Ашвил. Беше син на един офицер, стара армейска пушка, истински син на Юга. Още от самото начало бе проявил достатъчно разум, за да поддържа фасадата: отличен студент, благовъзпитан, готов да помогне, социални добродетели, надминаващи всички очаквания. Съвършеният джентълмен. Никой не се беше досетил за истинските му желания и нужди… и точно поради това самотата му бе тъй непоносима.
Той знаеше кога свърши тази самота. Точно кога и къде. Спомняше си първата главозамайваща среща с Казанова. Тя се състоя именно в университетския град на „Дюк“ и беше опасна както за единия, така и за другия.
Джентълмена си спомняше сцената толкова ясно. Той държеше малка стая като всеки друг студент в градчето. Една нощ Казанова се появи. Беше доста след полунощ, наближаваше два часът. Направо му беше изкарал ангелите.
Той изглеждаше толкова самоуверен, когато Рудолф отвори вратата и го видя на прага. Имаше един филм с доста театрално напрегната интрига. Казваше се „Въжето“. Сцената му напомняше този филм.
— Ще ме поканиш ли да вляза? Не мисля, че би желал това, което възнамерявам да ти кажа, да бъде оповестено на всеослушание.
Рудолф беше принуден да го покани. Затвори вратата. Сърцето му биеше бясно.
— Какво искате? Вече е почти два часът през нощта. За Бога!
Отново същата усмивка. Толкова наперено самоуверена. Толкова знаеща.
— Ти уби Роу Тиърни и Томас Хъчинсън. Следил си я повече от година. Запазил си един любовен спомен за нея точно тук, в тази стая. Езика й, ако не се лъжа.
Това бе най-драматичният момент в живота на Уил Рудолф. Някой действително знаеше кой е той. Някой го бе разкрил.
— Не се страхувай. Аз също знам, че няма начин да докажат, че ти си извършил убийствата. Ти си извършил съвършени престъпления. Е, почти. Поздравявам те.
Действайки по най-добрия възможен начин при тези обстоятелства, Рудолф се бе изсмял в лицето на своя обвинител.
— Вие сте си изгубили ума. А сега бих желал да напуснете стаята ми. Това е най-налудничавото нещо, което съм чувал през живота си.
— Да, така е — каза обвинителят, — но ти чакаше да го чуеш през целия си живот… Нека ти кажа още нещо, което винаги си искал да чуеш. Аз разбирам какво си направил и защо. Самият аз съм правил такива неща. Много приличам на теб, Уил.
Рудолф беше усетил веднага силната връзка. Първата истинска човешка връзка в неговия живот. Може би точно това бе любовта?
Той беше стигнал до мястото, към което се беше запътил, преди да се усети. Спря колата под една извисяваща се стара ела и изключи фаровете. Двама чернокожи мъже стояха на верандата пред къщата на Кейт Мактиърнън.
Единият беше Алекс Крос.
91
Малко след десет часа вечерта ние със Сампсън пътувахме по един тъмен ветровит път в покрайнините на Чапъл Хил. Бяхме прекарали дълъг ден на бойното поле.
Същата вечер бях завел Сампсън на среща със Сет Самюъл Тейлър. Освен това бяхме разговаряли с един бивш преподавател на Сет, доктор Луис Фрийд. Запознах доктор Фрийд с моята теория за „изчезващата къща“ и той обеща да ми помогне с някои важни научни изследвания, които биха ни ориентирали за евентуалното й местонахождение.
До този момент не бях разказал на Сампсън кой знае какви подробности за Кейт Мактиърнън. Време беше обаче да ги срещна. Не бях много сигурен какво точно представлява нашата връзка, а същото се отнасяше и за Кейт. Може би Сампсън щеше да сподели някои свои мисли по този повод, след като се запознаеше с нея. Не се съмнявах, че ще го направи.
— Всяка нощ ли работиш до толкова късно? — осведоми се той, когато намалихме скоростта и навлязохме в улицата на Кейт — Алеята на старите дами, както я беше нарекла самата тя.
— Да, докато открия Шуши или докато призная, че няма да мога — отговорих аз. — След това възнамерявам да си почивам цяла нощ.
Сампсън се изкикоти.
— Голям дявол си, ей.
Изскочихме от колата и отидохме до вратата. Натиснах звънеца.
— Нямаш ли ключ? — попита Сампсън с каменна физиономия.
Кейт светна външната лампа в наша чест. Запитах се защо не я държи запалена през цялото време. За да пести по пет цента на месец от сметката за тока? Защото светлината привлича комари? Защото тя беше инат и може би искаше отново да си опита силите срещу Казанова? Това беше по-вероятно, съдейки по онова, което бях започнал да научавам за Кейт. Тя искаше да се срещне с Казанова толкова неистово, колкото и аз.
Появи се на вратата със старо сиво горнище на анцуг, дрипави размъкнати дънки и боси крака със закачлив червен лак на ноктите. Тъмната й коса беше подстригана до раменете и тя изглеждаше прекрасно. Нямаше как да избяга от това.
— Тук навън комарите си правят щур купон — изкоментира тя, докато оглеждаше верандата.
Прегърна ме и ме целуна по бузата. Спомних си как лежахме прегърнати предишната нощ. Какво щеше да излезе от това, запитах се аз. Щеше ли изобщо да излезе нещо?
— Здравей, Джон Сампсън — поздрави го с разтърсващо ръкостискане. — Вече знам туй-онуй за теб още от времето, когато сте били на десет години. Можеш да попълниш знанията ми за останалото на чаша бира. Да ми представиш своята гледна точка — усмихна се тя. Винаги беше прекрасно собствената ти гледна точка да се окаже срещу една от нейните усмивки.
— Е, значи ти си прочутата Кейт — задържа ръката й Сампсън и се взря в дълбоките води на тъмните й очи. — Чух, че си изкарвала пари за следването си като сервитьорка в един „ТИР-стоп“. Знам и за черния колан втора степен. За твоя Нидан.
Той започна да пуска японски усмивки и да се кланя с уважение.
Кейт също се усмихна широко и му върна поклона.
— Влезте. Далеч от вечните комари и пъклената жега. Имам чувството, че Алекс е приказвал зад гърба и на двама ни. Сега ще му го върнем тъпкано.
— Ето това е Кейт — казах аз на Сампсън, когато го следвах вътре. — Какво мислиш?
Той ме погледна през рамо.
— Тя те харесва, кой знае защо. Харесва дори мен, което е по-понятно.
Седнахме в нейната кухня и разговорът веднага потръгна, както ставаше винаги, когато бях с нея. Ние със Сампсън пиехме бира, а Кейт си сипа чай с лед. Според мен те със Сампсън доста си допаднаха. И двамата бяха с независим дух, много умни, благородни.
Запознах я със събитията от последния ни работен ден, с разочароващата среща с Ръскин и Сайкс, а тя ни разказа за своя ден в болницата.
